Спомен за бавачката

Бях на пет. Ходенето ми на детска градина трая точно седмица. Помня само последния ден – петък.

Не знам защо си мислех, че като скоча и дръпна кърпата, тя ще се откачи. Скочих, дръпнах я, за секунда увиснах на нея, шперплатовото шкафче се наклони, аз полетях назад, паднах по гръб и шкафчето ме захлупи. Не ме удари. Просто ме захлупи, беше ми по мярка. Ревнах със страшна сила. За секунди останах в пълен мрак, като в гробница. Някой от вън го повдигна. Над главата ми се облещиха очите на някаква ужасена лелка.

- Пу – пу! Да не ти е уроки. – лелката ме заразглежда за телесни поражения.

Телесни нямах, но ревах поне още половин час. Вечерта, в къщи заявих, че повече на градина няма да ходя. Това беше място, където шкафчета падаха върху децата.

-   Станало е случайно! А този персонал къде гледа? Децата ще се пребият! Виж, моето момче, вероятността шкафче пак да те захлупи е почти никаква. – обобщи татко.

-      Какво значи “вероятността”? – попитах.

-      Това означава, че може да се случи, но няма да се случи.

-      Значи може шкафче пак да ми се стовари?

-      Може по принцип, но не вярвам.

-      Значи, все пак може?

Мълчание.

-      И вие искате да ходя там, където шкафчета ще падат върху децата? Няма да ходя на градина!

Сутринта майка ме облече, хвана ме за ръка и се опита да тръгне към външната врата. Все едно вчера нищо не се беше случило. Аз изпънах крака, забих пети в пода, целия се вдървих и пуснах гърлото си като линейка в задръстване.

-      Добре де, кой ще те гледа? Баща ти е по цял ден на работа. Аз се прибирам след обед. Сам ли ще стоиш?

-   Сам ще стоя! – и вместо аргумент засилих сирената  и вдървих тялото още по – категорично.

Майка не можеше да ме изкара от вкъщи. Можеше да ме изнесе. Явно това й се е видя нелепо и след десетина минути размяна на едни и същи въпроси и отговори, ме остави. Върна се само след няколко часа.

Вечерта ме накараха да си легна по – рано от обичайното. След като се увериха, че съм заспал, аз станах от леглото, влязох в хола и залепих ухо на вратата. В кухнята се беше разразила буря от думи и децибели. По едно време утихнаха и аз си легнах.

На сутринта майка нервно ми обясни, че този път ще стане на мойта, ама да не си мисля, че всеки път ще бъде така. Съобщи ми, че ще наемат бавачка на половин ден. Докато ми мине уплаха от шкафчето. После, щели сме да видим.

От бавачката имам един единствен спомен...Тя била издържала само седмица. “Горката”, както каза майка.

Преди това обаче нещо друго. Това друго и споменът за бавачката са вързани като съседни вагони на един и същ влак.

                                              *    *    *

Кратък, но обилен летен дъжд беше изкъпал света. А слънцето... По – щедро и обичащо слънце не бях виждал. Всичко беше облято в ярка светлина. Разноцветна дъга разрязваше небето. Липите ухаеха толкова силно, че чак задавяха.

Бяхме седнали да обядваме. На блестящо бяла покривка майка сложи пържени картофи и кюфтета. Майка беше невероятен готвач. Картофите се топяха в устата, а мирисът и вкусът на кюфтетата бяха главозамайващи. Майка разказваше нещо на татко за петъчния си работен ден. Татко обясняваше какво трябва да се направи в понеделник.

Бях изумен! Те не бяха тук! Майка беше в петъка си, а татко - в понеделника си. Те не усещаха магическата комбинация, в която бяхме потопени. Едри дъждовни капки по прозорците, божествено щедро слънце, вълшебна дъга, замайващ дъх на липа, празнично настроение, което струеше от покривката, леко сладникаво кисел вкус на хрупкави картофи, мирис и вкус на невероятни кюфтета. Опитах се да кажа нещо за дъжда и дъгата. “Да, да, добре!”, машинално отговаряше майка и си заминаваше в петъка. Подхвърлих нещо към татко за уханието на липите. “Да, да, липите”, автоматично повтори думата татко и отпрашваше в понеделника. Беше странно. Наистина странно.

В ситуации, когато не можех да си обясня нещо, аз отскачах до съседния блок при бате Жоро Котарака. Той беше с шест години по – голям от мен, в четвърти клас и знаеше страшно много – беше чел цели пет дебели книги, както сам обясняваше и имаше отговори на всички сложни въпроси.

Едва изтраях да свърши обяда и хукнах към бате Жоро. Той нещо се мотаеше пред блока си. “Така и така...”, разказах му подробно. Помолих го да ми обясни.

-      Виж какво, Юрка, майка ти и баща ти в този момент са сънували! Нормално.

-      Как ще е нормално, бе бате Жоро! Сънува се когато се спи! А те бяха будни!

