вторник, 30 декември 2014 г.

Коледна снимка



Коледното шляене по пазарската улица на малкото градче изпълваше Петър Чомаков с особено чувство на леност, безвремие и тържественост. Никаква работа. Никакво бързане. Велико размотаване. Погледът му се плъзгаше по сергиите, отрупани с всичко вкусно, полезно и излишно на земята. Очите се пълнеха с цветове, носът - с мириса на всякаква скара, ушите попиваха празничната какафония, мекият студ флиртуваше с лицето. Всичко, в което беше потопен, го държеше буден в един сън, който се случваше веднъж в годината. Олющени сгради и паянтови конструкции бяха странни партньори на коледната феерия.

Мина покрай някаква просякиня. Чомаков имаше набито око за просяците. Обичаше да спира до тях и да ги съзерцава. В повечето случаи си плащаше, като им хвърляше дребни монети.

Жената беше се облегнала на зида под празнична витрина, кръстосала крака по турски, в сивопепеляви шалвари и груба вълнена жилетка. Между кръстосаните си крака държеше на земята кутия за обувки, забила поглед в нея, така че отгоре се виждаше само забрадката й. Бабата стоеше неподвижно. Човек можеше да помисли, че е заспала, ако пръстите й не побутваха в кутията една монета, вероятно от 10 стотинки.

Чомаков се спря. В главата му се заредиха обичайните за такъв момент мисли. „Колко ли ще изкара днес? Няма ли деца, които да й помагат? Ега ти обществото, ега ти мизерията!..“ После бръкна в джоба на канадката си, извади шепа стотинки и хвърли част от тях в кутията. Жената не реагира. Чомаков се подразни. В този момент тя трябваше да надигне глава, да погледне с истинска или престорена благодарност и да благослови. Когато даваше стотинки на просяк, обичаше да му се благодари. Обичаше да го благославят. Да му пожелават здраве и късмет. Да призовават Бог да бъде с него. „Що за неуважение!“, помисли си Чомаков. „Повече пари обаче няма да й хвърля! Стотинките, които й ръснах, се не по-малко от 60 – 70. А, ако й хвърля два лева? Дали няма да си вдигне главата и да благодари?“ Реши да не рискува. „Който му липсва възпитание, и при два лева и при 50 стотинки, все му липсва.“ Беше редно вече да тръгва, но раздразнението продължаваше да го човърка. „Значи и да й бях дал стотинки и да не й бях дал – все тая! А бе, може ли на тази баба да й е все тая? Боже какъв народ, какви просяци се навъдиха! Ама хак му е на обществото – каквото обществото, такива са му и просяците! Нахално, бездушно общество!“

Чомаков тръгна, направи няколко крачки, но нещо го дръпна назад. Върна се и пак застана пред бабата с кутията. Вътре стотинките ги нямаше. Отново някаква самотна монета от 10 стотинки, която бабата побутваше с пръсти. „Я, колко била чевръста! Та кога успя да ги прибере?“

Жена му търпеливо го чакаше да приключи с просяшкия ритуал.

Чак сега забеляза, че до бабата беше клекнал някакъв човек, също забил поглед в земята, само каскетът му се виждаше. Изведнъж човекът се изправи. Старец – метър и петдесет! Абсолютно черен, с бяла брада. Чомаков за пръв път виждаше толкова черна европеидна кожа. А дали беше старец и това не беше ясно. Не можеше да му определи годините. Брадата бяла, но лицето – опънато, тялото стегнато – като пружина. Човекът направи две – три крачки, огледа нещо в далечината и пак се върна на мястото си, клекна и отново се вторачи в земята. Дори не погледна към дарителя. Чомаков пренесе цялото си внимание върху стареца. „Няма такава комбинация! Направо джудже, черно, европейско, с бяла брада. Като изваден от приказка!“ Хрумна му нещо. Много забавно.

-      Ще изчакаш ли малко? – Чомаков се обърна към жена си.

 „Ей, с тоя трябва да се снимам! Нямам снимка с просяк! Още повече на Коледа! Още повече с черно джудже!“

Чомаков приклекна до човека и го побутна.

-      Ей, здрасти! Искам да се снимам с теб! Ще ти дам два лева!

Джуджето не реагира.

-      Ще ти дам пет лева! … Ти…, пардон, вие, колко изкарвате на ден от това клечане?

Човекът уж го погледна, но погледът му мина транзит през главата му.

-      Става! Давай!

-      Миличко, извади таблета! Нали ще ни снимаш?

Жена му на Чомаков направи кисела физиономия:

-      Това са простотии! Защо ти е тази снимка?

