неделя, 31 юли 2016 г.

Чорапи

                                            
Митко Митев си взе душ, избръсна се и се подсуши. Открехна леко вратата на банята и се увери, че в коридора няма никой. Влезе в спалнята, отвори чекмеджето за мъжко бельо и откри без голяма изненада, че беше почти празно. В него нямаше потници и слипове, само няколко различни чорапа. Все същото. Всяка сутрин. Друг път поне имаше потници. Жена му беше изпрала всичко. И това всичко сега се намираше в килера, в огромния кош за изпрани дрехи. Вътрешното негодувание изскочи без никакво усилие. Като по часовник. Отработено, оттренирано негодувание. Митев безспорно беше главата на семейството, а в момента, в който видеше, че в чекмеджето му няма подредено бельо, чувстваше, че все едно са му отрязали главата. Точно в този момент, който се случваше твърде често, да не кажем, че се случваше почти винаги, през главата на Митев минаваше светкавично цяла рота разсъждения за главата. В сърцето му съответно избухваше цял полк чувства, пак свързани с оценката на ролята на главата в семейството, дължимото уважение към нея и разочарование, дори обида, че нещата не са си на мястото. Мислите и чувствата се съединяваха  някъде в гърлото, което материализираше избухливата смес в дълбоко и дрезгаво изръмжаване. “Какво в същност е една глава на едно семейство?”, започваше да се пита Митев. Това е най-високата част от тялото на човека, който изкарваше пари, за да намират другите членове на семейството в хладилника шоколади, топено сирене, салам, майонеза, маргарин и маслини, така необходими за да си напълнят коремите и да излязат от вкъщи спокойни, че няма да им куркат червата докато се занимават през деня със своите незначителни работи. Главата, освен това, им осигуряваше поне още две фундаментални неща. Пари, за да си купуват всякакви парцали, с които да се разглеждат самодоволно пред голямото огледало до входната врата. И второ, да имат възможност до си възмущават от нервния, скапан и несправедлив живот, като в същото време се чувстват защитени от тази скапаност и несправедливост.

Митев стоеше неподвижен и с вторачен поглед в полупразното чекмедже за мъжко бельо и продължаваше да разсъждава. И какво получаваше насреща тази глава, в знак на признателност и благодарност, че е осигурила относително безпроблемен в материален план живот на другите членове на семейството? “Какво получаваше, а?” Нищо, освен някакви разсеяни погледи и пълна досада, ако се опита да разясни какво в същност се полага на главата. Ей сега ще отиде в другите стаи, ще намери някой член на семейството и ще вдигне скандал. Ще обясни, че това вече е прекалено, че в тази къща царства черната неблагодарност, неуважение, безразличие, дори подигравка. Митев се погледна обаче и като се сети, тоест като видя, че е абсолютно гол, реши, че не е уместно, а цивилизационно дори не е приемливо да ходи гол из къщата и да вдига скандали. В първобитно – общинния строй сигурно е можело, но сега – не! Християнската цивилизация, опирайки се на своето разбиране за първороден грях и виновните за него срамни части, изискваше мъжът да бъде поне с обути слипове. А за жените беше още по-строго – бикини плюс сутиен. Отново, както в безброй други случаи, Митев го хвана яд, защото във времето, в което ще открие слипове и ще ги обуе, възмущението ще загуби от своята естественост, от своята свежест и като нищо ще се превърне в някакъв изкуствено мърморещ тежкарлък.

Митев винаги се вбесяваше от този парадокс. Когато беше възмутен от дъното на душата си, че не намира в чекмеджето си бельо, имаше на върха на езика си най-точните, най-свежи, най-остри и естествени упреци и ругатни. Имаше и най-силен заряд за педагогическо  въздействие. За да ги прицели обаче в мишените, той все пак трябваше да намери някакво бельо. Докато го открие обаче и скрие с него това, което трябва да се крие, чувствата и мислите някак се притъпяваха и не биха могли в това омаломощено от загубеното време състояние да произведат ефекта, който в същност беше необходим и естествено справедлив. И отново, за кой ли път, през главата на Митев мина огромното съжаление, че не се е родил грък преди Новата ера, който не познава (за разлика от евреите) темата за първородния грях  и за който абсолютно естествено щеше да бъде да се втурне в другите стаи абсолютно гол и да направи скандала в момента, в който се ражда и поради това е свеж и естествен.

