сряда, 30 април 2014 г.

Поклонът



Толкова много съм чел за благодарността, която е редно човек  да изпитва за това, че се е родил. Че го има. Източната литература прелива с този призив и с аргументи за нейната естественост.  А и западната…

Който не е опитал, той не знае колко е трудно. Да се поклониш пред Бог или пред Природата, е невероятно трудно. Дяволски трудно. Божествено непостижимо. А дали на всеки е писано?

Мисля си, дали всички гурута, които говорят за естествеността на този поклон, действително са го постигали. Дали всеки поет, който пише за любовта, действително някога е бил безумно влюбен. Защото друга любов няма. Дали всеки философ, който предлага трактат за свободата, в действителност познава безкрайната свобода. Защото друга няма. Или много мистици, поети и философи в същност описват свое желание, свой стремеж, своя представа, своя фантазия?
 
                              *    *    *

Този поклон, тази благодарност, на мен ми се случиха веднъж. Със сигурност ми се случиха. Преди четиридесет години.

Правех обичайните си упражнения по йога от пет до шест сутринта. Реших да ги завърша седнал на пети и легнал на бедрата си. С глава опряна на двете колена. Не знам как и не знам защо, но ме изпълни невероятна картина.

 Пред мен беше огромна златна статуя на Буда, а аз бях пред него. Бях толкова малък… Може би колкото  големия пръст на крака му. От Буда струеше ярка, но мека светлина и ме обливаше и ме пронизваше. Бях негово творение, а той ме благославяше и ме изпълваше с щастие. Благодарността бликаше от мен. Бях в поклон, с който благославях собственото си съществуване. Бях в поклон, чрез който се разтварях в божественото битие. Бях всичко. Родéн, с начало и край. Вечен и безкраен. Продължение и частица от Буда.

Изведнъж Буда изчезна. Светлината обаче остана. Не благодарях вече на Буда. Него го нямаше. Благодарях на Това, което ме беше създало и което ми беше дало възможност да БЪДА. Тук думите създават само контури. Те могат да обхванат чувството единствено като негови мерки. Като думите, които описват архитектурата на един храм…Могат ли те да предадат благоговението, когато си в самия Храм? Не могат. Така е  и с думите – мерки, които искат да пресъздадат благодарността и щастието, извиращи от поклона.

Това беше екстаз! Преди четиридесет години изпитах този екстаз! Не, не се изразявам точно. В този момент, в някаква сутрин между пет и шест, аз бях Екстаз – малък и индивидуален, но част от Вселенския.

Десетилетия наред отново търся това преживяване. Чета книги и медитирам. Вглеждам се в себе си, представям си светлината, която ме обгръща и викам екстаза. Идват някакви подобия, но не е това, което познах тогава, преди толкова години. Не е това, но мога да го опиша, все едно е това!

Докато съм жив ще търся този поклон, тази благодарност, това сливане, тази божественост. Ще я търся докато склопя очи.

Сигурно е така и с любовта и със свободата. Може би следващите пъти са мъчително търсене на първия и единствен път. Може би следващите пъти са неистова молба да се върне това, което идва само веднъж и си отива. Може би следващите пъти са само спомен…

Мога да напълня десетки листове, за да опиша поклон и благодарност! Но винаги ще описвам този екстаз, случил ми се на границата на детство и младост. Независимо, дали ще го представям за вчерашно събитие.

Сигурно е така и с поетите и с философите. Сигурно поетът може да напише стотици стихотворения за любовта и за любимата, но той винаги ще разказва за точно един миг на любов, случил се и останал уникален. Сигурно ще вплита в стихотворенията си различни имена на любими жени, но това ще бъде спомен за една. За една жена, в един единствен и уникален момент.

За философите и техните трактати за свободата се отнася същото.

Въпреки това, аз ще чакам своя втори истински поклон, своята втора, истинска благодарност, своя втори истински екстаз.

А може  би наистина сме орисани да се поклоним само веднъж. Да се влюбим само веднъж.  Да бъдем свободни само веднъж.

Бог знае.

петък, 25 април 2014 г.

Хармония



  -     Николов, повече не мога да те чакам! – директорът на института се усмихна, сякаш се извиняваше. – Знам, че заплатата при нас е два пъти по-ниска. Но ще имаш много свободно време. Ти нали това искаше? И да знаеш, двама души чакат да се откажеш!