-      Как защо? Трябва ми! Виж как сме се наредили! Бабата, тоя и аз! В една редица! Двама просяци и един нормален човек, който им обръща внимание! Коледно внимание!

Жена му извади таблета и му го подаде:

-      Аз няма да снимам!

На Чомаков му стана кисело, но не се отказа. Огледа се.

-      Девойче, - обърна се към едно момиче, което току що бе хвърлило монета в кутията на бабата – Извинявай, мога ли да те помоля да ни снимаш? Ето, с този таблет!

Момичето се съгласи.

Чомаков седна плътно до стареца, прехвърли фамилиарно ръка през рамото му и се захили. Момичето щракна и му върна таблета. Чомаков стана чевръсто, извади пет лева, даде ги на човека и направи няколко крачки в страни. Погледна снимката. Баба с кутия, джудже, и двамата втренчени в земята, и той – ухилен, позиращ, неестествен, като пришит.

-      Приключи ли с представлението? – жена му явно вече нервничеше яко.

Чомаков пак се вторачи в снимката. „Добре де, снимах се. Ама какво искам да кажа с тази снимка? Седят двама просяци на земята и аз до тях… Аз какво правя? Прося ли, не прося ли? Явно не прося. Ама защо да е явно? Или просто някаква тъпа демонстрация! Демонстрация на какво? Подигравам ли им се? Или просто, ей така – някои си снимат с жирафи, аз се снимам с просяци…“ Нещо не му харесваше. Изкуствено беше. Снимката нищо не казваше. Тъпня някаква.

Чомаков се върна при просяците.

-      Виж какво, хайде пак да се снимаме! Този път обаче ти ми целуваш ръка, а аз ти давам 20 лева!

-      Да ти целувам ръка ли?! И що?

-      Защото ще ти дам 20 лева!

Мислите заподскачаха в главата на Чолаков. Така снимката щеше да бъде логична. Дал пари на просяка, приседнал до него, а той му целува ръка от благодарност. Няма да е пришит някак си. Няма да е поза. Няма да изглежда, че и той проси евентуално…

Разговорът се разви светкавично като след всяко изречение тонът се повишаваше.

-      Ти тези 20 лева за колко време ги изкарваш, а? Аз ти предлагам за секунда! Целуваш, снимаме и толкова!

-      Не ща да целувам ръка! А 20 лева, за колкото време ги изкарам, за толкова…

-      Какво си се запънал толкова, бе! Днес всеки целува на някого ръка! Един за 20 лева, друг – за две хиляди!

-      Целува друг път…

-      Ти на кой свят живееш, бе! Не само ръце! И задници се целуват! Ти как смяташ, че се изкарват пари? Просто ей така? Без нищо да се целува ли? Да не мислиш, че и Обама не целува?

-      Ккъв Обама, бе? Ти луд ли си?

Чомаков и старецът се бяха изправили. Чомаков ръкомахаше и все повече се гневеше, а старецът беше бръкнал с ръце в джобовете си и го гледаше безизразно. Бабата се беше размърдала и се беше вторачила ококорено в Чомаков.

-      Ей, дай аз да цалувам!

Чомаков я изгледа косо.

-      Ти нищо няма да целуваш! Това е разговор между мъже! Мъжки разговор!

Междувременно няколко човека се бяха спрели и слушаха гюрултията. Жена му на Чомаков правеше някакви отчаяни жестове, с които почти заповядваше да си тръгват.

Един мъж от групичката сеирджии попита друг:

-      За какво се разправят?

-      Ами, не разбирам много добре. Спорят кой кого да целува и къде!

-      И защо да се целуват?

-      Откъде да знам! Явно пияници някакви!

Чак сега Чомаков забеляза, че около тях се събират хора. Махна ядовито с ръка и тръгна към жена си.

Обърна се и подвикна на бабата и дядото:

-      Ами, просете си тогава по 20 стотинки!

На Коледа все някой трябваше да му развали настроението.


неделя, 21 декември 2014 г.

Изложба


Очарователно.

Дори осветлението беше излишно. Картините раждаха изгреви и залези. Горещо червено преливаше в искрящо жълто. Спокойно зелено и меко синьо ги укротяваха. От настроението бликаше надежда.

Погледнах навън през прозореца.

Сиво и мръсно. Глух тътен на самота. Снежинките се свличаха в калта и умираха. Голи мъртви дървета протягаха ръце към оловото на небето. Нещо искаха. Нищо не получаваха.

