сряда, 27 февруари 2019 г.

Калкаски манастир


Дълбоко в себе си свързвах този манастир с Кракра. С великия Кракра Пернишки! Не знам защо точно  този манастир ‒ в Перник и около Перник имаше много свети обители. Може би нещо от туристическите справки… Може би от книгата на Антон Дончев "Трите живота на Кракра"… Очаквах да видя крепост или спомен от крепост.

Когато колата изкачи пътя, пред нас се ширна поляна, а на нея  манастирска класика ‒ черква, двуетажна продълговата сграда и аязмо, оформено в мраморна беседка с чучур и корито. Това беше Калкаският манастир.

…Манастирът "Света Петка" се намира в подножието на планина Голо бърдо, в покрайнините на пернишкия квартал Калкас. Някои твърдят, че е съграден  през 9 век. Други – че е създаден по времето на Кракра Пернишки, когато Перник бил процъфтяващ средновековен град, разположен край древен римски път, свързващ  Сердика с Велбъжд (днес Кюстендил). Манастирът е имал кондика (летопис), но е била изгубена. Самият град  Перник е влязъл в пределите на България по времето на хан Омуртаг и веднага бил превърнат в мощна гранична крепост. Най-стария писмен документ, в който се споменава крепостта Перник, е "Безименната легенда за св.Иван Рилски". Според археолога Васил Миков името на града идва от името на славянския бог Перун с добавена старобългарска наставка "ик".

За Кракра византийския летописец Йоан Скилица е писал, че е "Мъж, отлѝчен във военното дело". Повече от 15 години той удържал многобройните набези на войските на византийския император Василий II. През 1016 г. принудил императора да се оттегли след близо 3-месечна обсада на крепостта. Кракра Пернишки се подчинил на властта на византийците едва след гибелта на последния български цар Иван Владислав (1017 г.).

През 1393 г. манастирът е опустошен и разрушен от турците. Възстановен е през 1881, като старите основи са разкрити по вещ сън на Джурджа Манова от Калкас. Веднага след възстановяването манастирът се превърнал в център на духовния и културен живот на местните хора. През 1927 г. в Калкас група младежи и учители основали читалище. Тъй като читалището нямало средства и своя сграда, то използвало сградата на манастира. През 1954 г. манастирът бил ремонтиран и придобил днешния си вид - църква и жилищна сграда…

Бях сигурен, че черквата ще е отключена. Този път бяхме взели мерки. Помолих мой приятел перничанин да провери кога манастирът е отворен. Кметицата на Калкас е обяснила, че всеки петък около 9 часа местни жени отварят светата обител. Дори любезно предложила да ни уреди друг ден и друг час, ако в петък не ни е удобно.

Влязохме в черквата и запалихме обичайните свещи. От малка стаичка излезе  ниска, енергична, усмихната и с топъл поглед жена и застана до нас. Заприказвахме се. Попитах защо в черквата няма стенописи. Получих отговор, че никога не е имало. Много бързо се прехвърлихме на теми от деня.

         ‒ Бог да ги поживи депутатите, господине! Дадоха на всички попове учителски заплати! – видях в очите на жената  благодарност.

         ‒ Добро дело! – съгласих се учтиво, - В тази черква идва ли редовно поп? – попитах.

         ‒ На всички големи празници! Не ни забравят! Иначе през по-голямата част от времето храмът стои затворен. Ние, две жени, идваме веднъж седмично. Вие просто уцелихте!

         ‒ По-скоро  предварително се информирахме! – разказах й как. На жената й стана приятно.

         ‒ Значи специално се интересувате… И идвате специално?

         ‒ Да, специално! – отговорих. – Пиша нещо... А освен това съм попски внук. – много обичах да подчертавам този факт – той рушеше преградите  с хора, които се грижеха за храмове.

         ‒ Наистина ли? – жената се зарадва, погледна ме като свой човек и добави – Елате, ще ви покажа нещо!

Отидохме заедно до малка дървена масичка близо до вратата на черквата, жената отвори едно чекмедже и извади книга.

         ‒ Ето, вижте! Непременно трябва да я прочетете, след като се интересувате специално! "Православните храмове в Перник"! Тук всичко ще намерите за нашите черкви в региона!

Очите ми светнаха. Поех книгата, разгърнах я, отпечатана на разкошна хартия, с много цветни илюстрации.

