Целувката

Нено Петров седеше на задната седалка на служебния автомобил и чакаше. Шофьорът се беше замотал някъде. Звънна му и чу обичайното "До пет минути идвам!" Този път Петров не изнервничи. На час беше от прекрасен рожден ден. Нямаше как да не е прекрасен - стари приятели, чудесни питиета и две китари. И двамата рожденика, близнаци, след втората водка, грабваха китарите и отнасяха компанията в някакъв вълшебен свят, в който тихи и кристални води се редуваха с огнени водопади. Върхът на концерта им беше игрива песен от Македонско, която изпълняваха на шест езика - от български и сръбски, през турски и гръцки, до корейски и китайски. Дали корейският беше корейски и китайският - китайски, никой от компанията не знаеше. Но произношенията бяха толкова убедителни, че никой не подлагаше на съмнение преводите. А песента, изпълнена едновременно на сръбски от единия близнак и на китайски - от другия, направо караше гостите да падат от столовете от музикално - текстови шок. Петров се унесе в сладко предчувствие за великолепна вечер.

С периферното си зрение видя как към колата се приближи някакъв несретник, с блестящи очи и разпъната усмивка, чиито краища май се събираха на тила му.

- Здравейте, г-н Петров! - интонацията беше толкова тържествена и възторжена, сякаш в колата седеше папата, а не обикновен директор на средна фирма. Докато Петров се усети, непознатият сграбчи ръката му, провесена от отворения прозорец и я целуна почти страстно.

- Как сте, г-н Петров? - от блестящите очи бликаше или радост, или възхищение, или някаква налудничавост.

Петров издърпа ръката си и се опита за секунда да прецени какво се случва. Човекът не беше пиян, въпреки че леко зачервените очи, торбичките и съсухрената кожа не предполагаха трезвеническа отдаденост. Тъкмо обратното. Лицето гладко избръснато, косата прилежно загладена, както често се нагласяват алкохолиците, вземащи сериозни мерки да изглеждат свръх порядъчни. Внушителният зъбен дефицит, издаден от безкрайната усмивка, говореше за занемареност и социално дъно.

- Добре съм, а Вие как сте? - Петров се опита да бъде любезен, макар че вкара метална нотка, с която показа, че общуването трябва да спре дотук.

- И аз съм добре, приятна вечер! - непознатият се отдръпна и тръгна нанякъде също толкова рязко, колкото светкавично бе налетял.

Пак изненада. Такива типове обикновено бяха досадни. Искаха, или да ти продадат нещо откраднато, или  някой лев, защото толкова не им стигало за автобусен билет до провинцията. Естествено, защото им били задигнали портфейла.

Няма такова нещо. Човекът си тръгна без да поиска каквото и да е било. Петров нещо не схващаше. Втурва се някой към теб, целува ти ръка, казва "Приятна вечер!" и си тръгва рязко. "Трябва да е луд!" - това заключение беше май единственото възможно. За миг Петров порови в паметта си. Да, беше го виждал един два пъти да говори с портиера на фирмата. Петров слезе от колата и отиде до входа на двора.

- Георги, познаваш ли го, тоя?

- Кой?

- Тоя, дето преди малко се втурна към колата ми.

Портиерът, както винаги сдържано усмихнат, се замисли за секунди:

- Тоя, дето почти си вкара главата в колата ли? Слабо. Познавам го. Понякога идва и разговаряме. Понякога ми помага, когато изнасям кашони. Нищо не иска.

- Нормален ли е?

- Мисля, че е нормален. Нищо му няма.

- Е, как ще е нормален, като ти помага за кашоните, а нищо не иска?

- Той не иска, ама аз винаги го черпя с цигара и му купувам кафе!

- Сигурен ли си, че точно кафе му купуваш?

- Шефе, аз за ракия за непознат, нямам. За кафе и цигара - имам.

Петров се замисли.

- Шефе, нормален е, бе! Нищо странно не съм чул от него. Чат - пат си говорим за времето или за политика. Не четял вестници, но гледал телевизия...

Шофьорът бипна - беше седнал зад волана. Петров се качи в колата и потеглиха.

- Така - а - а... - Петров провлачи думата.

- Шефе, не съм виновен. Ганчев ме помоли да му помогна. Разместваше някакви бюра...

- Няма нищо. Не бързам толкова. Това "Така - а - а" не беше за теб.

