четвъртък, 30 юли 2020 г.

За лъжата

                                                Лествица. Стъпало 12                                      

Първият морален проблем,  с които се сблъсква  детето още в ранна възраст, е проблемът за лъжата. То научава от своите родители, че да лъжеш е много лошо. Да излъжеш е грозна постъпка. Да излъжеш свой родител е непростимо прегрешение. Добрите деца са честни. Да отстояваш истината понякога е трудно, но е доблестно.

Познанието за двойката „истина – лъжа ражда съвестта. Съвестта прави разграничението. Чрез съвестта се осъзнава укоримостта на едно действие. И първото  укоримо действие, с което се сблъсква малкото дете,  е лъжата. Защото да ядеш от забранените бонбони е чудесно. Укоримо е ако кажеш, че не си ял. Да биеш шута на котката е забавно. Укоримо е да излъжеш, че не си ти, а брат ти. Когато  детето направи тази разлика, в него се е родила съвестта. С нейната поява всъщност се е родил човекът в  психологическия смисъл на понятието.

В един момент обаче детето разбира, че има „лъжа“ и „лъжа“. Усложняват се нещата и се появява понятието „благородна лъжа“. Да излъжеш, за да не наскърбиш някого укоримо ли е? Да излъжеш, за да спасиш добри взаимоотношения лошо ли е? Да излъжеш, за да запазиш нечие достойнство или да предотвратиш нечия беда, осъдително ли е? И в един момент детето, в пълно съгласие със своята съвест, излъгва за първи път. Точно в този момент то вече е станало човек и в социалния смисъл на понятието. Човек става обществено животно в момента, в който излъже за първи път.

                                                                     *     *     *

Йоан Лествичник казва, че „детето не познава лъжата“. Да, точно така,  когато човек излъже, това означава, че той вече е станал възрастен. Това е така, защото да излъжеш е не просто да кажеш нещо невярно. Да излъжеш означава да вложиш умисъл и да осъзнаеш, че си избягал от истината. „Да излъжеш“ това означава, че се самонаблюдаваш,  че се самоотразяваш, че се самооценяваш. При лъжата човек е и субект и обект на самия себе си. В този момент непосредствеността на детето е отлетяла. Без непосредствеността детето вече не е дете.

Няма друго стъпало, при което Йоан Лествичник да е толкова раздвоен.

Ако си благоразумен, ти знаеш, че лъжата е голям грях. „Няма порок, против който Всесветият Дух да е произнесъл толкова страшни думи, както против лъжата“. Бог ще погуби ония, които говорят лъжа. Ако лъжата е казана под клетва, става още по-страшно. Клетвопрестъплението не е някакво просто прегрешение. „Клетвопрестъплението е отричане от Бога“. И „който е придобил страх Божи, той се е отклонил от лъжата.“

След тези тежки думи, Отецът започва да внася нюанси. „Както във всички страсти, така и в лъжата ние виждаме различни степени вреда“, ни казва той. По един начин ще бъде съден от Бога човек, който лъже поради страх от наказание и по съвсем друг, ако пред него няма никаква опасност. Различно е провинението ако лъжеш, за да се забавляваш; друго е, ако лъжата е плод на сластолюбие; трето е, ако с нея си решил да предизвикаш смях; и съвсем различно е, ако с лъжата хвърляш мрежа върху ближния си, за да му причиниш зло.

Трябва обаче да се внимава, защото лъжецът често се извинява с добри намерения. Той е склонен да представи за праведно дело това, което всъщност е гибелно. „Лъжливият човек, казва Отецът,  се представя за подражател на Раав ( И и с . Н а в . 2:1; Е в р . 11:31) и мисли, че чрез своята собствена гибел той осъществява спасението на другите.“

Ето, че се появява героят, чиято лъжа Йоан Лествичник, оправдава напълно.

Исус Навин, наследник на Моисей, изпраща разузнавачи да огледат оттатък Йордан земи, които Бог е обещал на синовете Израелеви. Те влизат в дома на една жена – Раав. Царят на тези земи разбира, че при Раав са дошли чужденци и праща своя потеря да ги открие. Раав ги лъже, че гостите са си тръгнали, показва им някаква измислена посока и така спасява хората на Навин. После Раав изтръгва от разузнавачите обещанието, че когато техните хора нахлуят в царството и посегнат на населението, те ще пощадят семейството й. Хората на Иисус обещават.