Точно в такъв момент Митев се възхищаваше най-много и ценеше най-искрено древногръцката цивилизация, а тази, в която имаше нещастието да се роди, му се струваше абсолютно неудачна и несправедлива. Даже често си мислеше, че славата например на Аристотел и Платон не се дължи толкова на тяхното творчество. Да не би арабските мислители като Ибн Баджа или Ибн Туфайл да са били по-глупави от тях? Дори в много отношения са били по-умни. Да, обаче законодателите на величието в новите времена също са били глави на семейства, също са ровили в чекмеджета за бельо като пилци в калчища, също са изпитвали гняв и подсъзнателно са се възхищавали и са завиждали на древногръцките мъже, че могат да изтряскат един скандал в подходящия момент, навреме, а не да го отлагат, след като си намерят бельото. След това тази завист и възхищение, пак подсъзнателно, са се превърнали в суперлативи за тяхното философско творчество.

Митев беше към края на обичайните си разсъждения за главата на семейството, голотата и цивилизационния късмет. Крайно време беше все пак да се облече. Митев открехна вратата на спалнята и се увери, че там няма никой. Жена му тракаше нещо в кухнята, а дъщеря му вероятно още спеше. И тъй като дъщеря му беше нарочена да сортира и подрежда изпраните дрехи, а дневният режим на Митев и нейният тотално се разминаваха, Митев го мушна още по-силно острието на несправедливостта. Довечера, когато вероятно щеше да се види с дъщеря си, дневните часове щяха да са размили натрупаното негодувание и опитът за възстановяването му и експресивното му поднасяне щяха да изглеждат неудачни и смешни. “Скандал за някакво сутрешно бельо! Айде, бе!”

Митев пресече на пръсти разстоянието от спалнята до килера и се озова пред огромния кош с изпрани дрехи. Бръкна в коша, завъртя виртуозно, с отработено движение, ръката си и видя потник и слип. Облече ги. Оставаше да си намери чорапи. Тук от опит знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Започна да рови и с двете ръце. Разни чорапи наизскачаха. Митев взимаше по един във всяка ръка и ги сравняваше. Естествено, бяха различни. Всичките бяха черни, защото Митев носеше само черни чорапи, но бяха различни. Единият по-къс от другия. Другият по-плътен от третия. Третият, по-светлеещ от четвъртия. Проблемът можеше да бъде решен, но изискваше време и търпение. Трябваше да вземе пет – шест чорапа, да ги занесе в спалнята, да извади от чекмеджето още пет – шест, да ги разположи на леглото, ама не разхвърляни, а изпънати и подредени един до друг и след това да започне да ги разглежда и сравнява. Тази процедура беше отвратителна. Гневът отново заклокочи в гърдите на Митев. “И аз съм глава на семейството? Подигравка!” Митев намираше за абсолютно несправедливо и обидно да осигурява стабилност и благоденствие на своето семейство и в същото време да губи време за съпоставка на някакви чорапи. Какво искаше той от своето семейство в замяна на това, че толкова внимателно, безупречно и с твърда решимост изпълняваше своята роля на глава? Какво? Почти символични неща. Сутрин да му бъдат чифтосани чорапите, а вечер да му бъде нарязана салатата. Много ли беше? Много ли беше ангажиментът за едни чорапи и една салата, за да се отговори на неговите фундаментални съпружески и бащини грижи? “Много ли беше, а?”

Митев изхвърли ядовито няколко женски бикини и сутиени вън от коша. Нека ги намерят на пода! Нека им стане неприятно, че изпрани дрехи са на пода, по който той шляпа с мръсните си отдолу чехли. С чехлите, с които ходи на балкона, а понякога изхвърля и боклука навън. Този знак ще бъде повече от скандал. Такъв протест ще бъде забелязан и разбран.

