сряда, 28 ноември 2018 г.

Килифаревски манастир


Висок каменен зид,  хубав и спретнат вход с два стенописа  - светии в цял ръст.

Пристъпих с  респект и трепет, защото влизах в едно от най-значимите духовни средища на средновековна България. Очаквах внушителни сгради от порядъка на тези в Бачковския манастир. Нямаше как постройките да не са огромни – тук са се обучавали едновременно над  460 ученика!

  Килифаревският манастир  е създаден  през 1348г., при цар Иван Александър, управлявал България  от 1331 до 1371 и известен с подчертано благосклонно отношение към българската църква.

Създател на манастира е Теодосий Търновски, един от най-тачените български светци. Ученик на основателя на исихазма – Григорий Синаит. Сам създател на исихастка школа, за която казват, че е нова епоха в Българската църква. Монахът, който освен българи е събрал около себе си  и сърби, и румънци, и унгарци, и гърци. Непримиримият борец срещу ересите. Учителят на най-авторитетния български духовник на средновековието – патриарх Евтимий, на който предсказал, че ще стане патриарх и че по негово време цяла България ще бъде завзета от агаряните. Учител и на  Киприян - бъдещият киевски и московски митрополит…

… Исихазмът – първенецът на християнската мистика; символът на усамотението и молитвата; дълбокото вглъбяване, което води до Бога. "Исихията", това "спокойствие" и това "безмълвие", които са и учение и действие, способни да променят всички сфери на човешкия живот.  Исихазмът има своите предтечи още през IVVII век. Един от тях е светецът от VII век Исаак Сириец. Той  е казал за исихазма: "мълчанието е тайнството на бъдещия век."

Мълчанието…Монахът не може просто ей така, когато реши, да се отдаде на безмълвие.  Безмълвието трябва да му бъде разрешено от неговия наставник.

Житиеписецът на Теодосий – Калист, патриарх Цариградски, пише, че Теодосий дотолкова преуспявал в духовния живот, че  учителят му „изсред всички ученици само на него позволил да безмълствува в килията си.“

За мълчанието и неговото значение за духовния прогрес на християнския монах е говори Йоан Лествичник, когато описва11 стъпало на Стълбата. То е незабележимо преуспяване, тайно въздигане. Който познава себе си, той има власт над своя език.  Който е загрижен за постигане на небесния живот, той се отвращава от многословието…

Когато влязохме в манастира, първото, което хвана погледа ми, беше кокошарник от телени мрежи с десетина кокошки в него. Дворът, въпреки че беше ноември  – зелена поляна, в който липсваха обичайните каменни пътеки. Над главите голи лозови пръчки, захванали се по телени конструкции. Две дълги маси с пейки, а в края на поляната – черква и всичко това обградено с двуетажни жилищни постройки във възрожденски стил. До една от стените – огромен пластмасов резервоар, после научихме, че тук проблемът с водата бил много сериозен. Общият балкон по протежение на десетки метри и чардаците с резбовани дървени парапети придаваха на сградите някакъв мил романтизъм.

Не беше това, което очаквах. След малко щяхме да научим, че средновековният величествен Килифаревски манастир се намирал на 400 – 500 метра от тук и от него са останали само следите в народната памет и легендите.
        
 …През 1393 г. укрепеният със стени и бойни кули манастир е разрушен от турците при превземането на Търново. През 1442 г. Килифаревският манастир отново се споменава в изворите, а през 1596 г. в него се укривали оцелелите въстаници от второто търновско въстание. Манастирът е  опожарен  отново  и крепостните му зидове са сринати напълно. Повече на това място манастирът не е бил възстановяван. На днешното си място Килифаревският манастир е издигнат през  1718 г. През 1840г. възрожденският майстор Кольо Фичето започва изграждането на сегашната черква "Св. Димитър"…

 Влизаме в черквата – полутъмен закрит притвор, в който са сложени за   продан обичайните неща – свещи, иконки, брошури. Няма продавач – нещата са оставени с посочени цени. Книжката за Килифаревския манастир е много малка, илюстрирана с рисунки на деца.

… Много монаси, обучавани тук, са заминавали със своите преписи в Молдова и в Русия да разпространяват християнската вяра и славянска писменост. Това носи на манастира завидна известност вън от пределите на България.

Изобщо Търновската школа, част от която е и  Килифаревския манастир, е  значим духовен център през втората половина на XIV век. В този период българските духовници имат водеща роля за поддържането, утвърждаването и развитието на славянската култура.