-     Когато се спи се сънува, това е ясно. Вие, малките сънувате само докато спите. А възрастните често сънуват и когато са будни. Просто на тях за тази работа не им стига нощта.

-      А на нас ни стига, така ли? Бате Жоре, на нас защо ни стига, а на тях не им стига?

-   Защото вие по цял ден си играете и не ви е нито скучно, нито досадно. И нощта ви стига за сънуване. Ще ти го кажа по обратния начин: когато човек скучае и му е досадно, има нужда от повече сън.

-      И ти ли си така?

-      Аз ли? Тези уроци... особено по математика... Аз съм на границата... възрастните обаче започвам да ги разбирам.

-      А какво е “скучно” и “досадно”?

-      Сега ще ти обясня...

     

-      Жоро-о-о! – някой се развика от един балкон.

     

-      Майка!

  

-      Майка ти сега не сънува, нали?

   

-    Абсолютно не! Когато разбере, че не съм си написал домашните, всякакви сънища й се изпаряват! Друг път ще ти обясня за скуката и досадата...

Това друг път се размина.

Разговорът се случи малко преди да ме захлупи шкафчето.

                                             *    *     *

Три дни стоях сам в къщи. На четвъртия, малко преди майка да излезе за работа, се звънна, майка отвори и в коридора влезе някаква жена. Беше дребна и слаба, но не кльощава. Здрава и набита.

-      Това е баба Вася. Тя ще те гледа докато ме няма. Пет – шест часа. И да слушаш!

“Какво имам да я слушам? Просто ще я включа в игрите” – помислих си.

От няколко седмици, освен двете гумени кукли и дванайсетте кубчета имах две нови играчки. Страхотни играчки. Един шах и “Строител”.

Три дни с бабата правехме едно и също. Изваждах от стенния шкаф в коридора шаха и “Строителя”, слагах ги на масата, после изваждах от шаха един черен офицер и разпилявах строителните материали. Сядах си на моя стол. Баба Вася сядаше на стола на татко. Започвах да строя къща от малките пластмасови тухлички. Поканвах бабата да гледа внимателно. Тухла по тухла, вратичка, прозорчета, покрив, комин и ограда. След това слагах в къщичката черния офицер и започвах да го наблюдавам през прозорчето. Офицерът беше жив, истински обитател. Той също ни наблюдаваше. Аз бях великан, а той джудже. Взаимоотношенията ни бяха топли – вече доста пъти бяхме играли тази игра. Аз правех дом, а той ми благодареше с това, че домът не беше пуст. Доста често баба Вася се разсейваше. По очите й разбирах. Молех я да се върне.

Аз го наричах “игра”, но това не беше игра. Това беше действителност. Понякога побутвах офицера да си покаже качулката през прозореца и питах бавачката: “Знаеш ли какво е това, как е попаднало вътре?” Тя цъкаше с език, блещеше очи и клатеше с недоумение глава. Мен ме обземаше дива радост. Беше напълно ясно, че възрастните са страшно недосетливи. Те не строяха, те не можеха да общуват с джуджета и изобщо нямаха представа как една пуста къща може изведнъж да си намери стопанин. Аз обаче знаех, но не издавах тайната. Кикотех се и повтарях десетки пъти въпроса си.

На третия ден баба Вася ме попита:

-     Не ти ли е скучно и досадно всеки ден по няколко часа да правиш едно и също?

-      Скучно ли? Какво е “скучно”?

-      Как да ти обясня... “Скучно” е когато не ти е интересно. Когато човек прави много пъти едно и също, би трябвало да му става скучно.

-      И започва да си мисли за разни други работи ли?

-      Точно така!

-      И започва да сънува.

Тук тя повдигна вежди. Не ме разбра.

-      А какво е “досадно”?

-      “Досадно” е когато правиш нещо, но вече не ти се прави.

-      И пак заминаваш на някакво друго място ли?

-      А бе, момче, някакви странни работи ми говориш!

Виждах, че й става скучно и досадно. Въпреки че от време на време се блещеше на офицера. Непременно трябваше да я задържа. С нея беше по-интересно. Хрумна ми страшна идея.

Помолих я да застане на колене и длани, аз се качих на гърба й, хванах се за раменете й и започнах да викам “Дий-й-й!” Баба Вася схвана същността на новата игра и запрепуска по коридора. Като стигнехме до края, обръщахме и пак се връщахме в кухнята. Аз стисках здраво раменете, пришпорвах я с бедра в ребрата и викай “Дий-й-й!” Малко почивка, после започвахме отначало. Нямаше как да ни е скучно.

Три дни след като бях въвел язденето баба Вася напусна. Не я видях повече. Майка сопнато ми обясни, че съм терорист.

-      Какво е това “терорист”?

-      Ей, такова, шарено!

 “Айде, пак трябва да се ходи при Котарака” –  помислих си.