Митев извади още два чорапа и ги съпостави с предишните четири. Пак нямаше чифт. Тук вече си струваше да помисли за наказания. Трябва суровост. Ако тази подигравка беше подмината ей – така, статутът му на глава щеше да бъде подкопан. А авторитетът му – сринат. И за какъв авторитет на глава може да става дума, при положение, че вече пет минути не може да намери два елементарни еднакви чорапа? В главата на Митев взеха да се бутат различни идеи за наказания. Ще намали дневните на дъщеря си. Дори би могъл да го направи още по-демонстративно, още по-тежко. Като дойде неделята, когато дава пари на дъщеря си за другата седмица, ще се прави на ударен. И вечерта, когато тя попита “Тате, ще ми дадеш ли пари за другата седмица?” Митев ще замълчи, ще вкамени физиономията си и ще впери поглед в тавана. Ама за случая ще се подготви. Ще обуе предварително един бял (имаше два такива) и един черен чорап и когато му бъде зададен въпросът, ще подръпне леко крачолите на панталона си, та да се види очебийната разлика между двата чорапа. И дъщеря му ще разбере протеста. Ще разбере обидата, избуяла върху почвата на неуважението. И ще й стане неудобно. Ще се замисли. Ще изпита притеснение, съжаление и готовност за извинение. А ако не забележи поради разсеяност разликата в чорапите? Ако не се сети защо той си придърпва крачолите? Ами, няма да си получи парите. Нека мисли на следващия и на по-следващия ден. И ако продължава да не се сеща, на третия ден Митев ще изхвърли цялото бельо от коша на пода, ще вземе два различни чорапа и ще ги сложи демонстративно на масата в кухнята. Ако и това не помогне, неин си е проблемът, да ходи без дневни. Или пък ще й каже да търси пари от майка си. А на жена си... Ще й сложи два различни чорапа на нощното шкафче, до книгата, с която се приспива. Тя ще се сети, няма как да не се сети.

Митев погледна часовника си. Трябваше вече да излиза. Взе два чорапа, които най-много си приличаха по материя и дължина, обу ги, облече си риза и панталон и влезе в кухнята. Жена му беше сложила кафе на масата. Поне това! 

- Готова ли си за излизане? 

- Да. 

- Хайде, тръгваме! – Митев глътна кафето на две на три. – И вземи поне боклука! 

- Какво значи това “поне”? 

-         Ей, такова! – Митев гордо отказа да обяснява. 

-         Ти вземи боклука! Днес съм с две чанти, нямам три ръце! 

Това отношение също беше достойно за скандал. Мъжка работа ли е да се изхвърля боклук? Разбира се, че не! Обаче! Ще каже нещо остро, после жена му ще отговори с нещо още по-остро и у Митев за целия ден ще остане вкиснатост. А на жена му ще й мине за секунди. Ето, това главата реши да си го спести. 

Митев взе торбичката с боклук и излязоха. 

Денят започна.



сряда, 20 юли 2016 г.

Портретът


Митко Митев пресуши чашата и захлупи с ръце лицето си. Плачеше му се. Нищо не вървеше. Животът му се рушеше като пясъчна кула. 50 годишен, без работа. Фирмата, в която бе работил точно 23 години, фалира. Никъде не го взимаха на работа. Поглеждаха CV-то му, кратък разговор, любезности, клатене на глава, дежурното “Като вземем решение ще Ви се обадим” и после – нищо.

За месец – два надеждата се крепеше, но вече цяла година удряше на камък.  Здравето му също се влоши. Проблеми със сърцето, проблеми със стомаха. Обади се и стара дископатия. Болки и мизерия. Никаква перспектива. Никакво бъдеше. Отчаяние. А ако глътне живака? Кой ще загуби? Той самият, едва ли.