Историците са единодушни: през XIV, а дори и през XV век, повечето  сръбски и руски книжовници  са предпочитали да преписват от "правилни български изводи", тъй като тези "изводи"  са имали славата на най-съвършени.

На Атон  руските монаси са преписвали (а не превеждали!) книгите на своите български братя и са ги изпращали в родината си. Същите тези руски монаси са предоставяли на българските си братя  руски текстове, за да ги сверяват с гръцките оригинали.

Тук загадката ме връхлетя с пълна сила - ние нямаме свои български хроникьори. Всичко, което знаем за българската средновековна история е от чужди източници, главно от византийски. Май само Константин Костенечки е бил историк, но той е писал за сръбската история. Единственият автор на исторически запис за събитие, касаещо България е Исай Серски, написал летописната бележка "Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г." В нея той описва бедственото положение на балканските народи след разгрома на християнската войска от турците в битката при Черномен (26 септември 1371 г.).

И какво? Имаме стотици преводи и преписи – евангелия, жития, тропари, еминеи, пагенерици… А разкази за нашата история? Дори за "Златния век" на българската писменост ние научаваме от византийските хроникьори!  

Разбира се, първото обяснение, което ни идва на ум, е че тази историческа книжнина е унищожена. Известни са факти за вандалско горене. Например след превземането на Цариград на 29 май 1453 г. турците унищожават  близо 120 000 ръкописа. Между тях са били и редица ценни български книги. През петвековното турско робство също са горени български книги. И интересното е, че по-голямата част от кладите са организирани от гърци, не от турци. Цялата драматична история на взаимоотношения между Константинополската  патриаршия и Българската църква е пронизана от насилие.  Историци твърдят, че в Света гора гърците са си пекли хляба, горейки български ръкописи… И все пак, горене, горене, но не е възможно да няма оцеляло едно произведение от български автор, което да разказва за България!  Къде са българските исторически извори? Къде?..

Влизаме в наоса и виждаме, че няма стенописи. Има просто измазани стени. Закачени икони с най-различни размери, по най-различен начин, доста хаотично, като че ли тук всеки е влизал, слагал, трупал, без никаква идея, без никаква мисъл за хармония. Оглеждам се за двата параклиса, за които съм чел, но не ги виждам. Решавам да отида да потърся някой, който да ми ги покаже. Държа на това,  защото знам, че в тези параклиси  има  стенописи от 1718 г.. По стари са от  унищожените стенописи на  Захарий Зограф от  1849 – 51 година.

Отивам пред една от сградите и чукам на полуотворена врата. Показва се приветлива монахиня. Питам я къде са параклисите. Тя отговаря, че са пред олтара.

         - Как така пред олтара? Олтарът не е ли първото помещение? – недоумявам – С него би трябвало да започва черквата!

         - Не е. Най-напред са параклисите. В същност те са били старата черква, след която на запад Кольо Фичето постоява новата.

         - Мога ли да ги видя?

         - Не може. Отваряме ги само през лятото и то не през целия ден – само сутрин и привечер. Стоят затворени заради атмосферните влияния – голямата жега и голямата влага.

Това обяснение ме учуди, защото заключването на вратата не може да предпази стенописите от влага и жега.

         - Моля Ви, направете изключение! Отворете ги за един попски внук!

Монахинята ме погледна изпитателно, усмихна се и ме покани да я последвам.

 Посочи ми стъпала на южната стена на черквата, които свършват до метална порта и каза да почакам. След минута се чу превъртане на ключ. Монахинята явно е минала през олтара, за да ми отвори отвътре. Каза ми, че не можело да отида с нея, защото като мирянин съм нямал право да влизам в олтара. Беше ми на езика да й отговоря, че и тя няма право да влиза в олтара, защото е жена, но осъзнах колко нахално щеше да бъде.

         - Това са трите параклиса – "Рождество Богородично", "Свети Иван Рилски" и "Свети Теодосий Търновски".

         - Три ли? В справките пише за два…

         - Три са.

Не бяха ясно оформени така, че да личи кой от къде започва и къде свършва. Стенописи имаше. На високо, сравнително малки, добре запазени и човек започва да се чуди как така при едни и същи атмосферни условия стенописите в тази част на черквата са запазени, а в наоса, в голямата черква, не са. След като ги разгледах, зададох дежурен въпрос:

         - Колко монахини сте тук?

         - Три.

