Калкаски манастир

Дълбоко в себе си свързвах този манастир с Кракра. С великия Кракра Пернишки! Не знам защо точно  този манастир ‒ в Перник и около Перник имаше много свети обители. Може би нещо от туристическите справки… Може би от книгата на Антон Дончев "Трите живота на Кракра"… Очаквах да видя крепост или спомен от крепост.

Когато колата изкачи пътя, пред нас се ширна поляна, а на нея  манастирска класика ‒ черква, двуетажна продълговата сграда и аязмо, оформено в мраморна беседка с чучур и корито. Това беше Калкаският манастир.

…Манастирът "Света Петка" се намира в подножието на планина Голо бърдо, в покрайнините на пернишкия квартал Калкас. Някои твърдят, че е съграден  през 9 век. Други – че е създаден по времето на Кракра Пернишки, когато Перник бил процъфтяващ средновековен град, разположен край древен римски път, свързващ  Сердика с Велбъжд (днес Кюстендил). Манастирът е имал кондика (летопис), но е била изгубена. Самият град  Перник е влязъл в пределите на България по времето на хан Омуртаг и веднага бил превърнат в мощна гранична крепост. Най-стария писмен документ, в който се споменава крепостта Перник, е "Безименната легенда за св.Иван Рилски". Според археолога Васил Миков името на града идва от името на славянския бог Перун с добавена старобългарска наставка "ик".

За Кракра византийския летописец Йоан Скилица е писал, че е "Мъж, отлѝчен във военното дело". Повече от 15 години той удържал многобройните набези на войските на византийския император Василий II. През 1016 г. принудил императора да се оттегли след близо 3-месечна обсада на крепостта. Кракра Пернишки се подчинил на властта на византийците едва след гибелта на последния български цар Иван Владислав (1017 г.).

През 1393 г. манастирът е опустошен и разрушен от турците. Възстановен е през 1881, като старите основи са разкрити по вещ сън на Джурджа Манова от Калкас. Веднага след възстановяването манастирът се превърнал в център на духовния и културен живот на местните хора. През 1927 г. в Калкас група младежи и учители основали читалище. Тъй като читалището нямало средства и своя сграда, то използвало сградата на манастира. През 1954 г. манастирът бил ремонтиран и придобил днешния си вид - църква и жилищна сграда…

Бях сигурен, че черквата ще е отключена. Този път бяхме взели мерки. Помолих мой приятел перничанин да провери кога манастирът е отворен. Кметицата на Калкас е обяснила, че всеки петък около 9 часа местни жени отварят светата обител. Дори любезно предложила да ни уреди друг ден и друг час, ако в петък не ни е удобно.

Влязохме в черквата и запалихме обичайните свещи. От малка стаичка излезе  ниска, енергична, усмихната и с топъл поглед жена и застана до нас. Заприказвахме се. Попитах защо в черквата няма стенописи. Получих отговор, че никога не е имало. Много бързо се прехвърлихме на теми от деня.

         ‒ Бог да ги поживи депутатите, господине! Дадоха на всички попове учителски заплати! – видях в очите на жената  благодарност.

         ‒ Добро дело! – съгласих се учтиво, - В тази черква идва ли редовно поп? – попитах.

         ‒ На всички големи празници! Не ни забравят! Иначе през по-голямата част от времето храмът стои затворен. Ние, две жени, идваме веднъж седмично. Вие просто уцелихте!

         ‒ По-скоро  предварително се информирахме! – разказах й как. На жената й стана приятно.

         ‒ Значи специално се интересувате… И идвате специално?

         ‒ Да, специално! – отговорих. – Пиша нещо... А освен това съм попски внук. – много обичах да подчертавам този факт – той рушеше преградите  с хора, които се грижеха за храмове.

         ‒ Наистина ли? – жената се зарадва, погледна ме като свой човек и добави – Елате, ще ви покажа нещо!

Отидохме заедно до малка дървена масичка близо до вратата на черквата, жената отвори едно чекмедже и извади книга.

         ‒ Ето, вижте! Непременно трябва да я прочетете, след като се интересувате специално! "Православните храмове в Перник"! Тук всичко ще намерите за нашите черкви в региона!

Очите ми светнаха. Поех книгата, разгърнах я, отпечатана на разкошна хартия, с много цветни илюстрации.