Митев стана и отиде в хола пред библиотеката. В такива моменти все по-често посягаше към мистична литература. Разгледа няколко рафта. Търсеше нещо конкретно. Тибетски размисли върху живота и смъртта. Тук я нямаше. Освен в библиотеката, имаше книги и в няколко кашона, които с години стояха в ъгъла, под прозореца. Не можеше да побере всичко по рафтовете, а му се струваше кощунство да държи книги в мазето. Имаше смътен спомен, че точно тази книга се намираше в един от кашоните. Взе да рови.

Попадна на един свой портрет. Извади го. Боже мой, беше го забравил! Преди десет години, негов приятел, за 40-годишния му юбилей, беше поръчал на добър портретист да го нарисува така, както го вижда, че ще изглежда след 30 години. Рисувал го по снимка. Митев – на 70 години! Като получи странния подарък Митев се усмихна, благодари, дори възкликна “Колко оригинално!”. Но всъщност не му стана приятно. Не, че можеше да си обясни  точно защо. Закачката си беше закачка. А изпълнението – великолепно! На Митев обаче от този портрет му стана тъжно. По-скоро криво. Оредяла, чисто бяла коса и много, много бръчки. Сбръчкан старец. Съсухрена кифла. Приликата, нямаше как да се отрече – удивителна! Явно Митев не искаше да гледа този портрет и го беше напъхал в кашона.

Взе портрета в ръце. Това, от което не му стана приятно и което му развали настроението, си беше там – оредялата бяла коса и безброят от бръчки. Съсухрената кифла си беше там. Като че ли за пръв път обаче забеляза очите. Много странни очи. Неговите, ама други. В тях имаше тъга, мъдрост, преживени битки, разочарования, но и победи. Богат поглед на 70 годишен мъж. “А дали този художник не е ясновидец?” – помисли си Митев. Много хора на изкуството имаха развито шесто чувство и сила да надзъртат в бъдещето. Дали това лице не беше наистина неговото след 20 години? Сигурно е бил ясновидец и е предсказал бъдещето чрез портрет. И нямаше никакво значение оредялата бяла коса! Нямаше никакво значение и легионът от бръчки! Очите! Само очите бяха важни! Очи на човек, който много е преживял, но се е справил! Очи на човек, който е победил живота, даже му се присмива леко, защото в ъглите на очите блещукаше ирония. Как преди десет години не беше забелязал тези очи!

Митев върна портрета в кашона. Порови още малко и намери търсената книга. Чете цяла вечер.

Когато си легна и заспа, сънува художници – ясновидци, които се бяха събрали и обсъждаха живота му. Даже един размахваше портрет, на който пишеше “Честит 80 годишен юбилей!” Обсъждаха какво ще му се случи и как това ще се запечата на лицето му след много години.

Когато на сутринта Митев се събуди, остана десетина минути неподвижен и си мислеше за портрета. Стана, но сякаш против волята си. Като че ли някаква ръка го водеше. Отиде в хола, изрови портрета и се върна в спалнята.

На стената държеше икона на Христос. Не, че беше много религиозен, но от време на време, в трудни моменти, казваше по някоя молитва пред иконата. Не някакви заучени молитви, а свои си.

Митев свали иконата и сложи на нейно място портрета “от бъдещето”. Погледна го, после затвори очи, сключи ръце за молитва и взе да мълви: “Моля те, нека бъда такъв след 20 години! Нека бъда като теб! Нека бъда с такива коси и такива бръчки! Нека бъда с такива очи – видели много, страдали и победили! Такива, иронични! Моля те, Митак!” Стоя така около десетина минути. После отнесе иконата на Христос в един от кашоните с книги.

Върна се пред новата икона. Погледна я с вяра и упование. Задържа поглед върху очите й. Леко присвити, те блестяха с десетки чувства. Най-силните – победа и ирония!

Митко Митев почувства небесна закрила.


вторник, 19 юли 2016 г.

Гъсеницата


Нещо ме погъделичка по врата. Машинално прокарах ръката си. Бях седнал удобно в полупразен тролей, опрял лакът и брадичка на седалката пред мен.

Погледът ми мина през опъкото на ръката. Там неподвижна стоеше гъсеница. Малка, светлозелена. С показалеца и палеца на другата ръка направих напрегнат кръг, изстрелях показалеца и й “бих шута”. Гъсеницата полетя и тупна на пода на тролея.