         - Имате ли помощнички?  Послушнички?

         - Не, сами се оправяме.

Не знам защо, но ме връхлетя състояние, обратно на мълчанието.

         - Историците казват, че през XIV век в България монасите  били между 5 и 10% от населението. Като имаме предвид някои авторитетни изчисления, българското население тогава е било  около 2,5 млн. души. Значи монасите са били от порядъка на  100 – 200 хиляди! А вие май не сте повече от 100 в момента в цяла България, нали?

Сестрата замълча. Явно темата не й хареса. След минута отговори, но някак вяло, без желание:

         - Не е проблемът в бройката. Друго е. Хората не ни възприемат като пълноценни. Във времето, за което говорите,  монасите са били абсолютно вградени в обществото, помагали са на хората и то не само в образованието, помагали са в техния бит, имали са и сериозна благотворителна дейност. В момента ние сме се затворили и в очите на обществото  не правим нищо, не сме полезни с нищо…

Опитах се да възразя:

         - Самата молитва има стойност…

         - То и молитвите ни са едни…Питам например мои сестри и братя какво правят, те отговарят "четем".  Не е правилно да се каже "четем"… Правилно е да се каже "молим се", защото ако просто се чете няма никакъв смисъл. Четенето не е молитва…

Благодарих на монахинята и излязох. Тя остана, за да заключи отвътре. Отвън чакаха трима - вероятно семейство – двама възрастни и една девойка.

         - Извинете, ние не можем ли да влезем? – попита ме мъжът. – Разбрахме, че тук са единствените стенописи..

         - Мисля, че не. Питайте, обаче!

         - А Вас как Ви пуснаха?

Тонът не ми хареса, въпреки че човекът беше прав. Сигурно и те са чели за стенописите на Захарий Зограф, вместо които са видели бели, измазани стени. Чудех са какво да отговоря, и изтърсих:

         - Аз съм попски внук!


неделя, 25 ноември 2018 г.

Патриаршески манастир "Света Троица"


Тесният асфалтов път ни отведе до  заключена бариера и в ляво от нея - огромен дървен кръст.Никакви табели ,икони или стенописи. На самата бариера обаче бяха залепени два надписа – "Монастир "Света Троица"" и "Пешеходна зона 170 метра". След тях – същите надписи на английски. "Уединението започва от тук – препятствие за коли", си помислих. Продължихме по пътя. Очарованието на късната цветна горска  есен се смеси с очакване за среща със  спокойствие, самота и средновековие.

 Първата изненада дойде още след петдесетина метра – в дясно, на скала беше окачена икона, над нея дървен покрив, поддържан от  две греди и скромен камък с изписано "Въведение Богородично Параклис". Такъв параклис не бях виждал. За мен параклисът винаги е бил помещение, макар и скромно, с много икони и стенописи. А тук – икона, залепена на скала и място, просто украсено с лека дървена конструкция.

Не след дълго застанахме пред каменен зид  с огромна заключена дървена порта. Табела уточняваше, че манастирът е "патриаршески". След позвъняване приветлива монахиня отключи портата. Явно беше  предупредена от нашия търновски домакин за посещението ни. На първият ни, станал дежурен, въпрос – "Можем ли да снимаме?" отговори с бързо и отработено "Не!" " Жалко", си помислих. В едни манастири позволяват, в други – не. В трети решението е по средата – позволяват ти, ако си платиш.

Пресякохме двор, минавайки под плетеница от асми и жици и влязохме в черквата. След секунди при нас дойде втора монахиня, в класическо монашеско облекло, над 50-те, с ведро и спокойно лице, с дружелюбни очи и плавни движения. Осанката и погледът й подсказваха, че е игуменката. Знаехме, че беше помолена да разкаже за светата обител, защото без покана започна да говори. Не ни позволи да записваме.

Манастирът бил основан от Евтимий Търновски. Когато през 1375 година става патриарх, Евтимий отказва да се премести в Търново и продължава да бъде и игумен на манастира. От тогава се нарича "Патриаршески". "Патриаршески" означава света обител, в която е живял и служил патриарх.

… Има три версии за създаването на манастир "Света Троица". Според първата е построен през 1070 г.. Според втора – основан е от Теодосий Търновски и Евтимий Търновски при царуването на Иван Александър . Според трета версия -  манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. За това говорят хрисовули (грамоти), открити от монаси към средата на XIX век в един от зидовете на порутена сграда . Хрисовулите са от влашки и молдовски воеводи и в тях директно се казва, че манастирът е основан от цар Иван Шишман.

