Майсторът Ли Бо

В градчето Ван Ди всички познаваха Ли Бо – майстора на музикални кутии. Твърдяха, че славата му се носела далеч извън градчето.

Самият Ли Бо не знаеше тайната на успеха си. Не беше наследил умения нито от дядо си, нито от баща си. Слушаше песента на птиците, свистенето на вятъра и шепота на ручеите. Слушаше и пеенето на хората. Дълбоко в сърцето му мелодиите се сливаха и се раждаха нови. Негови.

Известно време помагаше на един майстор на кутии. Учеше се как се прави цилиндър, как се слагат игли, как се изработва метален гребен, как се изпиляват различните зъбци на гребена. После взе да изработва механизма сам. Нямаше наука. Имаше интуиция. Слушаше мелодиите, които избухваха от сърцето му и правеше различни гребени и цилиндри. Беше продал стотици музикални кутии.

По улиците хората му се усмихваха, спираха го, канеха го в къщите си, искаха да слушат заедно с него мелодиите му и да си разговарят с него за тях. Често се съгласяваше. Пиеха чай и слушаха. След това си говореха за пролетни ветрове и зимни виелици, за вихъра на препускащи жребци, за грохота на величествени водопади, за писукането на пиленца или за жужене на пчели. Слушаха и обсъждаха хармонията на света през царството на звуците.

Няколко пъти дори се случи възрастни жени да му целуват ръце на улицата. В очите им имаше сълзи, устните шептяха благословии. По-младите се обръщаха след него и дълго, дълго време го гледаха.

Ли Бо печелеше добре. Това обаче нямаше значение. Опияняваше го обичта на хората, тяхното възхищение, тяхната признателност. Това беше предостатъчно.

Веднъж го спря една възрастна жена, усмихна ме се и както много други, го покани в своя дом. Ли Бо прие, както правеше често. Предвкусваше магията на собствената си музика от някоя своя музикална кутия, после разговора за пролетните ветрове и зимни бури. На крачка беше от възхищението, на което щеше да се наслаждава.

Старата жена му сипа чай и сложи на масата музикална кутия. Една от неговите. Нави пружината и отключи мелодията. Ли Бо притвори очи и си представи как жената го гледа. Когато отвори очи, видя срещу себе си един тъжен поглед. Жената го гледаше топло, но някак строго. Мълчеше. Ли Бо се изненада. За пръв път му се случваше някой да мълчи продължително след негова мелодия. Леко се смути.

-         Не ви ли харесва?

Жената продължаваше да го гледа втренчено и да мълчи.

Ли Бо нищо не разбираше.

-         Ще си тръгвам...

-         Почакай! - Най-накрая старата жена проговори. – Харесва ми, много ми харесва... За друго те поканих. Искам да те предупредя. Спестявай пари. Научи се да правиш други работи.

-         Други ли? Какви други? Аз съм майстор на музикални кутии! Най-добрият!

-         Научи се да правиш къщи, да произвеждаш храна или него друго...

Ли Бо се втрещи. Стана. Излезе без да отговори.

Минаха много години.

Бавно, плавно и неусетно, продажбите на Ли Бо намаляваха. Хората бяха започна да губят  интерес към музикалните кутии. Рядко купуваха. Не му обръщаха внимание по улиците. Не го спираха. Не го канеха в къщи. Само някои по-възрастни хора се вглеждаха в лицето му и питаха: “Не бяхте ли Вие Ли Бо? Ах, какво време беше!” Веднъж един старец, както разговаряше с него за разни работи, го попита: “

-         Някъде съм Ви виждал... Не правехте ли навремето едни прекрасни дървени кончета?

-         Кончета ли? -  На Ли Бо му се плачеше. – Правех прекрасни музикални кутии...

-         Кутии ли? Не си спомням... Но лицето Ви ми е познато...

Музикалните кутии не изчезнаха съвсем. Станали бяха обаче съвсем други. Някакво скърцане, пращене, боботене. Метални пръти се блъскаха един в друг. Брадви се стоварваха върху ламарини и железни плочи.

