Коледното шляене по пазарската
улица на малкото градче изпълваше Петър Чомаков с особено чувство на леност,
безвремие и тържественост. Никаква работа. Никакво бързане. Велико размотаване.
Погледът му се плъзгаше по сергиите, отрупани с всичко вкусно, полезно и излишно
на земята. Очите се пълнеха с цветове, носът - с мириса на всякаква скара, ушите
попиваха празничната какафония, мекият студ флиртуваше с лицето. Всичко, в
което беше потопен, го държеше буден в един сън, който се случваше веднъж в
годината. Олющени сгради и паянтови конструкции бяха странни партньори на
коледната феерия.
Мина покрай някаква просякиня.
Чомаков имаше набито око за просяците. Обичаше да спира до тях и да ги
съзерцава. В повечето случаи си плащаше, като им хвърляше дребни монети.
Жената беше се облегнала на зида
под празнична витрина, кръстосала крака по турски, в сивопепеляви шалвари и
груба вълнена жилетка. Между кръстосаните си крака държеше на земята кутия за
обувки, забила поглед в нея, така че отгоре се виждаше само забрадката й. Бабата
стоеше неподвижно. Човек можеше да помисли, че е заспала, ако пръстите й не
побутваха в кутията една монета, вероятно от 10 стотинки.
Чомаков се спря. В главата му се
заредиха обичайните за такъв момент мисли. „Колко ли ще изкара днес? Няма ли
деца, които да й помагат? Ега ти обществото, ега ти мизерията!..“ После бръкна
в джоба на канадката си, извади шепа стотинки и хвърли част от тях в кутията.
Жената не реагира. Чомаков се подразни. В този момент тя трябваше да надигне
глава, да погледне с истинска или престорена благодарност и да благослови. Когато
даваше стотинки на просяк, обичаше да му се благодари. Обичаше да го
благославят. Да му пожелават здраве и късмет. Да призовават Бог да бъде с него.
„Що за неуважение!“, помисли си Чомаков. „Повече пари обаче няма да й хвърля!
Стотинките, които й ръснах, се не по-малко от 60 – 70. А, ако й хвърля два
лева? Дали няма да си вдигне главата и да благодари?“ Реши да не рискува. „Който
му липсва възпитание, и при два лева и при 50 стотинки, все му липсва.“ Беше
редно вече да тръгва, но раздразнението продължаваше да го човърка. „Значи и да
й бях дал стотинки и да не й бях дал – все тая! А бе, може ли на тази баба да й
е все тая? Боже какъв народ, какви просяци се навъдиха! Ама хак му е на
обществото – каквото обществото, такива са му и просяците! Нахално, бездушно
общество!“
Чомаков тръгна, направи няколко
крачки, но нещо го дръпна назад. Върна се и пак застана пред бабата с кутията.
Вътре стотинките ги нямаше. Отново някаква самотна монета от 10 стотинки, която
бабата побутваше с пръсти. „Я, колко била чевръста! Та кога успя да ги
прибере?“
Жена му търпеливо го чакаше да
приключи с просяшкия ритуал.
Чак сега забеляза, че до бабата
беше клекнал някакъв човек, също забил поглед в земята, само каскетът му се
виждаше. Изведнъж човекът се изправи. Старец – метър и петдесет! Абсолютно
черен, с бяла брада. Чомаков за пръв път виждаше толкова черна европеидна кожа.
А дали беше старец и това не беше ясно. Не можеше да му определи годините. Брадата
бяла, но лицето – опънато, тялото стегнато – като пружина. Човекът направи две
– три крачки, огледа нещо в далечината и пак се върна на мястото си, клекна и отново
се вторачи в земята. Дори не погледна към дарителя. Чомаков пренесе цялото си
внимание върху стареца. „Няма такава комбинация! Направо джудже, черно,
европейско, с бяла брада. Като изваден от приказка!“ Хрумна му нещо. Много
забавно.
- Ще
изчакаш ли малко? – Чомаков се обърна към жена си.
„Ей, с тоя трябва да се снимам! Нямам снимка с
просяк! Още повече на Коледа! Още повече с черно джудже!“
Чомаков приклекна до човека и го
побутна.
- Ей,
здрасти! Искам да се снимам с теб! Ще ти дам два лева!
Джуджето не реагира.