         ‒ Можете ли да ми я продадете? – попитах, но знаех отговора предварително.

         ‒ А, не! Само една ни е! Вижте в Перник, в някой по-голям храм, сигурно я продават!

Отгърнах на "Храм "Св. Петка" – кв. Калкас".

         ‒ Може ли поне да снимам няколко страници?

         ‒ Да снимате, може!

         ‒ А в храма мога ли да снимам?

След като получих разрешение, защраках.

…Когато турците завладели Перник в края на 14 век, тук наблизо според жените били избити наведнъж 200 калугерки. От тогава на това място му казвали "Калугеровдол". Аз знаех за мъже, за калугери и то двойно по-малко. Не ми се вярваше през 14 век да е имало манастир с 200 монахини. Въпрос обаче с девическите манастири по-българските земи не беше добре осветен исторически…

         ‒ Тази, отсрещната сграда, е жилищна, нали?

         ‒ Там е и "Мàгерницата". На горния етаж има стаи. В навечерието на храмовия празник правим курбан и оставаме тук да спим. Има и специална стая за свещеника. Има и гостна.

Жената, която ни посрещна, с готовност се съгласи да ни отключи помещенията. Дърва, много дърва за огрев, две стари печки, които предизвикаха мили спомени. Заразказвах за филиите, които печахме на село, в къщата на дядо поп, на печка като тази, докато навън снегът беше до кръста на възрастен човек и виелицата фучеше. Жените се засмяха, явно споменът им беше близък. Стаята на свещеника – подредена с вкус и усет, попила уюта на старо, старо време. Склад, в който забележителното бяха големи казана, явно за курбаните.

Представих си как живея тук, сам през цялата седмица; как блъскам в печката изобилните, безкрайни, дърва; чета си любими книги и забравям за всичко светско. Без телевизия, без радио, без интернет. Сам с играта на пламъчета, с меката топлина на древната печка и с тишината. С тишината и с моето мълчание. Колко време човек като мен можеше да издържи така? Ден, два, седмица? Със сигурност тук, обаче, човек можеше да се отдаде на мълчанието, тази добродетел, която се намира на единадесетото стъпало на Йоановата Лествица.

…Да се отдадеш на мълчанието означава да прегърнеш една от големите християнски добродетели. Мълчанието е "незабележимо преуспяване" и "тайно въздигане". В мълчанието човек познава себе си, защото "словоохотливият още не е познал себе си както трябва". С мълчанието човек се "доближава до Бога, беседва с Него тайно, просвещава се с Него".  Да си съзнал своите грехове означава че си придобил власт над своя език. Да си обикнал мълчанието означава да си "придобил плача на душата" си. Какво означава това? Кое е "плачът на душата"?

Много често великият Йоан Лествичник те потапя в свят от метафори, които разтърсват обичайното ти мислене, които искат от теб на пръв поглед невъзможни ракурси на възприятие. Които те удрят така, както внезапно удря своите ученици дзен – учителят.
Какво означава да си "придобил плача на душата"? С тези три думи Старецът е свързал Мълчанието с покаянието, със смирението, с молитвата, със себеотдаването на Бога. Свързал е Мълчанието с цяло войнство от добродетели. Затова Йоан Лествичник завършва своите разсъждения за това единадесето стъпало така: " Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини."…

След като разгледахме жилищната част, отидохме до аязмото – лековития извор. В същност той се намираше на около двайсетина метра от мраморната беседка. В беседката с чучур и корито била отведена вода от аязмото с тръби. Жените заразказваха за чудодейни излекувания.

След като се разходихме по още няколко църковни и светски теми, решихме да тръгваме.

         ‒ Все пак, няма ли да стенописвате черквата? – попитах.

         ‒ Има други много по-належащи неща. Например, тече покривът. Търсим средства да го оправим. -  отговори едната жена.

         ‒ И не заключвайте, за да можем да идваме по всяко време! – опитах се да се шегувам за довиждане.

Предложението ми обаче бе възприето сериозно.

         ‒ Не може. Има неща за крадене.

         ‒ Нещо крадено ли е от тук?

         ‒ Да, камбаната! – примерът в качеството му на аргумент беше железен.

Предложихме на жените да ги откараме до квартала. Те благодариха, но отказаха. Ние също благодарихме - за топлия прием.
          