Едно е безспорно – "Света Троица" е един от най-авторитетните през последната четвърт на 14 век манастири, не само в България, но и в целия православен свят. Тук патриарх Евтимий създава  книжовната школа "Търновско училище". Дело на тази школа е голямата правописна реформа на "великия учител", както са наричали Евтимий неговите съвременници. От тук са черпили духовност сърби, власи, молдовци и руси…

"Великият"  учител… Нашият книжовник  Константин Костенечки  казва за Евтимий, че е бил "истинско светило в онези земи" на юг и на север от Дунава. Григорий Цамблак в "Похвално слово за Евтимий" пише, че когато Евтимий бил заточен в Бачковския манастир, при него "се е стичала цялата околна местност на ония планини, както някога околностите на юдейски Ерусалим при Йоан Кръстител."

В манастира "Св. Троица" е бил организиран скрипторий със своебразно "разделение на труда": едни са  превеждали текстове, други са размножавали книгите чрез преписване, а трети са обучавали  младите книжовници.

"През XIII  век настъпва криза и разноезичие в образователната система", ни разказва академик Васил Гюзелев, довели до ""поквара на ръкописите" – различия в правописната система и неспазване на определени граматични правила." Школата на Евтимий слага ред в хаоса.

В манастирските училища през късното Средновековие не само обучавали, но и възпитавали. Учениците били приучване към богопочитание, смирение и уважение към възрастните.  Внушавали им също така преклонение към книгата като към нещо божествено…

…В началото на XIX век кърджалии разграбват манастира и той запустява. През 1847 г. местното население възобновява манастира, но го издига на километър от старата обител. През 1913 г. земетресение го  разрушава, а през 1927 г. манастирът е възстановен. От 1948 г. става девически…

         - Извинете, къде е иконата "Старозаветна Света Троица"?, попитах когато приключи сладкодумният разказ за манастира и за  лишенията, при които са живели тук първите монахини. Тази икона не се среща често, а от предварителното ми запознаване с манастира знаех, че в тази черква има такава.

         - Тук зад нас! - отговори игуменката, обърна се леко и посочи с ръка в полутъмното голяма икона, с изографисани на нея трима мъже. И започна да разказва. Явил се Господ на Авраам под формата на трима мъже. Доближили мъжете Авраам, който стоял пред шатрата си. Завтекъл се той към тях, поклонил се и рекъл: "Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб". В единствено число е говорел Авраам, с божия помощ е разбрал, че в същност пред него не са трима, а един – Господ. Влязъл Авраам в шатрата и поръчал на жена си Сарра да омеси хляб. После заръчал на слугата си да сготви теле. После сложил пред пътниците масло, мляко и сготвеното теле.Единият от тях казал: "Аз ще дойда при теб догодина по това време и жена ти Сарра ще има син". Чула стогодишната Сарра и вътрешно се засмяла, защото не е било възможно на тази възраст да има дете. Пък и Авраам, и той, бил стогодишен. "Защо се засмя Сарра?" – попитал пътникът и продължил: "Има ли нещо мъчно за Господа? В уреченото време догодина ще бъда при теб и Сарра  ще има син. И от твоя род, Аврааме ще произлезе велик и силен народ!" Това е събитие от Стария завет и така иконописците изобразяват Господ – под формата на трима мъже, седнали до маса, близо да шатрата на Авраам…

         - А в Новия завет как е изобразена Светата Троица? -  попита Дора за нещо известно, искайки може би да получи съпоставка.

         - Бог Отец, бог Син и Светия Дух. – отговори монахинята. – Само че не е канонично да бъде изобразяван бог Отец. В библията има текст, в който бог Отец казва на Моисей, че никой жив човек не е виждал лика му.Бог отец се рисува от художници, и никога от иконописци, които следват канона.

Това беше ново за мен, защото новозаветната "Света Троица" е един от най-разпространените образи на християнството. От куполите на черквите, от най-високото място,  много често ни гледа беловласият старец, за когото знаем, че е бог Отец. И тази неканоничност да е толкова разпространена?

Сетих се за заличен стенопис през 2016 г. на фасадата на севлиевска черква "Света Петка Търновска", защото според една подписка бил неканоничен. Любопитното е, че стенописът е бил осветен  на празника на Света Петка от самия търновски митрополит дядо Григорий. Подписката е била инициирана  от преподавател в Богословския факултет на Великотърновския университет. Той протестирал, че света Петка Търновска е изобразена с кръст и палмова клонка в ръце без да е мъченица. Тези два атрибута  били канонични само за мъченици.