Мина цял месец откакто Иван Николов получи това предложение. Научен сътрудник в „Института за изследване на човека“, департамент „Методология“. Предложиха му това, което от години му липсваше. Спокойна работа, полето на неговите интереси, много време за четене и писане. А сега, какво? Ръководител на пресцентър на малка, но амбициозна партия. По цял ден – следене на новините, подбор, сортиране, акценти, опорни точки… В центъра на тъпата конюнктура. Потопен в пороя на простотиите. Гледа нещо да не изтърве. Новините, коментарите и анализите изскачат, заливат го и изчезват, все едно е дръпнал шнура във WC. Главата му пращи, а отвътре е празен…

Николов сподели с жена си. Една научна тема го човъркаше от две години  – „Ролята на диалоговите нагласи за развитието на психологията“. За него това беше изключителна тема. Беше разбрал, че начинът по който учените от дадена школа или от дадено направление влизат в диалог, насочва пътя на търсенето и до голяма степен определя резултатите. При едни и същи факти, при едни и същи парадигми, при едни и същи знания, различните нагласи при научното изследване водят в различни посоки. Откри това, когато преди години написа дисертацията „Конфликти и сътрудничество в постфройдистката психоанализа“.

Предложението за сътрудник в този институт щеше да му реши проблема с времето. А и щеше да работи в полето на научните си интереси. Изследовател. Върхът! Само че заплатата беше два пъти по-малка… Жена му прояви разбиране, както винаги, но по лицето й се изписваше безпокойство. За образованието на децата трябваха пари. Ако поискат да учат в чужбина – много пари. „Почакай!“, казваше, „Имай малко търпение!“, „След няколко години…“ От такива думи Николов посърваше. " Да бе, след няколко години! Че то няколко вече минаха. Чакаш, чакаш, а то все същото. Борба за насъщния. Освен това, такива предложения да не би да валят през ден? Ще ме чака някой… Представям си как след две години например отивам в института и им казвам: „Помните ли, преди две години ми предложихте работа при вас? Вече съм готов! Вече реших – приемам!“ Или ще се изсмеят или ще ме изгледат жално, жално.“
Имаше и друго. Всеки знаеше, че науката търчи напред. „Ще ме чака някой… А ако моите идеи дойдат в главата на друг и той ги разработи? Като се пенсионирам ще викам на внуците: „Ей, вижте тази английска книга! За нещата, за които пише вътре, аз пръв се сетих! Ама нямах време да ги напиша!“ Да паднеш от смях…“

-      Приятелю, действително чакам бърз отговор! – директорът го изтръгна от унеса му. – Не ми се сърди! Не мога да карам хората да чакат, а и ми трябва нов сътрудник. Държа мястото свободно от месец! Моля те, днес е петък, ела в понеделник в 11 ч. и ми кажи какво си решил! Не по телефона! За такива работи не обичам телефоните.

Николов предложи на жена си да прекарат уикенда във виличката. Там всички проблеми изглеждаха някак по-леки.

Вечерта се приготви за сериозен разговор. Трябваше да бъде спокоен и убедителен. Напали камината. Тя винаги предразполага към сговорчивост и оптимизъм. Жена му седна на диванчето.

-      Малко музика? – попита.

-      Разбира се. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.

„Има си хас за такъв ключов разговор да избера вечер, в която има нещо интересно по телевизията!“ Пусна диск с мелодии на Karunesh. Божествено нежни, за минути ставаш сантиментален. Сантименталност му трябваше на него тази вечер. Не прагматизма на здравия разум. Седна срещу камината и заби поглед в пламъците. Беше решил така да стои. При този ключов разговор не искаше да гледа изражението на жена си. Влияеше му. Понякога го объркваше. Правеше го нерешителен.

-      Виж, мило. В понеделник трябва да дам отговор. Не могат повече да ме чакат. За института говоря. Зная, че има риск… Обсъждали сме го. Но в живота трябва понякога да се рискува… Особено ако целите са благородни…

Спря се за секунди. Жена му мълчеше. Не го прекъсна например със „Нали се разбрахме да видим най-напред децата къде ще учат?“ или със „Ще ми разкажеш ли как ще издържим финансово?“ „Не ме прекъсна… Това е добре. Значи е готова да изслуша аргументите. Тя обаче ги беше слушала десетки пъти. Когато човек е готов да слуша стари неща, значи е готов да промени позицията си…“

