Килифаревски манастир

Висок каменен зид,  хубав и спретнат вход с два стенописа  - светии в цял ръст.

Пристъпих с  респект и трепет, защото влизах в едно от най-значимите духовни средища на средновековна България. Очаквах внушителни сгради от порядъка на тези в Бачковския манастир. Нямаше как постройките да не са огромни – тук са се обучавали едновременно над  460 ученика!

…  Килифаревският манастир  е създаден  през 1348г., при цар Иван Александър, управлявал България  от 1331 до 1371 и известен с подчертано благосклонно отношение към българската църква.

Създател на манастира е Теодосий Търновски, един от най-тачените български светци. Ученик на основателя на исихазма – Григорий Синаит. Сам създател на исихастка школа, за която казват, че е нова епоха в Българската църква. Монахът, който освен българи е събрал около себе си  и сърби, и румънци, и унгарци, и гърци. Непримиримият борец срещу ересите. Учителят на най-авторитетния български духовник на средновековието – патриарх Евтимий, на който предсказал, че ще стане патриарх и че по негово време цяла България ще бъде завзета от агаряните. Учител и на  Киприян - бъдещият киевски и московски митрополит…

… Исихазмът – първенецът на християнската мистика; символът на усамотението и молитвата; дълбокото вглъбяване, което води до Бога. "Исихията", това "спокойствие" и това "безмълвие", които са и учение и действие, способни да променят всички сфери на човешкия живот.  Исихазмът има своите предтечи още през IV – VII век. Един от тях е светецът от VII век Исаак Сириец. Той  е казал за исихазма: "мълчанието е тайнството на бъдещия век."

Мълчанието…Монахът не може просто ей така, когато реши, да се отдаде на безмълвие.  Безмълвието трябва да му бъде разрешено от неговия наставник.

Житиеписецът на Теодосий – Калист, патриарх Цариградски, пише, че Теодосий дотолкова преуспявал в духовния живот, че  учителят му „изсред всички ученици само на него позволил да безмълствува в килията си.“

За мълчанието и неговото значение за духовния прогрес на християнския монах е говори Йоан Лествичник, когато описва11 стъпало на Стълбата. То е незабележимо преуспяване, тайно въздигане. Който познава себе си, той има власт над своя език.  Който е загрижен за постигане на небесния живот, той се отвращава от многословието…

Когато влязохме в манастира, първото, което хвана погледа ми, беше кокошарник от телени мрежи с десетина кокошки в него. Дворът, въпреки че беше ноември  – зелена поляна, в който липсваха обичайните каменни пътеки. Над главите голи лозови пръчки, захванали се по телени конструкции. Две дълги маси с пейки, а в края на поляната – черква и всичко това обградено с двуетажни жилищни постройки във възрожденски стил. До една от стените – огромен пластмасов резервоар, после научихме, че тук проблемът с водата бил много сериозен. Общият балкон по протежение на десетки метри и чардаците с резбовани дървени парапети придаваха на сградите някакъв мил романтизъм.

Не беше това, което очаквах. След малко щяхме да научим, че средновековният величествен Килифаревски манастир се намирал на 400 – 500 метра от тук и от него са останали само следите в народната памет и легендите.

        

 …През 1393 г. укрепеният със стени и бойни кули манастир е разрушен от турците при превземането на Търново. През 1442 г. Килифаревският манастир отново се споменава в изворите, а през 1596 г. в него се укривали оцелелите въстаници от второто търновско въстание. Манастирът е  опожарен  отново  и крепостните му зидове са сринати напълно. Повече на това място манастирът не е бил възстановяван. На днешното си място Килифаревският манастир е издигнат през  1718 г. През 1840г. възрожденският майстор Кольо Фичето започва изграждането на сегашната черква "Св. Димитър"…

 Влизаме в черквата – полутъмен закрит притвор, в който са сложени за   продан обичайните неща – свещи, иконки, брошури. Няма продавач – нещата са оставени с посочени цени. Книжката за Килифаревския манастир е много малка, илюстрирана с рисунки на деца.

… Много монаси, обучавани тук, са заминавали със своите преписи в Молдова и в Русия да разпространяват християнската вяра и славянска писменост. Това носи на манастира завидна известност вън от пределите на България.

Изобщо Търновската школа, част от която е и  Килифаревския манастир, е  значим духовен център през втората половина на XIV век. В този период българските духовници имат водеща роля за поддържането, утвърждаването и развитието на славянската култура.

Историците са единодушни: през XIV, а дори и през XV век, повечето  сръбски и руски книжовници  са предпочитали да преписват от "правилни български изводи", тъй като тези "изводи"  са имали славата на най-съвършени.

На Атон  руските монаси са преписвали (а не превеждали!) книгите на своите български братя и са ги изпращали в родината си. Същите тези руски монаси са предоставяли на българските си братя  руски текстове, за да ги сверяват с гръцките оригинали.

Тук загадката ме връхлетя с пълна сила - ние нямаме свои български хроникьори. Всичко, което знаем за българската средновековна история е от чужди източници, главно от византийски. Май само Константин Костенечки е бил историк, но той е писал за сръбската история. Единственият автор на исторически запис за събитие, касаещо България е Исай Серски, написал летописната бележка "Разказ за разорението на Македония от турците през 1371 г." В нея той описва бедственото положение на балканските народи след разгрома на християнската войска от турците в битката при Черномен (26 септември 1371 г.).