Грях ли е лъжата на Раав? Може ли Бог да накаже Раав за това, че е излъгала, при положение, че нейната лъжа спасява от смърт хора, чиито действия са част от Неговия план да бъдат завоювани от синовете Израеливи земите оттатък Йордан? Сторила ли е грях Раав, като със своята лъжа е спасила от смърт и своето семейство?

Ясно е, че за Йоан Лествичник не е може да е грях действие, което помага за изпълнение на Божията воля или пък спасява невинни хора.

И накрая, както често се случва, Отецът държи нащрек читателя, като му предлага поредния си парадокс. Той казва така: „Когато станем напълно чисти от лъжа, тогава вече, ако случаят и нуждата изискват това , ние можем да я употребим…“

 

 


За многословието и мълчанието

        Лествица. Стъпало 11  

За Йоан Лествичник овладяването на мълчанието е голяма напредък за монаха. В края на  главата за това стъпало той казва:

„Който спечели победа на единадесетото стъпало, с един удар е отсякъл множество злини.“

Тщеславието, горделивостта, Егото нямат друг път, през който да минат, освен многословието.

Многословието е врата на злословието, слуга на лъжата. Многословието е „разсейване на скръбта за греховете“. Монахът трябва да осъзнава своите грехове, да ги помни, да разсъждава върху тях, да скърби, че ги е допуснал. Когато е многословен, монахът бяга от себе си; стои в плиткото на своята душевност, плъзга се по повърхността на своя Аз и тази недостатъчност не му позволява да преживее скръбта, която дължи заради греховете си.

Без мълчание монахът няма да как да общува с Бога, няма как да посвети своята мисъл на вечния живот. Затова мълчанието е „пазител на божествения огън“,  „майка на молитвите“ и „деец за помнене на смъртта“. Чрез мълчанието монахът преборва дързостта, която изкушава всеки човек. Чрез мълчанието монахът укротява порива да дава съвети, да се прави на учител на другите. Това самовглъбяване, което може да донесе мълчанието на монаха е благо, което ражда въздигане, преуспяване.

Монахът постоянно е връхлитан от хаоса на всякакви мисли. Те го дърпат на всички страни, те го разпъват. Мълчанието  е оръжие срещу този хаос. Мълчанието е предпоставка за подреждане на духовните пориви. Затова, както казва Отецът, мълчанието е „възвръщане от пленение на помислите“.

Няма напредък без самопознание. Не е възможно самопознание без мълчание. Словоохотливият не може да опознае себе си.

Йоан Лествичник е много пестелив, когато говори за мълчанието. Сякаш си дава сметка в какво противоречие ще изпадне ако е бъбрив, когато обяснява каква добродетел е мълчанието. Осъзнал този възможен парадокс, той признава: „Но аз не искам да пиша много за това, макар коварството на страстите да ме подбужда да го сторя.“ Страстите, знанията, опитът го тласкат да пише много за мълчанието, но той оценява това влечение като коварство. И сякаш, за да се опази от бъбривост, когато говори за мълчанието, Отецът разказва какво е чул от друг за порока „многословие“: „Многословието се ражда от лош и невъздържан живот, от тщеславие, а понякога и от преяждане.“ От преяждане ли? Да, от преяждане! Който укротява алчността на стомаха си, той обуздава и езика си!

Говорейки за мълчанието, Отецът завършва с това, с което започва. Който истински е загрижен за вечния живот, той е пресякъл многословието. Страстта на многословието гони монахът от килията. Който е познал благодатния огън, идващ от небесата, той  избягва многолюдните събрания. Многолюдието пропъжда напредналия по Лествицата монах така, както дима пропъжда пчелата.

Да владееш мълчанието обаче, предупреждава Отецът,  е трудно да се постигне. „Малцина могат да удържат водата без бент; а още по-малко са ония, които могат да удържат невъздържаната уста.“


За злословието и клеветата

                                            Лествица. Стъпало 10                                    

Всеки е изтъкан от добродетели и пороци. Благоразумният ум вижда преди всичко добродетелите, а когато забележи недостатъците, бързо се сеща за своите собствени.