-      Ще се справим някак. И пак ти казвам, сигурен съм, че книгата, която съм замислил, ще намери пазар в чужбина. С кожата си го усещам. Може и потребителски заем да вземем. Знам, че е рисковано, но според мен си струва…

Отново замълча за секунди. Тя също мълчеше. Продължи:

-    Я си представи, че книгата, която ще напиша стане страшна! Че я преведат в Америка? Знаеш ли какви пари ще паднат? Знаеш ли какви сериозни хонорари дават там за научни трудове? А може и името си да оставя в историята! Николов – пионер! Николов написал за влиянието на нагласите в психологията, а от там се юрнали учени да изследват това влияние във физиката, биологията, социологията… Без Николов това щеше ли да стане?

Пак се ослуша. Жена му явно не искаше да го прекъсне. Винаги е знаел, че го разбира. Че му съчувства. Голям късмет беше извадил. „Има жени, които само себе си гледат! Само за пари и къщи мислят! А моята… Сигурно е премислила. Иначе нямаше да мълчи. А и тази музика, от която струи хармония… А тази камина… Голям съм дявол!“

-      Виж, мило. Благодаря ти. Представяш ли си да стана известен учен? Представяш ли си как ще се гордеят децата? Вървят си те по улицата, някой се спира, посочва ги на човека до себе си и казва: „Това са дъщерите на Николов! Той направи революция в методологията на науката!“ Представяш ли си? Е, чак за Нобелова награда не мисля… Прекалено е… Пък защо не…  Освен това, заплатата в института е колкото средната за страната. Значи повечето хора живеят с такава заплата. Поне половината. Те как се справят? И то без да имат невероятни научни идеи в главата си… И ние ще се справим…

Нямаше нужда от повече приказки. Всички аргументи бяха изложени отдавна. През този месец не минаваше ден без да стане дума за това. В повечето случаи жена му опонираше, търсеше силни думи за своето безпокойство. „А сега мълчи… Узряла е за идеята.“ Николов се почувства  щастлив. Сега малко щеше да почака. Нямаше да я припира. Щеше да чака нейното „ОК“.

Николов се унесе размечтано. „След това  ще стана, ще я целуна и в понеделник, не в 11 ч. , още в 10 ч. ще се залостя пред вратата на директора. Ще му кажа: „Да!“, а вечерта цялото семейство ще  празнуваме. В някой хубав, тих ресторант, с нежна музика. Ще бъде страхотно! Ще полеем огромния завой, който аз, главата на семейството, ще направя, в името на науката, на ценностите, на идеалното, на прогреса. Пък защо не и в името на бъдещото благосъстояние на децата…“

Жена му се размърда. Не я погледна. „Сега ще каже „ОК, да опитаме, да рискуваме!““  Жена му застана в страни от камината, така че да я вижда. Лицето й сияеше. Въпреки полумрака, в който беше потопил стайчето, личеше си, че лицето й сияе…

Николов замръзна… Жена му извади от ушите си слушалки и почти в екстаз го попита:

-      Слушал ли си Levantis? Страхотен автор! Такава хармония струи от неговите мелодии!

-      Ти със слушалки в ушите ли беше досега?

-      Да, защо? Слушал ли си Levantis?

-      И не чу това, което ти говорих?

-      Извинявай, не чух! Ти каза ли нещо?


                             

сряда, 23 април 2014 г.

Спомен за бавачката



Бях на пет. Ходенето ми на детска градина трая точно седмица. Помня само последния ден – петък.

Не знам защо си мислех, че като скоча и дръпна кърпата, тя ще се откачи. Скочих, дръпнах я, за секунда увиснах на нея, шперплатовото шкафче се наклони, аз полетях назад, паднах по гръб и шкафчето ме захлупи. Не ме удари. Просто ме захлупи, беше ми по мярка. Ревнах със страшна сила. За секунди останах в пълен мрак, като в гробница. Някой от вън го повдигна. Над главата ми се облещиха очите на някаква ужасена лелка.

- Пу – пу! Да не ти е уроки. – лелката ме заразглежда за телесни поражения.

Телесни нямах, но ревах поне още половин час. Вечерта, в къщи заявих, че повече на градина няма да ходя. Това беше място, където шкафчета падаха върху децата.

-   Станало е случайно! А този персонал къде гледа? Децата ще се пребият! Виж, моето момче, вероятността шкафче пак да те захлупи е почти никаква. – обобщи татко.