Между две великолепни огромни картини, силни и изповядващи, висеше малка карикатура. Христос в бяла роба, метнал на гърба си непосилен кръст, влачейки крака, се беше запътил нанякъде. Петима го обграждаха. Сиви шлифери, сиви бомбета, тъмни очила. Двама бяха бръкнали във вътрешни джобове на шлиферите, готови да стрелят. Оглеждаха се. Трябваше да го пазят. Неговата Голгота им беше нужна. Вярата в Рая на бедните и прецаканите им беше нужна. Илюзията, че Доброто в крайна сметка побеждава доброто, трябваше да бъде вечна.


Зимният вятър с трясък отвори прозорец. Студът плъзна в залата. Пролетта и лятото на картините скочиха и го избутаха обратно. Прозорецът се затвори сам, леко, безшумно. Вятърът зафуча и легна примирено в калните локви.

Светлината в залата грейна – спокойна, жизнена, всепобеждаваща.


Огледах се. Във всеки ъгъл на залата стоеше по един мъж в сив шлифер, със сиво бомбе и тъмни очила. Каменни лица. Дясната ръка – бръкнала във вътрешен джоб на шлифера. Бавно въртяха главите си. Тъмните очила следяха всичко. 

сряда, 10 декември 2014 г.

Деца към Рая



-      Ще го направим ли?

-      Не знам, още мисля.

-      Какво му мислиш толкова, нещата не са ли ясни?

Изгледах гигантските стълбове за високо напрежение от долу до горе. Четирикраки чудовища, които тръгваха с огромен квадрат от земята и оплетени с метални ленти постепенно се стесняваха, за да се забият в небето. Сякаш бяха отговорни за държането му на почтително разстояние.

Нямаше да е трудно. Щяхме да се изкатерим по металните ленти до върха и от там – „Хоп!“ – на жиците. Сигурна смърт! После – „хайде в Рая!“

Бяхме седнали в тревата на пространство, което всички наричаха „Района“. Той отделяше къщите от ж.п. линиите. Петдесетина метра широк и сигурно с километри дълъг, с много трева, храсти и дървета – нашето Царство за игри.

Най-интересни бяха игрите на самите релси. Например, поставяш стотинка на релсата и след като премине влак, получаваш размазан кръг от метал, който приличаше на медал. А състезанията бяха страхотни. Качвахме се по товарните вагони и скачахме от тях, когато влакът тръгнеше. Печелеше този, който скачаше най-късно. Или преминаване под вагоните. Печелеше този, по време на чието припълзяване влакът потегляше.

Погледнах братовчеда. Той беше забил поглед в земята и се опитваше с някаква пръчка да промени маршрута на дълга върволица от мравки.

-      Светльо, - наруших мълчанието – нали искаме да отидем в Рая? Като пораснем ще натрупаме много грехове. Това е сигурно. И влизането в Рая ще е проблем. Сега сме деца. Аз на 14, а ти на 12. Грехове нямаме. Увисваме на жиците и право в Рая!

-      Добре де, ти откъде си сигурен, че нямаме грехове? – Светльо  не беше лесен събеседник. – Аз например, вчера такъв шут забих на петела, че това не може да не е грях!

-      Забил си шут на петела! Голяма работа! А баба, като коли кокошките, това грях ли е? Да не би един шут да е повече от едно колене?

-      Че откъде да знам? Наранявам друго същество. Нараняването е грях! От дядо го знам.

-      Добре де, питам те за коленето! Направи сравнение!

-      Ами, да направя. Дядо каза, че Бог е създал тези животни за храна на хората. В случая на нас. Няма как да го изядеш, ако не го заколиш. Значи коленето не е грях! Ритането е безцелно и хулиганско. Така каза баба. Според теб, хулиганството не е ли грях?


-      И да е грях, е малък! За такъв грях свети Петър няма да ни спре! Все едно аз да се притеснявам, че вчера откраднах от курника на съседите пет яйца!

-      Ами, трябва да се притесняваш! Краденето е записано в Десетте божи заповеди. Краденето е грях! И ти се мислиш за праведен!

-      Виж, какво, Светльо! Може да е грях, но за възрастните! Ние сме малолетни. Ние не носим отговорност за поведението си, защото сме още неосъзнати. Така че, докато стана на 18, спокойно мога да си крада яйца, а ти спокойно можеш да биеш шутове на петела. Разбра ли?

-      То, при теб не са само яйцата. Помниш ли преди няколко години ти остана да спиш у баба Вера?

-      Е, и? Не разбирам...

-      Я разкажи как стана!