Има хора, които тайно извършват тежки грехове, но постоянно нападат другите за техните леки простъпки. И считат себе си за по-добри, но не са по-добри.

Омразата ражда злопаметност, злопаметността ражда злословието. Злословието, това изчадие на омразата, утежнява съвестта, осквернява сърцето, погубва чистота, изсмуква кръвта на любовта.

Когато осъждаш някого, винаги помни, че всеки е способен на промяна. Юда, преди да стане предател, е бил един от учениците на Христос. Разбойникът, разпнат да Христос, разкаял се и получил прошка, преди да бъде закован на кръста е бил убиец.

Някои, които злословят срещу свои ближни, твърдят, че го правят от грижа за тях. Оставете такава грижа! Отнесете се към ближния с молитва и с любов и ще разберете, че това е по-силна грижа. Ако наистина обичаш своя ближен, не го осмивай, а се моли за него!

Ако иска да победи духа на злословието, човек трябва не просто да види вината на  укорявания, а да открие този бяс, който го подстрекава, който го тласка към простъпката.

Човек не трябва да се срамува и да мълчи пред онзи, който злослови срещу свой ближен. По-добре е да му каже: „Аз също изпадам в тежки грехове, как мога да осъждам другите?“ Ако човек постъпи така, то той е сложил два мехлема, две лекарства – едно на себе си, другото – на този, който злослови.

Този, който често и остро съди своите близки, той трудно има спомен за своите собствени прегрешения. А ако човек вижда своите зли дела без покривалото на самолюбието, то той с покаяние ще се грижи за своето израстване, за своето спасение. В искреното и истинско покаяние няма да намерите и следа от злословие.

Да осъждаме постоянно ближния си означава да погубваме своята душа. Така както горделивостта я погубва. Нека Бог да съди! Нека не си присвояваме неговото достойнство!


За злопаметността

                                          Лествица. Стъпало 9                                

Добродетелите се свързани помежду си, пораждат се една друга, подкрепят се една друга. Когато монахът усвоява една добродетел, той прави възможна друга, укрепва я, прави я по-силна и те заедно го възнасят към небето. 

Същото е с пороците. Те се пораждат един друг, подкрепят се един друг и заедно хвърлят човека в бездната.

 Гневът ражда злопаметността. И „онзи, който е престанал да се гневи, е убил злопаметността; защото докато бащата е жив; дотогава има и детераждане.“ 

И тук Йоан Лествичник няма как да бъде преразказан или обяснен, той може само да бъде цитиран: 

„Злопаметността е пълнота на гнева, опазване на съгрешенията, омраза към правдата, погубване на добродетелите, ръжда на душата, червей на ума, посрамване на молитвата, пресичане на прошението, отчуждение от любовта, забит гвоздей в душата.“ 

Да се злопаметен означава да трупаш страдание. Лекарството срещу злобата е любовта. 

Омразата разделя дори това, което е било събрано с любов, а после злопаметността не позволява разделеното да се събере отново. 

Здравата, чистата любов държи надалеч злопаметността. Блудството и користта обаче, които се прикриват като любов, привличат злопаметността. 

Злобата и молитвата са несъвместими. Там, където се появи искрена Господна молитва, злобата изчезва. Там, където злобата е устойчива, не може да има истинска  молитва. 

Човек понякога се озлобява спрямо свой близък. И ако не може да изкорени тези тръни, то той трябва поне външно да се разкае и смири. Да, това е лицемерие, но дългото лицемерене пред близкия може да те посрами, съвестта да те жигоса и в края на краищата доброто чувство, дори любовта, да се върне. 

Кога човек се избавя от злопаметието спрямо някого, който го е оскърбил? Не е тогава, когато се помоли за него   или когато го покани на своята трапеза. Човек може да е сигурен, че се е излекувал от тази гнилота тогава, когато чуе, че оскърбителят му е изпаднал в злополука и започне да скърби за него така, както за себе си и се просълзи. 

„Който прогонва от себе си гнева, той получава прошка на греховете, а който се привързва към него, той се лишава от Божието милосърдие.“ 

 „Никой да не мисли, че тая мрачна страст е маловажна, защото тя често се прокрадва и в духовни мъже. 

„Прощавайте" малко „и простени ще бъдете много" (Лук. 6:37).“