събота, 23 февруари 2019 г.

Три манастира в Гòло бърдо


За тази събота си  избрах близък и лесен маршрут. Отдавна се канех да посетя Беловодския манастир в Гòло бърдо.

…Планината Гòло бърдо е разположена на територията на Пернишка област. Дълга е около 25 метра и широка 6. На запад граничи с планината Черна гора, а на югоизток  с Витоша. Склоновете й се спускат в Пернишката и Радомирската котловини. Най-високата ѝ точка е връх Ветрушка (1157,7 м)…

Колата сякаш сама полетя към родната къща на баща ми в село   Бéла вόда, сега квартал на Перник, на трийсетина километра от София – сигурно сто пъти бях изминавал този път. Манастирът се намирал на самото шосе, до сега не му бях обърнал внимание. И както винаги, когато пътувах към родното място на баща ми, бях завладян от тиха тържественост. Спомени с най-различна давност винаги изплуваха в съзнанието и никога не ми омръзваха, въпреки че с повтаряха многократно.

…Легнал съм по гръб в каруца, потънал с поглед в черно небе с безчет звезди. Дядо ми Борис подвикваше на коня, шибаше го от време на време с камшик, чаткането на копитата ме унасяше.Къде отивахме, не знаех, а и нямаше значение. Бях с дядо, вълшебника и с него навсякъде бяхме в приказка…

…Бях седнал на трикрако столче в кирпичена стая и разговарях с брата на дядо Борис – дядо Методи. Бях горд, защото знаех, че той разговаря с много малко хора. Беше се изправил до едно стенно, сковано от дърво, рафтче и прелистваше някаква книга. Той имаше три книги, много – много стари и страшно се гордееше с тях. Като малък искал да учи повече от четвърто отделение, а всички му се чудели.  От странност ли било или от мързел  – "да стои на едно място с книга в ръка без да прави нищо полезно", така и не разбрали. Не му дали, нямало кой да пасе говедата…

…Вървим с татко по някаква поляна на Гòло бърдо и аз го питам: "Татко, ние имаме ли земя тук?" Той ме поглежда с престорено изненадана гордост,  прави голям полукръг с дясната си ръка и вика: "Е-е-е-й това, всичкото е наше!" "На кого "наше"?" "На Механджийския род!" "Документи имаш ли?" "За какво са ми документи, всички знаят, че е наше! Питай когото си искаш!" И после започваше  да разказва за кой ли път как неговият прадядо получил като дарение мно-о-о-го земя от един турчин, на когото бил ратай, когато си тръгвал за Турция и как с кон му трябвали няколко часа, за да си обиколи земята. После наследници от лош късмет ли, от разсипия ли, разпилели повечето имот… 

Вече трябваше да се появи, двайсетина минути  бяха минали в каране. Ето я! Жълта черква на няколко метра от пътя. Отбихме колата и слязохме. Още малко по-навътре – сграда, със сигурност жилищна. Това правеше черквата манастир – двете стаички за приспиване. Иначе щеше да си бъде просто храм.

…Според преданието тук е имало манастир още от времето на Кракра Пернишки (10 – 11 век). В края на 14 век, както се случило с много други християнски обители, турците го опожарили. По късно се появило "малко църкве", вкопано в земята. Легендата говори, че някакъв старец преспал на това място, сънувал свети Георги, който му поискал да направи параклис на негово име. Може би тези истории обясняват защо точно тук, на това равно място, на няколко метра от шосе, е построен отново манастирът. Друга любопитна подробност е, че камбанарията е от другата страна на пътя. Не знам за друга света обител, която е разделена от камбаната си от "магистрала", както казват на пътя.

Сегашният комплекс е изграден през 1934 г. и осветен през 1936 от митрополит Стефан Софийски.  Главни дарители били словенци, живели в Батановци. Над вратата на черквата е изписано името "Свети вмчк Георги Победоносец" . Местните обаче наричат черквата "Свети Георги Беловодски"…

Беше заключена. Обиколих я, да не би да има и друга врата. Съжалих, че не се обадих предварително, за да разбера кога храмът е отключен. Така трябваше да постъпвам винаги, когато в предварителните справки, които гледах, пишеше "периодично действащ". Това означаваше "по принцип  заключен". Вероятно отваряха храма за служба при големите празници и в деня на храмовия празник, разбира се – 6 май, Гергьовден.