-      Какво значи “вероятността”? – попитах.

-      Това означава, че може да се случи, но няма да се случи.

-      Значи може шкафче пак да ми се стовари?

-      Може по принцип, но не вярвам.

-      Значи, все пак може?

Мълчание.

-      И вие искате да ходя там, където шкафчета ще падат върху децата? Няма да ходя на градина!

Сутринта майка ме облече, хвана ме за ръка и се опита да тръгне към външната врата. Все едно вчера нищо не се беше случило. Аз изпънах крака, забих пети в пода, целия се вдървих и пуснах гърлото си като линейка в задръстване.

-      Добре де, кой ще те гледа? Баща ти е по цял ден на работа. Аз се прибирам след обед. Сам ли ще стоиш?

-   Сам ще стоя! – и вместо аргумент засилих сирената  и вдървих тялото още по – категорично.

Майка не можеше да ме изкара от вкъщи. Можеше да ме изнесе. Явно това й се е видя нелепо и след десетина минути размяна на едни и същи въпроси и отговори, ме остави. Върна се само след няколко часа.

Вечерта ме накараха да си легна по – рано от обичайното. След като се увериха, че съм заспал, аз станах от леглото, влязох в хола и залепих ухо на вратата. В кухнята се беше разразила буря от думи и децибели. По едно време утихнаха и аз си легнах.

На сутринта майка нервно ми обясни, че този път ще стане на мойта, ама да не си мисля, че всеки път ще бъде така. Съобщи ми, че ще наемат бавачка на половин ден. Докато ми мине уплаха от шкафчето. После, щели сме да видим.

От бавачката имам един единствен спомен...Тя била издържала само седмица. “Горката”, както каза майка.

Преди това обаче нещо друго. Това друго и споменът за бавачката са вързани като съседни вагони на един и същ влак.

                                              *    *    *

Кратък, но обилен летен дъжд беше изкъпал света. А слънцето... По – щедро и обичащо слънце не бях виждал. Всичко беше облято в ярка светлина. Разноцветна дъга разрязваше небето. Липите ухаеха толкова силно, че чак задавяха.

Бяхме седнали да обядваме. На блестящо бяла покривка майка сложи пържени картофи и кюфтета. Майка беше невероятен готвач. Картофите се топяха в устата, а мирисът и вкусът на кюфтетата бяха главозамайващи. Майка разказваше нещо на татко за петъчния си работен ден. Татко обясняваше какво трябва да се направи в понеделник.

Бях изумен! Те не бяха тук! Майка беше в петъка си, а татко - в понеделника си. Те не усещаха магическата комбинация, в която бяхме потопени. Едри дъждовни капки по прозорците, божествено щедро слънце, вълшебна дъга, замайващ дъх на липа, празнично настроение, което струеше от покривката, леко сладникаво кисел вкус на хрупкави картофи, мирис и вкус на невероятни кюфтета. Опитах се да кажа нещо за дъжда и дъгата. “Да, да, добре!”, машинално отговаряше майка и си заминаваше в петъка. Подхвърлих нещо към татко за уханието на липите. “Да, да, липите”, автоматично повтори думата татко и отпрашваше в понеделника. Беше странно. Наистина странно.

В ситуации, когато не можех да си обясня нещо, аз отскачах до съседния блок при бате Жоро Котарака. Той беше с шест години по – голям от мен, в четвърти клас и знаеше страшно много – беше чел цели пет дебели книги, както сам обясняваше и имаше отговори на всички сложни въпроси.

Едва изтраях да свърши обяда и хукнах към бате Жоро. Той нещо се мотаеше пред блока си. “Така и така...”, разказах му подробно. Помолих го да ми обясни.

-      Виж какво, Юрка, майка ти и баща ти в този момент са сънували! Нормално.

-      Как ще е нормално, бе бате Жоро! Сънува се когато се спи! А те бяха будни!

-     Когато се спи се сънува, това е ясно. Вие, малките сънувате само докато спите. А възрастните често сънуват и когато са будни. Просто на тях за тази работа не им стига нощта.

-      А на нас ни стига, така ли? Бате Жоре, на нас защо ни стига, а на тях не им стига?

-   Защото вие по цял ден си играете и не ви е нито скучно, нито досадно. И нощта ви стига за сънуване. Ще ти го кажа по обратния начин: когато човек скучае и му е досадно, има нужда от повече сън.