Свивайки мускули, които правеха вълни от пръстенчета отзад напред, животинчето тръгна. Доста енергично. Като че ли имаше определена пространствена цел и бързаше да я достигне.

Стана ми смешно. Бях чел някъде, че гъсениците имат 4000 мускула, а огромният човек – само около 600. Природата се беше постарала яко, за да осигури едно съвършено пълзене. И 12 очи! Какво разточителство! Може би, за да бъде по-нащрек, по-защитена?

Гъсеница. Сложна информационна система. Като всяко живо същество. “Взима решение”, мобилизира двигателния си апарат и тръгва да го изпълнява.

Накъде се е разбързала? Ще стане някой от пътниците, ще стовари крак върху нея и нещата приключват. Тя не знае къде е. Тя не знае, че до нея има крака, за които не съществува и които с леко мръдване ще я унищожат.

Наблюдавах я. Тя продължаваше да свива и разпуска енергично мускулните си пръстенчета, сякаш се състезаваше.  

Каква можеше да бъде нейната съдба? Можех да стана и да я смачкам. Можех да я взема от пода, да сляза на следващата спирка и да я оставя на някое листо. При нейната храна. На естественото й място. Там, където щеше да продължи живота си, да се обвие в пашкул и да се превърне в пеперуда. А можех и да я оставя да си бърза, напрягайки своите 4000 мускула и своите 12 очи, докато някой не стъпи отгоре й и приключи с целеустременото й бързане.

Наблюдавах я. Чувствах се като неин бог. Тя не знаеше, че аз съм нейният бог. Че държа съдбата й в ръцете си. Можех да я убия, да я спася или да оставя убийството на друг пътник.
Гъсеницата продължаваше да гони някаква цел. Пред нея нямаше препятствия. Всички пътници бяха седнали. До следващата спирка.

Притворих очи. Обзе ме неясно чувство за отговорност...

След малко беше моята спирка. Тролеят спря и отвори врати. Слязох през първата врата. На двайсет метра напред беше светофарът, който трябваше да пресека. После две преки и щях да взема второ превозно средство.

Светофарът светеше “зелено”. Реших да го хвана. Затичах се. Спънах се в някакъв камък. Политнах леко, но се изправих. Светна “жълто”. Спрях се и без да знам защо затворих очи. Някаква топлина плъзна... Потънах в тялото си...


Някой ме наблюдаваше...

събота, 9 юли 2016 г.

Чертата

                                              
Качеството на  живота ни зависи от това, как използваме Чертата. Ама нямате идея колко  важна е  Чертата! Къде я срещаш, колко често я срещаш, после колко пъти, кога и как самият ти посягаш към нея.

Като малък майка ме беше засипала с Черти. Връщам се в къщи, тръгвам по коридора към кухнята, но виждам сложена Черта. Ясно! Връщам се назад, събличам външните си дрехи, обличам домашните и тогава влизам в кухнята. В кухнята, хола и спалнята беше пълно с Черти – те ми показваха къде мога да стоя и къде – не. На дивана в хола например, не можех да пребивавам – той беше предназначен за гости. После като юноша ми разЧертаваха бъдещето. Най-добре беше да стана лекар, в краен случай – адвокат. Тук обаче не прекаляваха – Чертите бяха меки, ефирни, така да се каже факултативни.

Едно от най-важните умения в живота се оказа умението да заЧертаваш. Постоянно те връхлитат съмнения, мушкат те притеснения, стягат те лоши предчувствия. Майсторите на живота умеят да удрят по една Черта на много от тези духовни плевели. Ей, не се научих да удрям по една Черта на десетки и стотици досадни, излишни, натрапчиви, изсмукващи силите и затъпяващи неща. Виж, с Точките бях по-голям майстор. Разбера, че някой ме е предал и слагам Точка. После обаче ме връхлитат угризения, съжаления, съмнения и тук трябва да се слагат Черти – кръстосани, а това не успях да го науча добре.