А защо 6 май? Двайсетгодишният войн, жестоко измъчван, включително с престой в яма с негасена вар, с нажежени железни обувки с пирони на ходилата,  е бил обезглавен на 23 април 303 г. Да, да, нов стил, стар стил… Замислих се. Сметките с календарите винаги са ми създавали проблеми. След като е обезглавен през 303 г., това е по Юлианския календар. Старостилците ще го празнуват на 6 май, с тринадесет дни по-късно. Ние обаче не сме старостилци и би трябвало да отбелязваме деня на 23 април. Както е например с Рождество Христово – ние, православните от Българската православна църква – Българска патриаршия го празнуваме на 25 декември, а руснаците – 13 дни по-късно. Същото е и с Богоявление – ние на 6 януари, те – на 19 януари. А свети вкмч Георги Победоносец? Преди три години бях в Русия на 6 май и си спомням, че отбелязваха Гергьовден. Запомних го много ясно, защото според руснаците и аз, Юрий, имам тогава имен ден, дори ме накараха да почерпя. Значи те и ние – в един ден…Седнах в колата и взех да пресмятам. Друга работа в момента май нямах – в храма нямаше как да вляза.

… Някъде до 16 век е бил Юлианския календар. По времето на папа Григорий астрономите изчисляват, че не  трябва всяка четвърта година да е високосна. Кратните на 100 не били високосни, с изключение на кратните на 400. Така на всеки четири века се пропускат три високосни години. Тоест на 400 години дните ще бъдат с три по-малко в сравнение с Юлианския. Което означава, че при такъв календар трябва да се отиде с три дни напред. В България новият календар е приет през 1916 г.  ̶   след 1 април 1916 от юлианския календар дошъл направо 14 април 1916 г по григорианския. Да, ама у нас това важало за гражданското броене, църквата си останала по стария календар. Тоест тя продължила да си следва празниците  както преди, без да се съобразява с новия календар. Така тя на следващия ден след 1 април си отбелязвала Преподобни Тит чудотворец, който се празнува на 2 април, въпреки че за гражданите  било вече 15 април. Когато църквата отбелязвала Богоявление например, за гражданите било 19 януари, въпреки че църквата от столетия отбелязва този ден на 6 януари. Така продължили до 1968 г., когато БПЦ решава да се върне 13 дни назад, тоест да ги спести, тоест да не ги отбележи, и отново да си празнува Богоявление на 6 януари. Тези, които не се съгласили и продължили да празнуват Богоявление на 19 януари се нарекли старостилци. Големи проблеми са имали. Били заплашвани с уволнение, дори с отлъчване от църквата. Някои устискали, пример за това е Княжевския манастир, а има и други, но той е най-популярен. Руснаците също са останали старостилци. Дебатите били ожесточени. Взаимно се обвинявали в ерес. Старостилците например обвинявали БПЦ, че се поддала на икуменизма, движение започнало по протестантска инициатива и целящо да сближи различните християнски деноминации. Старостилците не искали никакво сближаване с католиците, да не говорим – с протестантите.  За тях те са изменили на Христос. И досега пред погледа ми е книгата "Невъзможно спасението на иноверците и еретиците"от Игнатий Брянчанинов. В паметта ми е врязана снимка от първа страница на стенопис, озаглавен "Лев Толстой в ада"… Няма да забравя как на 6 януари 2018 г. посещавам един софийски манастир, гледам – в черквата пълно, не - препълнено с хора и си казвам: "Ето, това е уважение към Ивановден". После ,като забелязах, че всички жени са забрадени, ми светна, че тук в същност се празнува Рождество Христово... Както и да е. Явно след връщането с 13 дни през 1968 г. за някои светии сме си останали там – при григорианския календар. Такъв явно е и свети Георги Победоносец. Празнуваме го заедно с Руската православна църква. А католиците си го празнуват на 23 април. Защо е така, защо за някои празници не сме върнали календара, не знам…

Добре беше да тръгваме. А накъде? Отворих всезнаещия Интернет и след минута чудене тръгнахме към Батановци, съвсем на близо, след минути трябваше да бъдем пред манастира "Свети Спас".

Влязохме в града, спряхме до една спирка попитахме за манастира.