Петров най-мразеше нещо да не му е ясно. Особено такива елементарни битови ситуации. "Да бе, елементарни! - Петров се почеса. - Идва някой непознат, нахвърля ти се и ти целува ръка! И нищо не иска! После се оказва, че бил нормален! Трябва да има някакво обяснение тази целувка! Ако беше извадил да му продаде парфюм от 100 лева за 5 лева, ясно. Ако му беше поискал левче, пак ясно. Той обаче - хили се, целува, пита как съм, пак се хили и тръгва! Не може да е нормален... Портиерът обаче с 30 години стаж има набито око. Какви ли не са минавали през него. С какви ли не е говорил - от големи началници, през навлеци, до луди. Няма как да сбърка..."

- Така - а - а... - Петров пак провлачи думата, която според интонацията можешe да означава всичко - и досада, и гняв, и учудване, и закана, и объркване, и какво ли не.

- Шефе, какво е това "Така..."?

- Тошо, ти видя ли онзи, който ми целуна ръка?

- Някой Ви е целувал ръка? И какво поиска? Въпреки, че не съм виждал някой да целува ръка, дори нещо да иска. Днес направо се иска. В миналото не знам... Може и да са целували. Виж, мъж да целува ръка на жена и да се прави на кавалер или пич, да! Ама мъж на мъж да целува?! А бе, шефе, тоя да не е обратен? Да не Ви е хвърлил око?

- Не знам, утре ще питам. Ако беше обратен, Георги щеше да го е забелязал. И щеше да ми каже. Значи не е обратен.

- Шефе, или луд или обратен! Няма трето положение.

- Айде, гледай си пътя! - Петров отново потъна в мисловното си судоку.

"Може пък и да е обратен. Аз не изглеждам зле. Ама нямаше маниери на гей! Движенията резки, интонацията - твърда... Друго ще да е..." Само че хипотезите взеха да му се изчерпват. "Не е луд, нищо не продава, за пари не моли и не е обратен. Друго възможно? Гледал бил телевизия..." Петров през тази година поне в две предавания беше участвал. Икономически. Обичаше макроикономиката, обичаше темата "държава - бизнес" и го канеха от време на време. "Да, но този пияница да се пули на икономически предавания, да ме е гледал и слушал, че на всичко отгоре да съм му се харесал? Почти невъзможно, въпреки че лумпените са всеядни, гледат всичко. Сърбат ракията, боцкат каквото има и гледат каквото падне. Аз обаче не съм шоумен, нито водещ на новини, експерт някакъв... Едва ли моите приказки ще предизвикат такъв блясък в очите и такава почти страстна целувка! От друга страна обаче, знаеше името ми! Значи ме е гледал! Знаеше името ми... Оп-па! Тоя ще иска някакво назначение. Я портиер, я нещо друго. А може да е разбрал, че започваме строителни ремонти в сградата. Сигурно е някакъв строител. Плочкаджия или нещо друго. Или просто хамалин. Май нещата си идват по местата. Утре ще питам Георги дали тоя е повдигал въпрос за работа. Ей така, уж случайно..."

На другия ден до ранния следобед Петров беше извън фирмата. Когато се прибра в офиса попита портиера:

- Оня, дето вчера ми целува ръката, да ти е казвал, че ме е гледал по телевизията?

- Не е.

- Да си му казвал, че почваме ремонти и да те е подпитвал за работа?

- Не е.

- Мамка му стара! А бе, Жоро, защо ще ми целува ръка, бе! Дай някакво обяснение! Ти ги познаваш тези лумпени, дето се мотат по улиците и клечат пред входове...

- Шефе, какво ти става? Ти от една целувка много си се разстроил!

- Не съм се разстроил. Не че ми е приятно мъж да ми целува ръка. Мразя да не мога да си обясня нещата. Особено тези, които се случват на мен.

- Ами, направо ще го питам, като намине! Ще го питам: "Ти бе, смотан, защо целуваш ръка на шефа? Аз не му целувам ръка, че от нея хляб ям, ти търчиш и целуваш!"

- Питай го, моля те, че побеснявам!

Вечерта, щом Петров излезе на двора на сградата, портиерът му махна с ръка отдалеч:

- Шефе, преди час беше тук. Питах го. Купил си бил картонче от лотарията. Тия, дето им изтриваш покритието и чакаш да спечелиш. Вчера ударил 500 лева. Бил на два метра от колата ти. Спомни си, че те е поздравил. Просто си бил първият, който му се е изпречил. Бил обезумял от радост. Даже ме пита: "Ти 500 лева на куп виждал ли си?" Ама за целувка нищо не си спомнял. Та това е!