И с многоточията не бях зле. Оставям недовършени неща, ей така, да си висят. Поставям някакво Начало, след това хвърлям нещата и поставям многоточие. Или пък някой иска нещо от теб, ти сумтиш, белиш очи, понякога мучиш, но ясен отговор не даваш. Това също е част от майсторлъка на Многоточието. С Чертата е друго. Започваш нещо и удряш след време Чертата. Или си го завършил или си го прекратил – обаче окончателно и завинаги. Давам пример. В библиотеката ми има една книга, която от 40 години се каня да прочета. Нито я чета, нито се отказвам да я чета. Не мога да сложа Черта. Виси си някакво Многоточие, вече 40 години...

Важно е човек да се научи и правилно да подЧертава. Избираш нещо, подчертаваш го и то става важно в деня ти, в годината, в живота ти. Аз обикновено като наплюмча Молива на Живота и толкова Черти изпрасквам, че като се отдръпна малко в страни и погледна – то почти всичко е подЧертано. Когато почти всичко е подчертано, в същност нищо не си подчертал. Тоест злоупотребил си с Чертата. Използвал си я не по предназначение. И изведнъж разбираш, че и да си я използвал или не, все тая. Примери, колкото искате. Във всяка област. Да кажем в чуждоезиковото обучение. Учил съм руски, френски, немски, английски, испански, турски, та дори и тамилски. И нито един език не говоря, с изключение на френския. И  то защото още като юноша животът ми го  подчерта така дебело, че нямаше как да не го науча. Другите езици, дето по своя инициатива съм ги подчертавал, то едни тънки линийки, то едни прекъснати, на пунктири приличат и нищо не се получи. И с музикалните инструменти същото. В къщи – китара, дори две, ксилофон, хармоника, йоника, дайрета, кастанети, гайда, малко акордеонче, флейта... И какво? Нищо. На нищо не умея да свиря. Да, обаче всяко в един момент от живота си съм подчертал. Майка ми, като дете, да ми беше дръпнала една дебела черта под китарата, например, ама не! Тя черти под музикални инструменти не слагаше. Само веднъж ме събуди през нощта, за да ме пита какво имам за утре и дали съм си научил по всичко. Казах, че само по пеене не съм си научил. Заповяда ми да стана, беше 00 часа, да взема нотната тетрадка и да започвам.  Час и половина! Такава дебела черта удари на това упражнение, че и до днес – след 50 години мога да запея с ноти този Моцарт: „сол – ла –си – сол -до-о – сол, сол – ла – сол – фа – ми-и - ми“... Малко се отклоних.  

Виж, ако в нещо съм успял с Чертата, то е правилно да слагам „под Черта“. Някои толкова бележки слагат под Черта, като в романа „Одисей“ например, че направо не се чете. И в живота е така. Обмисляш нещо, композираш главния текст и като започнеш едни пояснения, съмнения, доуточнения, презастрахования и в един момент се хващаш, че стоиш, а главният текст бездейства, все едно го няма. Ти си се забил под Чертата и продължаваш да усложняваш нещата. Ей това, не го правя. Или поне не го правя често. Замислям главната линия и джаста – праста, пък каквото стане. Под Черта – почти нищо или много малко.

Най-голямото умение в живота е да си устойчив, когато теб те заЧертават. Това мисля, че горе долу го усвоих. Тук е важно умението да изработиш искрено и истински следния въпрос: „Кви са тия бе, че да ме зачертават?“

И тъй като натрупах сериозен житейски опит, възнамерявам да открия едно Училище, което ще се казва „Чертата“. Основните уроци си ги представям горе долу така: 1. Изкуството на пестеливото подчертаване 2. Силата на зачертаването 3. Умението на правите линии 4. Изкуството на зигзагите 5. Баланси при поставяне „под черта“ 6. Борба с натрапените Черти 6. Устойчивост при „Зачертаха ме!“ 

За отличниците ще предвидя занимания, свързани с различни препинателните знаци. Например „Силата и слабостите на Точката, Многоточието и Питанката.“