- Ще
ти дам пет лева! … Ти…, пардон, вие, колко изкарвате на ден от това клечане?
Човекът уж го погледна, но погледът
му мина транзит през главата му.
- Става!
Давай!
- Миличко,
извади таблета! Нали ще ни снимаш?
Жена му на Чомаков направи кисела
физиономия:
- Това
са простотии! Защо ти е тази снимка?
- Как
защо? Трябва ми! Виж как сме се наредили! Бабата, тоя и аз! В една редица!
Двама просяци и един нормален човек, който им обръща внимание! Коледно
внимание!
Жена му извади таблета и му го
подаде:
- Аз
няма да снимам!
На Чомаков му стана кисело, но не
се отказа. Огледа се.
- Девойче,
- обърна се към едно момиче, което току що бе хвърлило монета в кутията на
бабата – Извинявай, мога ли да те помоля да ни снимаш? Ето, с този таблет!
Момичето се съгласи.
Чомаков седна плътно до стареца,
прехвърли фамилиарно ръка през рамото му и се захили. Момичето щракна и му
върна таблета. Чомаков стана чевръсто, извади пет лева, даде ги на човека и
направи няколко крачки в страни. Погледна снимката. Баба с кутия, джудже, и
двамата втренчени в земята, и той – ухилен, позиращ, неестествен, като пришит.
- Приключи
ли с представлението? – жена му явно вече нервничеше яко.
Чомаков пак се вторачи в
снимката. „Добре де, снимах се. Ама какво искам да кажа с тази снимка? Седят
двама просяци на земята и аз до тях… Аз какво правя? Прося ли, не прося ли?
Явно не прося. Ама защо да е явно? Или просто някаква тъпа демонстрация!
Демонстрация на какво? Подигравам ли им се? Или просто, ей така – някои си
снимат с жирафи, аз се снимам с просяци…“ Нещо не му харесваше. Изкуствено
беше. Снимката нищо не казваше. Тъпня някаква.
Чомаков се върна при просяците.
- Виж
какво, хайде пак да се снимаме! Този път обаче ти ми целуваш ръка, а аз ти
давам 20 лева!
- Да
ти целувам ръка ли?! И що?
- Защото
ще ти дам 20 лева!
Мислите заподскачаха в главата на
Чолаков. Така снимката щеше да бъде логична. Дал пари на просяка, приседнал до
него, а той му целува ръка от благодарност. Няма да е пришит някак си. Няма да
е поза. Няма да изглежда, че и той проси евентуално…
Разговорът се разви светкавично
като след всяко изречение тонът се повишаваше.
- Ти
тези 20 лева за колко време ги изкарваш, а? Аз ти предлагам за секунда!
Целуваш, снимаме и толкова!
- Не
ща да целувам ръка! А 20 лева, за колкото време ги изкарам, за толкова…
- Какво
си се запънал толкова, бе! Днес всеки целува на някого ръка! Един за 20 лева,
друг – за две хиляди!
- Целува
друг път…
- Ти
на кой свят живееш, бе! Не само ръце! И задници се целуват! Ти как смяташ, че
се изкарват пари? Просто ей така? Без нищо да се целува ли? Да не мислиш, че и
Обама не целува?
- К’къв Обама, бе? Ти луд ли си?
Чомаков и старецът се бяха
изправили. Чомаков ръкомахаше и все повече се гневеше, а старецът беше бръкнал
с ръце в джобовете си и го гледаше безизразно. Бабата се беше размърдала и се
беше вторачила ококорено в Чомаков.
- Ей,
дай аз да цалувам!
Чомаков я изгледа косо.
- Ти
нищо няма да целуваш! Това е разговор между мъже! Мъжки разговор!
Междувременно няколко човека се
бяха спрели и слушаха гюрултията. Жена му на Чомаков правеше някакви отчаяни
жестове, с които почти заповядваше да си тръгват.
Един мъж от групичката сеирджии
попита друг:
- За
какво се разправят?
- Ами,
не разбирам много добре. Спорят кой кого да целува и къде!
- И
защо да се целуват?
- Откъде
да знам! Явно пияници някакви!
Чак сега Чомаков забеляза, че
около тях се събират хора. Махна ядовито с ръка и тръгна към жена си.
Обърна се и подвикна на бабата и
дядото:
- Ами,
просете си тогава по 20 стотинки!
На Коледа все някой трябваше да
му развали настроението.