Патриаршески манастир "Света Троица"

Тесният асфалтов път ни отведе до  заключена бариера и в ляво от нея - огромен дървен кръст.Никакви табели ,икони или стенописи. На самата бариера обаче бяха залепени два надписа – "Монастир "Света Троица"" и "Пешеходна зона 170 метра". След тях – същите надписи на английски. "Уединението започва от тук – препятствие за коли", си помислих. Продължихме по пътя. Очарованието на късната цветна горска  есен се смеси с очакване за среща със  спокойствие, самота и средновековие.

 Първата изненада дойде още след петдесетина метра – в дясно, на скала беше окачена икона, над нея дървен покрив, поддържан от  две греди и скромен камък с изписано "Въведение Богородично Параклис". Такъв параклис не бях виждал. За мен параклисът винаги е бил помещение, макар и скромно, с много икони и стенописи. А тук – икона, залепена на скала и място, просто украсено с лека дървена конструкция.

Не след дълго застанахме пред каменен зид  с огромна заключена дървена порта. Табела уточняваше, че манастирът е "патриаршески". След позвъняване приветлива монахиня отключи портата. Явно беше  предупредена от нашия търновски домакин за посещението ни. На първият ни, станал дежурен, въпрос – "Можем ли да снимаме?" отговори с бързо и отработено "Не!" " Жалко", си помислих. В едни манастири позволяват, в други – не. В трети решението е по средата – позволяват ти, ако си платиш.

Пресякохме двор, минавайки под плетеница от асми и жици и влязохме в черквата. След секунди при нас дойде втора монахиня, в класическо монашеско облекло, над 50-те, с ведро и спокойно лице, с дружелюбни очи и плавни движения. Осанката и погледът й подсказваха, че е игуменката. Знаехме, че беше помолена да разкаже за светата обител, защото без покана започна да говори. Не ни позволи да записваме.

Манастирът бил основан от Евтимий Търновски. Когато през 1375 година става патриарх, Евтимий отказва да се премести в Търново и продължава да бъде и игумен на манастира. От тогава се нарича "Патриаршески". "Патриаршески" означава света обител, в която е живял и служил патриарх.

… Има три версии за създаването на манастир "Света Троица". Според първата е построен през 1070 г.. Според втора – основан е от Теодосий Търновски и Евтимий Търновски при царуването на Иван Александър . Според трета версия -  манастирът е създаден по времето на цар Иван Шишман. За това говорят хрисовули (грамоти), открити от монаси към средата на XIX век в един от зидовете на порутена сграда . Хрисовулите са от влашки и молдовски воеводи и в тях директно се казва, че манастирът е основан от цар Иван Шишман.

Едно е безспорно – "Света Троица" е един от най-авторитетните през последната четвърт на 14 век манастири, не само в България, но и в целия православен свят. Тук патриарх Евтимий създава  книжовната школа "Търновско училище". Дело на тази школа е голямата правописна реформа на "великия учител", както са наричали Евтимий неговите съвременници. От тук са черпили духовност сърби, власи, молдовци и руси…

"Великият"  учител… Нашият книжовник  Константин Костенечки  казва за Евтимий, че е бил "истинско светило в онези земи" на юг и на север от Дунава. Григорий Цамблак в "Похвално слово за Евтимий" пише, че когато Евтимий бил заточен в Бачковския манастир, при него "се е стичала цялата околна местност на ония планини, както някога околностите на юдейски Ерусалим при Йоан Кръстител."

В манастира "Св. Троица" е бил организиран скрипторий със своебразно "разделение на труда": едни са  превеждали текстове, други са размножавали книгите чрез преписване, а трети са обучавали  младите книжовници.

"През XIII  век настъпва криза и разноезичие в образователната система", ни разказва академик Васил Гюзелев, довели до ""поквара на ръкописите" – различия в правописната система и неспазване на определени граматични правила." Школата на Евтимий слага ред в хаоса.

В манастирските училища през късното Средновековие не само обучавали, но и възпитавали. Учениците били приучване към богопочитание, смирение и уважение към възрастните.  Внушавали им също така преклонение към книгата като към нещо божествено…

…В началото на XIX век кърджалии разграбват манастира и той запустява. През 1847 г. местното население възобновява манастира, но го издига на километър от старата обител. През 1913 г. земетресение го  разрушава, а през 1927 г. манастирът е възстановен. От 1948 г. става девически…

         - Извинете, къде е иконата "Старозаветна Света Троица"?, попитах когато приключи сладкодумният разказ за манастира и за  лишенията, при които са живели тук първите монахини. Тази икона не се среща често, а от предварителното ми запознаване с манастира знаех, че в тази черква има такава.

         - Тук зад нас! - отговори игуменката, обърна се леко и посочи с ръка в полутъмното голяма икона, с изографисани на нея трима мъже. И започна да разказва. Явил се Господ на Авраам под формата на трима мъже. Доближили мъжете Авраам, който стоял пред шатрата си. Завтекъл се той към тях, поклонил се и рекъл: "Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб". В единствено число е говорел Авраам, с божия помощ е разбрал, че в същност пред него не са трима, а един – Господ. Влязъл Авраам в шатрата и поръчал на жена си Сарра да омеси хляб. После заръчал на слугата си да сготви теле. После сложил пред пътниците масло, мляко и сготвеното теле.Единият от тях казал: "Аз ще дойда при теб догодина по това време и жена ти Сарра ще има син". Чула стогодишната Сарра и вътрешно се засмяла, защото не е било възможно на тази възраст да има дете. Пък и Авраам, и той, бил стогодишен. "Защо се засмя Сарра?" – попитал пътникът и продължил: "Има ли нещо мъчно за Господа? В уреченото време догодина ще бъда при теб и Сарра  ще има син. И от твоя род, Аврааме ще произлезе велик и силен народ!" Това е събитие от Стария завет и така иконописците изобразяват Господ – под формата на трима мъже, седнали до маса, близо да шатрата на Авраам…

         - А в Новия завет как е изобразена Светата Троица? -  попита Дора за нещо известно, искайки може би да получи съпоставка.