          ‒ Трябва да се върнете, след подобна спирка като тази в дясно започва черен път. Тръгвате по него и той ще ви отведе до манастира. Само, че той е затворен…

         – Благодаря, - отговорих, днес ходим само по заключени манастири, и това си има своя чар…

Човекът вдигна рамене, сякаш казваше "Не знам, не знам…" и ни махна за довиждане.

Последвахме указанията. Поехме по черен път, застлан от тънка пелена от сняг – нямаше никакви следи, явно бяхме първите посетители, въпреки че вече беше следобед. Буквално след две-три минути спряхме до черква. Вратата и двата  прозореца бяха окантени с бели ленти и строителна пяна, сякаш бяха току що поставени. Над единия прозорец с черна боя имаше надпис, който не успях да разчета. Над текста беше изписана годината 1870.
Огледах се за жилищна сграда, но не видях. Кладенецът обаче до черквата говореше, че тук все пак се е живяло. От дясно на черквата имаше много голям дървен навес с дълги дървени маси, които явно служеха  за трапези в определени празнични дни. Малко зад кладенеца се виждаше корито на река, а на другия бряг някакво куче лаеше уморено, тъжно и служебно.

…Легендата говори, че манастирът е построен през 12-14 век. През 16-17 век става голям книжовен център, в който през 1665 г. йеромонах Гавриил приписва четвероевангелие, което днес се съхранява в Националния църковен историко-археологически музей в София. Има още един книжовен паметник, изписан в манастира по същото време – миней със служба на света Петка, свети Пантелеймон и свети Иван Рилски. Съдържанието на бележките към тези две книги дават да се разбере, че този културен център е имал влияние извън близката околност. Поне за две селища е известно, че са закупили от скриптория на манастира книги за своите храмове – това са с. Богданов дол (Софийско) и село Дяково (Дупнишко). През първата половина на 18 век манастирът, носещ името "Успение Богородично", бил разрушен от турците. Върху неговите руини през 1870 година е построена сегашната черква "Св Спас". Към манастира е открито килийно училище, което по-късно прераства в светско. Манастирската черква е изпълнявала функции на енорийски храм на село Батановци. След 1944 година манастирът запада. До църквата е имало столетен  дъб, за който твърдят, че бил на над 300 години и че през 2011 г. паднал от само себе си. Зли езици твърдят, че черквата не отваряла дори за Великден…

Обиколих ритуално черквата, сякаш това можеше да отключи някоя врата, снимах от близо текста под годината 1870, за да потърся  някой да ми го разчете, качихме се на колата и потеглихме.

         - Сега накъде?

         - Карай към Белодробната болница. До нея трябва да е манастирът "Свети Пантелеймон".

         - Още ли търсим отворен манастир?

         - Защо не! И да е затворен обаче, искам да го видя. Чел съм интересни неща за него.

Хората, които спирахме да ни упътят, знаеха къде е болницата. Лесно я намерихме. В страни до нея, почти до пътя, имаше черква, но не видях никаква жилищна сграда и това ме накара да питам.Пред болницата на каменен бордюр беше седнал възрастен мъж.

         - Извинете, знаете ли къде е манастирът "Свети Пантелеймон"?

         - Не, за съжаление! Влезте вътре и питайте!

Влязох в сградата. На въпроса ми една жена, не знам защо, се усмихна. Разглеждаше ми и явно не бързаше да отговаря.

       - Да не би тази черква до болницата да е манастирът? – попитах, защото явно първият ми въпрос е прозвучал на местната жена странно.

         - Да, точно тя е!

От другата страна на пътя имаше две сгради – едната порутена, другата не толкова – може би те са били част от комплекса. Прозорците на по-запазената сграда бяха с метални решетки, което означаваше, че все пак има някакъв живот там, след катонещо вътре се пази.

Отново си помислих как много често разликата между черква и манастир беше твърде условна. За днес за трети път бяхме свидетели на тази условност. И в трите случая ставаше дума за места, на които преди векове е имало истински, сериозни, манастири, със значим за региона духовен живот.