Ли Бо не можеше да ги слуша. В тях имаше някакво падение, някаква жестокост. Убийствена дисхармония и агресивна посредственост. Хората обаче ги купуваха, когато изобщо купуваха музикални кутии.

Ли Бо продължаваше да прави от своите. Излизаше на улицата и се опитваше да спира хора, да ги заговори, да им пусне от своята музика. Повечето го подминаваха. Малкото, които спираха и се съгласяваха да послушат, след една – две минути махаха с ръка и си тръгваха без да кажат нищо. Някои се изсмиваха. Други го пронизваха с поглед – или гневен, или пълен с упрек, или съжалителен, или просто безразличен. Ли Бо не знаеше досега, че поглед на безразличие може да пронизва. Ли Бо се опитваше нещо да обясни. Започваше да говори за ветрове, дъжд, водопади и табуни коне. Често това утежняваше ситуацията му.

Спестяванията му свършиха. Ли Бо тръгна да си търси работа.

Естествено, питаха го какво може да прави.

-         Мога да правя вълшебни музикални кутии... Знам, че не върши работа...

-         А да печеш тухли, можеш ли? Камъни да дялаш, можеш ли? Хоросан да бъркаш? Или да готвиш, например?

Веднъж попадна на някакъв дебел пуяк, който прояви интерес към правенето на музикални кутии. Ли Бо му пусна една от своите. Шишкото се намръщи:

-         Лиготии... Направи нещо ударно, стряскащо. Трябва да разтърсва.

Ли Бо си тръгна приведен, смачкан. Сигурно можеше. Върна се в къщи. Опита се. Интуицията му показа как да изпили зъбците на гребена и какви игли да сложи на цилиндъра. Нави пружината. Пусна кутията. Трион застърга. Чукове заблъскаха. Ли Бо сграбчи главата си с две ръце. Запуши ушите си. Стана и изрита кутията толкова силно, че тя се блъсна в стената и се разпадна на части.

Ли Бо беше вече възрастен. Трябваше обаче нещо да прави. Трябваше да се храни. Потърси стари приятели. Плака. Моли им  се. Трябваше да му помогнат. И те му помогнаха.

Заведоха го при един млад, намахан, господин, говореха му, казаха му прекрасни неща за него.

Младият господин го взе на свой строеж. Дадоха му парче ламарина и две палки. Наредиха му да минава покрай работниците и да удря ламарината равномерно. Обясниха му, че този музикален ритъм повишавал концентрацията на работниците. Работата вървяла по – добре. Ли Бо издържа седмица. Хвърли ламарината и си тръгна дори без да се обади.

Негови приятели му намериха работа в една пекарна. Изгониха го на десетия ден, след като на два пъти прегори хлябове.

Хвана се на работа в майсторилница за надгробни паметници. Уж тръгна добре, но веднъж, както пренасяше една каменна плоча, спъна се, падна, плочата се удари в остър камък и се счупи на две. Изгониха го. Преди да му посочи вратата, майсторът му каза: “Човек трябва да може да прави нещо! Явно си си загубил целия живот. Мързелът се плаща, старче!”

Ли Бо повече не потърси работа. Взе малко килимче, отиде на една от големите улици, седна на килимчето и взе да проси.

В началото взе със себе си една от най – добрите си кутии. Навиваше я, пускаше я и протягаше напред ръка. Няколко пъти някакви хлапета сритваха кутията и играеха на футбол с нея.

Един ден Ли Бо изкопа малко гробче в края на града и погреба музикалната кутия.

Продължи да проси. Слагаше килимчето, сядаше на петите си и протягаше ръка. Добри хора пускаха по монета в картонената кутийка, която беше сложил пред себе си. Обикновено в другия край на улицата гърмеше грохот, стържеха метали. Там продаваха от новите музикални кутии.

Няколко години Ли Бо се препитаваше с просия. Когато умря, градската управа пое разноските за погребението и за скромен надгробен камък. На него бяха написали:

                                    “Тук почива Ли Бо

               Паметникът е дар от неговите съграждани”

С разкривени букви някой беше дописал:

               “Чиято щедрост към безделниците е безкрайна”.