Чорапи

                                            

Митко Митев си взе душ, избръсна се и се подсуши. Открехна леко вратата на банята и се увери, че в коридора няма никой. Влезе в спалнята, отвори чекмеджето за мъжко бельо и откри без голяма изненада, че беше почти празно. В него нямаше потници и слипове, само няколко различни чорапа. Все същото. Всяка сутрин. Друг път поне имаше потници. Жена му беше изпрала всичко. И това всичко сега се намираше в килера, в огромния кош за изпрани дрехи. Вътрешното негодувание изскочи без никакво усилие. Като по часовник. Отработено, оттренирано негодувание. Митев безспорно беше главата на семейството, а в момента, в който видеше, че в чекмеджето му няма подредено бельо, чувстваше, че все едно са му отрязали главата. Точно в този момент, който се случваше твърде често, да не кажем, че се случваше почти винаги, през главата на Митев минаваше светкавично цяла рота разсъждения за главата. В сърцето му съответно избухваше цял полк чувства, пак свързани с оценката на ролята на главата в семейството, дължимото уважение към нея и разочарование, дори обида, че нещата не са си на мястото. Мислите и чувствата се съединяваха  някъде в гърлото, което материализираше избухливата смес в дълбоко и дрезгаво изръмжаване. “Какво в същност е една глава на едно семейство?”, започваше да се пита Митев. Това е най-високата част от тялото на човека, който изкарваше пари, за да намират другите членове на семейството в хладилника шоколади, топено сирене, салам, майонеза, маргарин и маслини, така необходими за да си напълнят коремите и да излязат от вкъщи спокойни, че няма да им куркат червата докато се занимават през деня със своите незначителни работи. Главата, освен това, им осигуряваше поне още две фундаментални неща. Пари, за да си купуват всякакви парцали, с които да се разглеждат самодоволно пред голямото огледало до входната врата. И второ, да имат възможност до си възмущават от нервния, скапан и несправедлив живот, като в същото време се чувстват защитени от тази скапаност и несправедливост.

Митев стоеше неподвижен и с вторачен поглед в полупразното чекмедже за мъжко бельо и продължаваше да разсъждава. И какво получаваше насреща тази глава, в знак на признателност и благодарност, че е осигурила относително безпроблемен в материален план живот на другите членове на семейството? “Какво получаваше, а?” Нищо, освен някакви разсеяни погледи и пълна досада, ако се опита да разясни какво в същност се полага на главата. Ей сега ще отиде в другите стаи, ще намери някой член на семейството и ще вдигне скандал. Ще обясни, че това вече е прекалено, че в тази къща царства черната неблагодарност, неуважение, безразличие, дори подигравка. Митев се погледна обаче и като се сети, тоест като видя, че е абсолютно гол, реши, че не е уместно, а цивилизационно дори не е приемливо да ходи гол из къщата и да вдига скандали. В първобитно – общинния строй сигурно е можело, но сега – не! Християнската цивилизация, опирайки се на своето разбиране за първороден грях и виновните за него срамни части, изискваше мъжът да бъде поне с обути слипове. А за жените беше още по-строго – бикини плюс сутиен. Отново, както в безброй други случаи, Митев го хвана яд, защото във времето, в което ще открие слипове и ще ги обуе, възмущението ще загуби от своята естественост, от своята свежест и като нищо ще се превърне в някакъв изкуствено мърморещ тежкарлък.

Митев винаги се вбесяваше от този парадокс. Когато беше възмутен от дъното на душата си, че не намира в чекмеджето си бельо, имаше на върха на езика си най-точните, най-свежи, най-остри и естествени упреци и ругатни. Имаше и най-силен заряд за педагогическо  въздействие. За да ги прицели обаче в мишените, той все пак трябваше да намери някакво бельо. Докато го открие обаче и скрие с него това, което трябва да се крие, чувствата и мислите някак се притъпяваха и не биха могли в това омаломощено от загубеното време състояние да произведат ефекта, който в същност беше необходим и естествено справедлив. И отново, за кой ли път, през главата на Митев мина огромното съжаление, че не се е родил грък преди Новата ера, който не познава (за разлика от евреите) темата за първородния грях  и за който абсолютно естествено щеше да бъде да се втурне в другите стаи абсолютно гол и да направи скандала в момента, в който се ражда и поради това е свеж и естествен.

Точно в такъв момент Митев се възхищаваше най-много и ценеше най-искрено древногръцката цивилизация, а тази, в която имаше нещастието да се роди, му се струваше абсолютно неудачна и несправедлива. Даже често си мислеше, че славата например на Аристотел и Платон не се дължи толкова на тяхното творчество. Да не би арабските мислители като Ибн Баджа или Ибн Туфайл да са били по-глупави от тях? Дори в много отношения са били по-умни. Да, обаче законодателите на величието в новите времена също са били глави на семейства, също са ровили в чекмеджета за бельо като пилци в калчища, също са изпитвали гняв и подсъзнателно са се възхищавали и са завиждали на древногръцките мъже, че могат да изтряскат един скандал в подходящия момент, навреме, а не да го отлагат, след като си намерят бельото. След това тази завист и възхищение, пак подсъзнателно, са се превърнали в суперлативи за тяхното философско творчество.