-      И ти ли си така?

-      Аз ли? Тези уроци... особено по математика... Аз съм на границата... възрастните обаче започвам да ги разбирам.

-      А какво е “скучно” и “досадно”?

-      Сега ще ти обясня...
     
-      Жоро-о-о! – някой се развика от един балкон.
     
-      Майка!
  
-      Майка ти сега не сънува, нали?
   
-    Абсолютно не! Когато разбере, че не съм си написал домашните, всякакви сънища й се изпаряват! Друг път ще ти обясня за скуката и досадата...

Това друг път се размина.

Разговорът се случи малко преди да ме захлупи шкафчето.

                                             *    *     *

Три дни стоях сам в къщи. На четвъртия, малко преди майка да излезе за работа, се звънна, майка отвори и в коридора влезе някаква жена. Беше дребна и слаба, но не кльощава. Здрава и набита.

-      Това е баба Вася. Тя ще те гледа докато ме няма. Пет – шест часа. И да слушаш!

“Какво имам да я слушам? Просто ще я включа в игрите” – помислих си.

От няколко седмици, освен двете гумени кукли и дванайсетте кубчета имах две нови играчки. Страхотни играчки. Един шах и “Строител”.

Три дни с бабата правехме едно и също. Изваждах от стенния шкаф в коридора шаха и “Строителя”, слагах ги на масата, после изваждах от шаха един черен офицер и разпилявах строителните материали. Сядах си на моя стол. Баба Вася сядаше на стола на татко. Започвах да строя къща от малките пластмасови тухлички. Поканвах бабата да гледа внимателно. Тухла по тухла, вратичка, прозорчета, покрив, комин и ограда. След това слагах в къщичката черния офицер и започвах да го наблюдавам през прозорчето. Офицерът беше жив, истински обитател. Той също ни наблюдаваше. Аз бях великан, а той джудже. Взаимоотношенията ни бяха топли – вече доста пъти бяхме играли тази игра. Аз правех дом, а той ми благодареше с това, че домът не беше пуст. Доста често баба Вася се разсейваше. По очите й разбирах. Молех я да се върне.

Аз го наричах “игра”, но това не беше игра. Това беше действителност. Понякога побутвах офицера да си покаже качулката през прозореца и питах бавачката: “Знаеш ли какво е това, как е попаднало вътре?” Тя цъкаше с език, блещеше очи и клатеше с недоумение глава. Мен ме обземаше дива радост. Беше напълно ясно, че възрастните са страшно недосетливи. Те не строяха, те не можеха да общуват с джуджета и изобщо нямаха представа как една пуста къща може изведнъж да си намери стопанин. Аз обаче знаех, но не издавах тайната. Кикотех се и повтарях десетки пъти въпроса си.

На третия ден баба Вася ме попита:

-     Не ти ли е скучно и досадно всеки ден по няколко часа да правиш едно и също?

-      Скучно ли? Какво е “скучно”?

-      Как да ти обясня... “Скучно” е когато не ти е интересно. Когато човек прави много пъти едно и също, би трябвало да му става скучно.

-      И започва да си мисли за разни други работи ли?

-      Точно така!

-      И започва да сънува.

Тук тя повдигна вежди. Не ме разбра.

-      А какво е “досадно”?

-      “Досадно” е когато правиш нещо, но вече не ти се прави.

-      И пак заминаваш на някакво друго място ли?

-      А бе, момче, някакви странни работи ми говориш!

Виждах, че й става скучно и досадно. Въпреки че от време на време се блещеше на офицера. Непременно трябваше да я задържа. С нея беше по-интересно. Хрумна ми страшна идея.

Помолих я да застане на колене и длани, аз се качих на гърба й, хванах се за раменете й и започнах да викам “Дий-й-й!” Баба Вася схвана същността на новата игра и запрепуска по коридора. Като стигнехме до края, обръщахме и пак се връщахме в кухнята. Аз стисках здраво раменете, пришпорвах я с бедра в ребрата и викай “Дий-й-й!” Малко почивка, после започвахме отначало. Нямаше как да ни е скучно.

Три дни след като бях въвел язденето баба Вася напусна. Не я видях повече. Майка сопнато ми обясни, че съм терорист.

-      Какво е това “терорист”?

-      Ей, такова, шарено!

 “Айде, пак трябва да се ходи при Котарака” –  помислих си.