И какво? Имаме стотици преводи и преписи – евангелия, жития, тропари, еминеи, пагенерици… А разкази за нашата история? Дори за "Златния век" на българската писменост ние научаваме от византийските хроникьори!  

Разбира се, първото обяснение, което ни идва на ум, е че тази историческа книжнина е унищожена. Известни са факти за вандалско горене. Например след превземането на Цариград на 29 май 1453 г. турците унищожават  близо 120 000 ръкописа. Между тях са били и редица ценни български книги. През петвековното турско робство също са горени български книги. И интересното е, че по-голямата част от кладите са организирани от гърци, не от турци. Цялата драматична история на взаимоотношения между Константинополската  патриаршия и Българската църква е пронизана от насилие.  Историци твърдят, че в Света гора гърците са си пекли хляба, горейки български ръкописи… И все пак, горене, горене, но не е възможно да няма оцеляло едно произведение от български автор, което да разказва за България!  Къде са българските исторически извори? Къде?..

Влизаме в наоса и виждаме, че няма стенописи. Има просто измазани стени. Закачени икони с най-различни размери, по най-различен начин, доста хаотично, като че ли тук всеки е влизал, слагал, трупал, без никаква идея, без никаква мисъл за хармония. Оглеждам се за двата параклиса, за които съм чел, но не ги виждам. Решавам да отида да потърся някой, който да ми ги покаже. Държа на това,  защото знам, че в тези параклиси  има  стенописи от 1718 г.. По стари са от  унищожените стенописи на  Захарий Зограф от  1849 – 51 година.

Отивам пред една от сградите и чукам на полуотворена врата. Показва се приветлива монахиня. Питам я къде са параклисите. Тя отговаря, че са пред олтара.

         - Как така пред олтара? Олтарът не е ли първото помещение? – недоумявам – С него би трябвало да започва черквата!

         - Не е. Най-напред са параклисите. В същност те са били старата черква, след която на запад Кольо Фичето постоява новата.

         - Мога ли да ги видя?

         - Не може. Отваряме ги само през лятото и то не през целия ден – само сутрин и привечер. Стоят затворени заради атмосферните влияния – голямата жега и голямата влага.

Това обяснение ме учуди, защото заключването на вратата не може да предпази стенописите от влага и жега.

         - Моля Ви, направете изключение! Отворете ги за един попски внук!

Монахинята ме погледна изпитателно, усмихна се и ме покани да я последвам.

 Посочи ми стъпала на южната стена на черквата, които свършват до метална порта и каза да почакам. След минута се чу превъртане на ключ. Монахинята явно е минала през олтара, за да ми отвори отвътре. Каза ми, че не можело да отида с нея, защото като мирянин съм нямал право да влизам в олтара. Беше ми на езика да й отговоря, че и тя няма право да влиза в олтара, защото е жена, но осъзнах колко нахално щеше да бъде.

         - Това са трите параклиса – "Рождество Богородично", "Свети Иван Рилски" и "Свети Теодосий Търновски".

         - Три ли? В справките пише за два…

         - Три са.

Не бяха ясно оформени така, че да личи кой от къде започва и къде свършва. Стенописи имаше. На високо, сравнително малки, добре запазени и човек започва да се чуди как така при едни и същи атмосферни условия стенописите в тази част на черквата са запазени, а в наоса, в голямата черква, не са. След като ги разгледах, зададох дежурен въпрос:

         - Колко монахини сте тук?

         - Три.

         - Имате ли помощнички?  Послушнички?

         - Не, сами се оправяме.

Не знам защо, но ме връхлетя състояние, обратно на мълчанието.

         - Историците казват, че през XIV век в България монасите  били между 5 и 10% от населението. Като имаме предвид някои авторитетни изчисления, българското население тогава е било  около 2,5 млн. души. Значи монасите са били от порядъка на  100 – 200 хиляди! А вие май не сте повече от 100 в момента в цяла България, нали?

Сестрата замълча. Явно темата не й хареса. След минута отговори, но някак вяло, без желание:

         - Не е проблемът в бройката. Друго е. Хората не ни възприемат като пълноценни. Във времето, за което говорите,  монасите са били абсолютно вградени в обществото, помагали са на хората и то не само в образованието, помагали са в техния бит, имали са и сериозна благотворителна дейност. В момента ние сме се затворили и в очите на обществото  не правим нищо, не сме полезни с нищо…

Опитах се да възразя:

         - Самата молитва има стойност…

         - То и молитвите ни са едни…Питам например мои сестри и братя какво правят, те отговарят "четем".  Не е правилно да се каже "четем"… Правилно е да се каже "молим се", защото ако просто се чете няма никакъв смисъл. Четенето не е молитва…

Благодарих на монахинята и излязох. Тя остана, за да заключи отвътре. Отвън чакаха трима - вероятно семейство – двама възрастни и една девойка.

         - Извинете, ние не можем ли да влезем? – попита ме мъжът. – Разбрахме, че тук са единствените стенописи..

         - Мисля, че не. Питайте, обаче!

         - А Вас как Ви пуснаха?

Тонът не ми хареса, въпреки че човекът беше прав. Сигурно и те са чели за стенописите на Захарий Зограф, вместо които са видели бели, измазани стени. Чудех са какво да отговоря, и изтърсих:

         - Аз съм попски внук!