Митев беше към края на обичайните си разсъждения за главата на семейството, голотата и цивилизационния късмет. Крайно време беше все пак да се облече. Митев открехна вратата на спалнята и се увери, че там няма никой. Жена му тракаше нещо в кухнята, а дъщеря му вероятно още спеше. И тъй като дъщеря му беше нарочена да сортира и подрежда изпраните дрехи, а дневният режим на Митев и нейният тотално се разминаваха, Митев го мушна още по-силно острието на несправедливостта. Довечера, когато вероятно щеше да се види с дъщеря си, дневните часове щяха да са размили натрупаното негодувание и опитът за възстановяването му и експресивното му поднасяне щяха да изглеждат неудачни и смешни. “Скандал за някакво сутрешно бельо! Айде, бе!”

Митев пресече на пръсти разстоянието от спалнята до килера и се озова пред огромния кош с изпрани дрехи. Бръкна в коша, завъртя виртуозно, с отработено движение, ръката си и видя потник и слип. Облече ги. Оставаше да си намери чорапи. Тук от опит знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Започна да рови и с двете ръце. Разни чорапи наизскачаха. Митев взимаше по един във всяка ръка и ги сравняваше. Естествено, бяха различни. Всичките бяха черни, защото Митев носеше само черни чорапи, но бяха различни. Единият по-къс от другия. Другият по-плътен от третия. Третият, по-светлеещ от четвъртия. Проблемът можеше да бъде решен, но изискваше време и търпение. Трябваше да вземе пет – шест чорапа, да ги занесе в спалнята, да извади от чекмеджето още пет – шест, да ги разположи на леглото, ама не разхвърляни, а изпънати и подредени един до друг и след това да започне да ги разглежда и сравнява. Тази процедура беше отвратителна. Гневът отново заклокочи в гърдите на Митев. “И аз съм глава на семейството? Подигравка!” Митев намираше за абсолютно несправедливо и обидно да осигурява стабилност и благоденствие на своето семейство и в същото време да губи време за съпоставка на някакви чорапи. Какво искаше той от своето семейство в замяна на това, че толкова внимателно, безупречно и с твърда решимост изпълняваше своята роля на глава? Какво? Почти символични неща. Сутрин да му бъдат чифтосани чорапите, а вечер да му бъде нарязана салатата. Много ли беше? Много ли беше ангажиментът за едни чорапи и една салата, за да се отговори на неговите фундаментални съпружески и бащини грижи? “Много ли беше, а?”

Митев изхвърли ядовито няколко женски бикини и сутиени вън от коша. Нека ги намерят на пода! Нека им стане неприятно, че изпрани дрехи са на пода, по който той шляпа с мръсните си отдолу чехли. С чехлите, с които ходи на балкона, а понякога изхвърля и боклука навън. Този знак ще бъде повече от скандал. Такъв протест ще бъде забелязан и разбран.

Митев извади още два чорапа и ги съпостави с предишните четири. Пак нямаше чифт. Тук вече си струваше да помисли за наказания. Трябва суровост. Ако тази подигравка беше подмината ей – така, статутът му на глава щеше да бъде подкопан. А авторитетът му – сринат. И за какъв авторитет на глава може да става дума, при положение, че вече пет минути не може да намери два елементарни еднакви чорапа? В главата на Митев взеха да се бутат различни идеи за наказания. Ще намали дневните на дъщеря си. Дори би могъл да го направи още по-демонстративно, още по-тежко. Като дойде неделята, когато дава пари на дъщеря си за другата седмица, ще се прави на ударен. И вечерта, когато тя попита “Тате, ще ми дадеш ли пари за другата седмица?” Митев ще замълчи, ще вкамени физиономията си и ще впери поглед в тавана. Ама за случая ще се подготви. Ще обуе предварително един бял (имаше два такива) и един черен чорап и когато му бъде зададен въпросът, ще подръпне леко крачолите на панталона си, та да се види очебийната разлика между двата чорапа. И дъщеря му ще разбере протеста. Ще разбере обидата, избуяла върху почвата на неуважението. И ще й стане неудобно. Ще се замисли. Ще изпита притеснение, съжаление и готовност за извинение. А ако не забележи поради разсеяност разликата в чорапите? Ако не се сети защо той си придърпва крачолите? Ами, няма да си получи парите. Нека мисли на следващия и на по-следващия ден. И ако продължава да не се сеща, на третия ден Митев ще изхвърли цялото бельо от коша на пода, ще вземе два различни чорапа и ще ги сложи демонстративно на масата в кухнята. Ако и това не помогне, неин си е проблемът, да ходи без дневни. Или пък ще й каже да търси пари от майка си. А на жена си... Ще й сложи два различни чорапа на нощното шкафче, до книгата, с която се приспива. Тя ще се сети, няма как да не се сети.

Митев погледна часовника си. Трябваше вече да излиза. Взе два чорапа, които най-много си приличаха по материя и дължина, обу ги, облече си риза и панталон и влезе в кухнята. Жена му беше сложила кафе на масата. Поне това! 

- Готова ли си за излизане? 

- Да. 

- Хайде, тръгваме! – Митев глътна кафето на две на три. – И вземи поне боклука! 

- Какво значи това “поне”? 

-         Ей, такова! – Митев гордо отказа да обяснява. 

-         Ти вземи боклука! Днес съм с две чанти, нямам три ръце! 

Това отношение също беше достойно за скандал. Мъжка работа ли е да се изхвърля боклук? Разбира се, че не! Обаче! Ще каже нещо остро, после жена му ще отговори с нещо още по-остро и у Митев за целия ден ще остане вкиснатост. А на жена му ще й мине за секунди. Ето, това главата реши да си го спести. 

Митев взе торбичката с боклук и излязоха. 

Денят започна.