-      Баба нещо ме ядоса и аз й казах, че тази нощ няма да се прибирам. „И къде ще спиш?“ – пита ме тя. Бяхме на пейката пред баба Верини. „Бабо Вера, мога ли да спя у вас?“ Тя се захили. „Заповядай!“ Баба също се захили и ме предизвика: „Хайде да те видим!“

-      И ти го направи! Но аз помня много добре, ти ми разказа, че си спал в леглото на баба Вера!

-      И какво от това?

-      Спа ли в нейното легло? Спа ли с баба Вера? Знаеш ли колко пъти съм чувал баба и дядо да казват: „Да спиш с друга жена е прелюбодеяние!“ Значи е грях!

-      Да „спиш с жена“ означава да правиш секс!

-      Това за секса го знам. Ама и спането с друга жена е грях. Не само секса. Иначе нямаше да казват „Да спиш с друга жена…“!

-      Освен това, тя не е „друга жена“, защото си нямам своя! Значи не е грях!

-      Как да не е друга? След като си нямаш своя, всяка жена е „друга“! Разбра ли? Веднъж крадене, па макар и на яйца, втори път спане с друга жена, па макар и с баба Вера. Ама, вярно, ти как спа? Та тя е сто и двайсет кила!

-      Ами как, трудно! Почти на ръба на леглото. Още един аргумент, че не съм извършил грях!

-      На ръба, на ръба, ама спа, нали?

-      Уф, добре де, половин грях... Все пак мисля, че сега шансовете ни да отидем в Рая са много по-големи, отколкото след като пораснем. И какво толкова си се вкопчил в този живот, бе Светльо? Ще минат 50 – 60 години и животът ти ще свърши. А сега, ако виснем на жиците, цяла вечност в Рая! Я сравни 50 години с една вечност!

-      Че какво ми пречи да си ги изживея тези години и пак да отида в Рая? Хем вечност, хем 50 – 60 години тук!

-      Да, ама не е сигурно, защото ще натрупаш много грехове.

-      Аз петли повече няма да ритам, няма да спя с други баби и няма да лъжа. Заклевам се! Нещо да кажеш?

-      Не знам… Довечера ще поразпитаме дядо още малко. Той е поп и всички неща за Рая и Ада са му известни. Ако каже, че умрели деца отиват направо в Рая, защото това, което са направили не им се брои за грях, навиваш ли се? Даже ще го накарам да се закълне и прекръсти!

-      Ако се закълне, по-става!

                                        *    *    *

-      Дядо, това, което правят децата, може ли да бъде грях?

-      Не може, но това не пречи да ядете бой от време на време! За какво става дума?

-      Щом не прави грехове, едно дете като умре, нали отива направо в Рая?

-      Децата отиват в Рая. Кръстените, обаче!

-      А има ли значение как е умряло?

-      Не те разбирам…

-      Да кажем се самоубие…

Дядо ме изгледа продължително.

-      Не! Самоубийците не ги пускат в Рая! Дори да са деца!

Светльо се закашля, малко изкуствено, уж че се е задавил, стана, отдалечи се от масата и скришом ме повика.

-      А бе, батко! Видя ли как щяхме да се прекараме!

-      Какво ви става бе, деца! Защо скочихте от масата! Я бързо се захващайте със супата!

Върнахме се по столовете си.

-      Спорехме нещо, измърморих.



петък, 5 декември 2014 г.

Утре



-      Нека от утре!

-      Какво от утре?

-      Един час разходка в парка. Добре е за сърцето и килограмите!

-      Защо не от днес?

-      От днес?! Работа, работа… А и виж, колко е смръщено времето!

-      Вземи си чадър! Работа винаги има! По-добре от днес!

-      Трябва ми още малко нагласа… Нека от утре! И не е само разходката. Една муха ми бръмчи в главата. Утре ще я изхвърля!

-      Каква муха?

-      От кога не съм почиствал климатиците! Кой знае какви боклуци вдишваме! Утре ще ги почистя!

-      А защо не тази вечер?

-      Тази вечер ли? Ще гледам един филм… От кога се каня! Утре,  утре!

-      Усмихни се, де! Какво си се нацупил?

-      Знам, знам… Нямам причина. Така съм се родил… Нацупен… Тъпо е. Толкова причини има, за да се усмихва човек! Ще видиш от утре колко ще е различно!

-      Усмихни се сега!

-      Не ми идва от вътре! Ще се стегна, обаче! Утре ще видиш блестяща усмивка!

-      Чакай, чакай! Остави тези люти чушки!

-      Защо?

-      Каза ми, че лекарите не ти дават.

-      От утре – нищо люто!

-      Не, не, обърни нещата!

-      Какво да обръщам?

-      Кажи си: „От утре ще ям люто! Днес няма!“

-      От утре ли? Не може всичко от утре! Не е сериозно!