         ‒ Можете ли да ми я продадете? – попитах, но знаех отговора предварително.

         ‒ А, не! Само една ни е! Вижте в Перник, в някой по-голям храм, сигурно я продават!

Отгърнах на "Храм "Св. Петка" – кв. Калкас".

         ‒ Може ли поне да снимам няколко страници?

         ‒ Да снимате, може!

         ‒ А в храма мога ли да снимам?

След като получих разрешение, защраках.

…Когато турците завладели Перник в края на 14 век, тук наблизо според жените били избити наведнъж 200 калугерки. От тогава на това място му казвали "Калугеровдол". Аз знаех за мъже, за калугери и то двойно по-малко. Не ми се вярваше през 14 век да е имало манастир с 200 монахини. Въпрос обаче с девическите манастири по-българските земи не беше добре осветен исторически…

         ‒ Тази, отсрещната сграда, е жилищна, нали?

         ‒ Там е и "Мàгерницата". На горния етаж има стаи. В навечерието на храмовия празник правим курбан и оставаме тук да спим. Има и специална стая за свещеника. Има и гостна.

Жената, която ни посрещна, с готовност се съгласи да ни отключи помещенията. Дърва, много дърва за огрев, две стари печки, които предизвикаха мили спомени. Заразказвах за филиите, които печахме на село, в къщата на дядо поп, на печка като тази, докато навън снегът беше до кръста на възрастен човек и виелицата фучеше. Жените се засмяха, явно споменът им беше близък. Стаята на свещеника – подредена с вкус и усет, попила уюта на старо, старо време. Склад, в който забележителното бяха големи казана, явно за курбаните.

Представих си как живея тук, сам през цялата седмица; как блъскам в печката изобилните, безкрайни, дърва; чета си любими книги и забравям за всичко светско. Без телевизия, без радио, без интернет. Сам с играта на пламъчета, с меката топлина на древната печка и с тишината. С тишината и с моето мълчание. Колко време човек като мен можеше да издържи така? Ден, два, седмица? Със сигурност тук, обаче, човек можеше да се отдаде на мълчанието, тази добродетел, която се намира на единадесетото стъпало на Йоановата Лествица.

…Да се отдадеш на мълчанието означава да прегърнеш една от големите християнски добродетели. Мълчанието е "незабележимо преуспяване" и "тайно въздигане". В мълчанието човек познава себе си, защото "словоохотливият още не е познал себе си както трябва". С мълчанието човек се "доближава до Бога, беседва с Него тайно, просвещава се с Него".  Да си съзнал своите грехове означава че си придобил власт над своя език. Да си обикнал мълчанието означава да си "придобил плача на душата" си. Какво означава това? Кое е "плачът на душата"?

Много често великият Йоан Лествичник те потапя в свят от метафори, които разтърсват обичайното ти мислене, които искат от теб на пръв поглед невъзможни ракурси на възприятие. Които те удрят така, както внезапно удря своите ученици дзен – учителят.

Какво означава да си "придобил плача на душата"? С тези три думи Старецът е свързал Мълчанието с покаянието, със смирението, с молитвата, със себеотдаването на Бога. Свързал е Мълчанието с цяло войнство от добродетели. Затова Йоан Лествичник завършва своите разсъждения за това единадесето стъпало така: " Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини."…

След като разгледахме жилищната част, отидохме до аязмото – лековития извор. В същност той се намираше на около двайсетина метра от мраморната беседка. В беседката с чучур и корито била отведена вода от аязмото с тръби. Жените заразказваха за чудодейни излекувания.

След като се разходихме по още няколко църковни и светски теми, решихме да тръгваме.

         ‒ Все пак, няма ли да стенописвате черквата? – попитах.

         ‒ Има други много по-належащи неща. Например, тече покривът. Търсим средства да го оправим. -  отговори едната жена.

         ‒ И не заключвайте, за да можем да идваме по всяко време! – опитах се да се шегувам за довиждане.

Предложението ми обаче бе възприето сериозно.

         ‒ Не може. Има неща за крадене.

         ‒ Нещо крадено ли е от тук?

         ‒ Да, камбаната! – примерът в качеството му на аргумент беше железен.

Предложихме на жените да ги откараме до квартала. Те благодариха, но отказаха. Ние също благодарихме - за топлия прием.