Гъсеницата

Нещо ме погъделичка по врата. Машинално прокарах ръката си. Бях седнал удобно в полупразен тролей, опрял лакът и брадичка на седалката пред мен.

Погледът ми мина през опъкото на ръката. Там неподвижна стоеше гъсеница. Малка, светлозелена. С показалеца и палеца на другата ръка направих напрегнат кръг, изстрелях показалеца и й “бих шута”. Гъсеницата полетя и тупна на пода на тролея.

Свивайки мускули, които правеха вълни от пръстенчета отзад напред, животинчето тръгна. Доста енергично. Като че ли имаше определена пространствена цел и бързаше да я достигне.

Стана ми смешно. Бях чел някъде, че гъсениците имат 4000 мускула, а огромният човек – само около 600. Природата се беше постарала яко, за да осигури едно съвършено пълзене. И 12 очи! Какво разточителство! Може би, за да бъде по-нащрек, по-защитена?

Гъсеница. Сложна информационна система. Като всяко живо същество. “Взима решение”, мобилизира двигателния си апарат и тръгва да го изпълнява.

Накъде се е разбързала? Ще стане някой от пътниците, ще стовари крак върху нея и нещата приключват. Тя не знае къде е. Тя не знае, че до нея има крака, за които не съществува и които с леко мръдване ще я унищожат.

Наблюдавах я. Тя продължаваше да свива и разпуска енергично мускулните си пръстенчета, сякаш се състезаваше.  

Каква можеше да бъде нейната съдба? Можех да стана и да я смачкам. Можех да я взема от пода, да сляза на следващата спирка и да я оставя на някое листо. При нейната храна. На естественото й място. Там, където щеше да продължи живота си, да се обвие в пашкул и да се превърне в пеперуда. А можех и да я оставя да си бърза, напрягайки своите 4000 мускула и своите 12 очи, докато някой не стъпи отгоре й и приключи с целеустременото й бързане.

Наблюдавах я. Чувствах се като неин бог. Тя не знаеше, че аз съм нейният бог. Че държа съдбата й в ръцете си. Можех да я убия, да я спася или да оставя убийството на друг пътник.

Гъсеницата продължаваше да гони някаква цел. Пред нея нямаше препятствия. Всички пътници бяха седнали. До следващата спирка.

Притворих очи. Обзе ме неясно чувство за отговорност...

След малко беше моята спирка. Тролеят спря и отвори врати. Слязох през първата врата. На двайсет метра напред беше светофарът, който трябваше да пресека. После две преки и щях да взема второ превозно средство.

Светофарът светеше “зелено”. Реших да го хвана. Затичах се. Спънах се в някакъв камък. Политнах леко, но се изправих. Светна “жълто”. Спрях се и без да знам защо затворих очи. Някаква топлина плъзна... Потънах в тялото си...

Някой ме наблюдаваше...