Ожесточен спор за образа на една светица, а какво остава за каноничното или неканонично изписване на самия християнски Бог?.. Нещо не ми се връзваше… Опитах се да сменя темата:

         - Интересно, в храма няма стенописи. Много рядко в християнски  храм няма стенописи…

         - Няма, защото не се задържат. Естествено, че тази черква е изографисвана. Само че вместо от камък, стените са от бетонови блокчета и комбинирани с атмосферните условия, стенописите бързо се развалят. Просто почерняват.

Харитина, това беше монашеското име на игуменката, разказа още неща от историята на манастира – спокойно и увлекателно.

След като излязохме от черквата тя посочи към скалите – огромни, отвесни, страховити.

         - Виждате ли онзи кръст там?

Бяхме го забелязали. Нямаше как да бъде пропуснат. На внушителна височина   в скална ниша беше поставен кръст. В първия момент си помислих, че това е било скална черква, до която  се е стигало по някаква пътека – така както беше в скалните храмове на Ивановския манастир.

         - През 1975 година свещеникът, който служел в нашия храм - Севастиян, изработил дървен кръст, висок три метра и с хоризонтална греда от два метра. Завързал кръста за гърба си и с него се качил по отвесната скала до естествената ниша. Ползвал железни клинове, без осигурително въже. Върнал се по същия "път", като изваждал клиновете и ги хвърлял, за да не може друг да ги използва.

         - Значи нишата не е скална черква и до нея няма пътека? – попитах, защото не повярвах на ушите си.

         - Няма пътека. Така се е качил, по отвеса, с три метров кръст на гърба си…

Помислих си, че в същност това е най-голямата забележителност на Патриаршеския манастир. Забележителност, която заслужава световна известност и тълпи от туристи.

Тръгнахме към изхода. Искаше ми се този разговор да продължи.

         - Извинете за въпроса, каква сте по образование? – бях чул, че е компютърен инженер.

Монахинята за секунда се спря, втренчи се в мен, засмя се и отговори:

         - Монахиня!

          - "Монахиня" е призвание, а не образование! – опитах се да настоявам за истински отговор, но от погледа й разбрах, че темата е приключила.

         - Колко монахини сте тук?

         - В момента две.

         - За през зимата сигурно ви карат дърва, тук е сериозна планина…

         - Не ни карат. Сами си събираме дърва.

Стори ми се невероятно. Може би се шегуваше. Две жени да събират в гората паднали клони, за да се отопляват цяла зима. Не беше възможно манастирът да няма благодетели и помагачи. Всички манастири имат. Ако това, което казваше  беше истина, сигурно причината се криеше в нещо друго. В желанието сам да се справиш. Монашеското желание да бъдеш откъснат от света, далеч от неговите удобства и изкушения.

Сетих се за "Лествица", за Стълбата на Йоан Синайски. Книгата от VII век, старателно приписвана и разпространявана през вековете, която представя християнското усъвършенстване като изкачването на 30 стъпала. След последното стъпало те очаква Бог. До като стигнеш до него, добрите сили ти помагат по пътя, а лошите се опитват да те съборят на земята.

 Първото стъпало е "Младенецът" – съществото, което е лишено от гняв, завист, омраза и алчност. Второто стъпало е "отричането от света". Качването на второто стъпало е пълното приемане на монашеството. А то е пълен отказ от света – от имущество, от суета, от слава, от приятели и братя. Второто стъпало е скъсване със света и цялостно посвещаване на Бога. И след този отказ, не трябва да завиждаш на останалите в света, защото тази завист е от Дявола. Да завиждаш, означава, че отказът ти не е дълбок, не е тотален. И ако отказът от света е истински, монахът  става търпелив и смирен. Какво повече може да се иска от един монах? Какви други стъпала може да има след първото и второто?

Бях се унесъл. Петимата гости и монахинята вървяхме и мълчахме. Стигнахме външната врата. Обърнах се и й целунах ръка. Погледнах я. Спокойни и топли очи. Лице на човек, излязъл от света.

Тръгнахме.


По обратния път, на стотина метра, срещнахме човек, който носеше наръч дърва, усмихваше се нещо и си говореше сам. Явно вървеше към манастира. Във всяка магерница винаги хранят по някой луд, нали?