…Манастирът "Свети Пантелеймон" е построен през 926 г., последната година от управлението на великия цар Симеон, син на Покръстителя Борис Първи. На следващата година на власт идва син на Симеон – Петър, който осигурява на страната си 42 годишен мир – до смъртта си през 969 г. Не знам дали в Средновековна Европа има друг пример за голяма територия, на която четири десетилетия не е имало война. На всичко отгоре Византия през цялото това време плаща на България данък. От гледна точка на Българската църква два са интересните моменти. Първият – през тази 927 г. в договора между двете държави за пръв път Византия  признава патриаршеското достойнство на нашата църква и вторият – по времето на цар Петър укрепва по земите ни богомилството – ерес, оказала силно влияние и на българския и на западно европейския религиозен, което означава, духовен живот…

…Първоначално в манастира са живели 20 монаси. През 1393 г., при покоряването на Перник, светата обител е опожарена от турците. Възстановена е през 1866 г. Строежът на новата черква, пред която бях застанал, е от 1908 г. като черквата е осветена  през 1921 г. Как е съществувала и действала 13 години без свещенодействието "освещаване", не знаех. Сложих и този въпрос в "торбата" с въпроси, която с времето ставаше все по-пълна. Манастирът е имал кондика – летописна книга, която е изчезнала. Според преданието тук известно време е живял и свети Иван Рилски…

…Свети Пантелеймон (на гръцки – "всемилостив"), придворният лекар, закрилник на лекари и акушерки,  е посечен заради вярата си в същата година, в която е обезглавен и свети Георги Победоносец – 303 г. Според някои историци те са и родени в една и съща година 275. И двамата младежи са убити по височайша заповед на двама съимператори – свети Пантелеймон по заповед на Максимиан, а свети Георги по заповед на Диоклециан. Част от мощите на свети Пантелеймон се съхраняват в руския манастир, носещ името на мъченика, в Света Гора. За разлика от свети Георги Победоносец, свети Пантелеймон е честван в различни дни от Българската православна църква – Българска патриаршия и Българската православна старостилна църква. Първата го чества на 27 юли, втората – на 9 август...

Отидох пред северната стена на черквата. Местни ми бяха казали, че тук, до самата стена, е чудотворният Ясен. На 200 години бил. По него бяха закачени мартеници. Интересно, бяхме средата на февруари, дали не бяха мартеници от миналата година? И съвсем малка икона видях, закрепена на кората. Погалих го. Не вярвах, че има чудотворни неща по принцип. Вярвах, че чудотворността иска взаимност. Като любовта. Ако човек обича друг, но не е обичан от него, това не е любов. Може да е харесване, влечение, желание, похот или нещо друго, но не е любов. Любовта непременно иска взаимност. Чудотворността също иска взаимност. Ако няма истинска, дълбока молба; ако няма страхотно привличане и желание да сме едно цяло, нито икона, нито кръст, нито сграда, нито растение, не могат да бъдат чудотворни. Погалих Ясена още веднъж, вярвах, че за някои е бил чудотворен, и тръгнахме. Три манастира… Със страхотна история, сега – заключени, сами и тъжни.

                                                 *    *    *
Вечерта звъннах на  акад. Антон Дончев и му поисках среща. Исках да му подаря последната си книга, беше ме питал за нея, и исках да поговорим за връзката между пернишките манастири и Кракра Пернишки. Книгата му "Трите живота на Кракра" започваше със земетресение в манастир, разказано от името на 90 годишния Кракра – монахът Антоний. Книга – невероятно преживяване! И като история, и като бит, и като психология, и като стил!

         - Бай Антоне, манастирът, с разказа за който започваш "Трите живота на Кракра" има ли прототип?

         - Има.

      - Калкаският манастир ли е? Така съм чувал, че бил построен от Кракра…

         - Не, прототипът не е в България.

         - В Македония?

Бай Антон се усмихна, стори ми се малко загадъчно и поклати утвърдително глава.

Поговорихме за книгата, за епохата, за Кракра,за Аарон, за Самуил, за Роксана… Изведнъж ме попита:

         - В "Свети Пантелеймон" беше ли? 

         - Разбира се.

         - Прегърна ли Ясена, чудотворното дърво в двора?

         - Не, само го снимах. И го погалих…

         - Кога ще ходиш пак натам?

         - Днес. След час тръгвам за Гигинския манастир.

      - А бе, момче, веднага се отбивай пак до "Пантелеймон", за да си допреш челото до Ясена! Хората от чужбина идват, за да го докоснат, той – минавал бил, снимал го бил!..