         - Бог Отец, бог Син и Светия Дух. – отговори монахинята. – Само че не е канонично да бъде изобразяван бог Отец. В библията има текст, в който бог Отец казва на Моисей, че никой жив човек не е виждал лика му.Бог отец се рисува от художници, и никога от иконописци, които следват канона.

Това беше ново за мен, защото новозаветната "Света Троица" е един от най-разпространените образи на християнството. От куполите на черквите, от най-високото място,  много често ни гледа беловласият старец, за когото знаем, че е бог Отец. И тази неканоничност да е толкова разпространена?

Сетих се за заличен стенопис през 2016 г. на фасадата на севлиевска черква "Света Петка Търновска", защото според една подписка бил неканоничен. Любопитното е, че стенописът е бил осветен  на празника на Света Петка от самия търновски митрополит дядо Григорий. Подписката е била инициирана  от преподавател в Богословския факултет на Великотърновския университет. Той протестирал, че света Петка Търновска е изобразена с кръст и палмова клонка в ръце без да е мъченица. Тези два атрибута  били канонични само за мъченици.

Ожесточен спор за образа на една светица, а какво остава за каноничното или неканонично изписване на самия християнски Бог?.. Нещо не ми се връзваше… Опитах се да сменя темата:

         - Интересно, в храма няма стенописи. Много рядко в християнски  храм няма стенописи…

         - Няма, защото не се задържат. Естествено, че тази черква е изографисвана. Само че вместо от камък, стените са от бетонови блокчета и комбинирани с атмосферните условия, стенописите бързо се развалят. Просто почерняват.

Харитина, това беше монашеското име на игуменката, разказа още неща от историята на манастира – спокойно и увлекателно.

След като излязохме от черквата тя посочи към скалите – огромни, отвесни, страховити.

         - Виждате ли онзи кръст там?

Бяхме го забелязали. Нямаше как да бъде пропуснат. На внушителна височина   в скална ниша беше поставен кръст. В първия момент си помислих, че това е било скална черква, до която  се е стигало по някаква пътека – така както беше в скалните храмове на Ивановския манастир.

         - През 1975 година свещеникът, който служел в нашия храм - Севастиян, изработил дървен кръст, висок три метра и с хоризонтална греда от два метра. Завързал кръста за гърба си и с него се качил по отвесната скала до естествената ниша. Ползвал железни клинове, без осигурително въже. Върнал се по същия "път", като изваждал клиновете и ги хвърлял, за да не може друг да ги използва.

         - Значи нишата не е скална черква и до нея няма пътека? – попитах, защото не повярвах на ушите си.

         - Няма пътека. Така се е качил, по отвеса, с три метров кръст на гърба си…

Помислих си, че в същност това е най-голямата забележителност на Патриаршеския манастир. Забележителност, която заслужава световна известност и тълпи от туристи.

Тръгнахме към изхода. Искаше ми се този разговор да продължи.

         - Извинете за въпроса, каква сте по образование? – бях чул, че е компютърен инженер.

Монахинята за секунда се спря, втренчи се в мен, засмя се и отговори:

         - Монахиня!

          - "Монахиня" е призвание, а не образование! – опитах се да настоявам за истински отговор, но от погледа й разбрах, че темата е приключила.

         - Колко монахини сте тук?

         - В момента две.

         - За през зимата сигурно ви карат дърва, тук е сериозна планина…

         - Не ни карат. Сами си събираме дърва.

Стори ми се невероятно. Може би се шегуваше. Две жени да събират в гората паднали клони, за да се отопляват цяла зима. Не беше възможно манастирът да няма благодетели и помагачи. Всички манастири имат. Ако това, което казваше  беше истина, сигурно причината се криеше в нещо друго. В желанието сам да се справиш. Монашеското желание да бъдеш откъснат от света, далеч от неговите удобства и изкушения.

Сетих се за "Лествица", за Стълбата на Йоан Синайски. Книгата от VII век, старателно приписвана и разпространявана през вековете, която представя християнското усъвършенстване като изкачването на 30 стъпала. След последното стъпало те очаква Бог. До като стигнеш до него, добрите сили ти помагат по пътя, а лошите се опитват да те съборят на земята.

 Първото стъпало е "Младенецът" – съществото, което е лишено от гняв, завист, омраза и алчност. Второто стъпало е "отричането от света". Качването на второто стъпало е пълното приемане на монашеството. А то е пълен отказ от света – от имущество, от суета, от слава, от приятели и братя. Второто стъпало е скъсване със света и цялостно посвещаване на Бога. И след този отказ, не трябва да завиждаш на останалите в света, защото тази завист е от Дявола. Да завиждаш, означава, че отказът ти не е дълбок, не е тотален. И ако отказът от света е истински, монахът  става търпелив и смирен. Какво повече може да се иска от един монах? Какви други стъпала може да има след първото и второто?

Бях се унесъл. Петимата гости и монахинята вървяхме и мълчахме. Стигнахме външната врата. Обърнах се и й целунах ръка. Погледнах я. Спокойни и топли очи. Лице на човек, излязъл от света.

Тръгнахме.

По обратния път, на стотина метра, срещнахме човек, който носеше наръч дърва, усмихваше се нещо и си говореше сам. Явно вървеше към манастира. Във всяка магерница винаги хранят по някой луд, нали?