вторник, 30 декември 2014 г.

Коледна снимка



Коледното шляене по пазарската улица на малкото градче изпълваше Петър Чомаков с особено чувство на леност, безвремие и тържественост. Никаква работа. Никакво бързане. Велико размотаване. Погледът му се плъзгаше по сергиите, отрупани с всичко вкусно, полезно и излишно на земята. Очите се пълнеха с цветове, носът - с мириса на всякаква скара, ушите попиваха празничната какафония, мекият студ флиртуваше с лицето. Всичко, в което беше потопен, го държеше буден в един сън, който се случваше веднъж в годината. Олющени сгради и паянтови конструкции бяха странни партньори на коледната феерия.

Мина покрай някаква просякиня. Чомаков имаше набито око за просяците. Обичаше да спира до тях и да ги съзерцава. В повечето случаи си плащаше, като им хвърляше дребни монети.

Жената беше се облегнала на зида под празнична витрина, кръстосала крака по турски, в сивопепеляви шалвари и груба вълнена жилетка. Между кръстосаните си крака държеше на земята кутия за обувки, забила поглед в нея, така че отгоре се виждаше само забрадката й. Бабата стоеше неподвижно. Човек можеше да помисли, че е заспала, ако пръстите й не побутваха в кутията една монета, вероятно от 10 стотинки.

Чомаков се спря. В главата му се заредиха обичайните за такъв момент мисли. „Колко ли ще изкара днес? Няма ли деца, които да й помагат? Ега ти обществото, ега ти мизерията!..“ После бръкна в джоба на канадката си, извади шепа стотинки и хвърли част от тях в кутията. Жената не реагира. Чомаков се подразни. В този момент тя трябваше да надигне глава, да погледне с истинска или престорена благодарност и да благослови. Когато даваше стотинки на просяк, обичаше да му се благодари. Обичаше да го благославят. Да му пожелават здраве и късмет. Да призовават Бог да бъде с него. „Що за неуважение!“, помисли си Чомаков. „Повече пари обаче няма да й хвърля! Стотинките, които й ръснах, се не по-малко от 60 – 70. А, ако й хвърля два лева? Дали няма да си вдигне главата и да благодари?“ Реши да не рискува. „Който му липсва възпитание, и при два лева и при 50 стотинки, все му липсва.“ Беше редно вече да тръгва, но раздразнението продължаваше да го човърка. „Значи и да й бях дал стотинки и да не й бях дал – все тая! А бе, може ли на тази баба да й е все тая? Боже какъв народ, какви просяци се навъдиха! Ама хак му е на обществото – каквото обществото, такива са му и просяците! Нахално, бездушно общество!“

Чомаков тръгна, направи няколко крачки, но нещо го дръпна назад. Върна се и пак застана пред бабата с кутията. Вътре стотинките ги нямаше. Отново някаква самотна монета от 10 стотинки, която бабата побутваше с пръсти. „Я, колко била чевръста! Та кога успя да ги прибере?“

Жена му търпеливо го чакаше да приключи с просяшкия ритуал.

Чак сега забеляза, че до бабата беше клекнал някакъв човек, също забил поглед в земята, само каскетът му се виждаше. Изведнъж човекът се изправи. Старец – метър и петдесет! Абсолютно черен, с бяла брада. Чомаков за пръв път виждаше толкова черна европеидна кожа. А дали беше старец и това не беше ясно. Не можеше да му определи годините. Брадата бяла, но лицето – опънато, тялото стегнато – като пружина. Човекът направи две – три крачки, огледа нещо в далечината и пак се върна на мястото си, клекна и отново се вторачи в земята. Дори не погледна към дарителя. Чомаков пренесе цялото си внимание върху стареца. „Няма такава комбинация! Направо джудже, черно, европейско, с бяла брада. Като изваден от приказка!“ Хрумна му нещо. Много забавно.

-      Ще изчакаш ли малко? – Чомаков се обърна към жена си.

 „Ей, с тоя трябва да се снимам! Нямам снимка с просяк! Още повече на Коледа! Още повече с черно джудже!“

Чомаков приклекна до човека и го побутна.

-      Ей, здрасти! Искам да се снимам с теб! Ще ти дам два лева!

Джуджето не реагира.

-      Ще ти дам пет лева! … Ти…, пардон, вие, колко изкарвате на ден от това клечане?

Човекът уж го погледна, но погледът му мина транзит през главата му.

-      Става! Давай!

-      Миличко, извади таблета! Нали ще ни снимаш?

Жена му на Чомаков направи кисела физиономия:

-      Това са простотии! Защо ти е тази снимка?

-      Как защо? Трябва ми! Виж как сме се наредили! Бабата, тоя и аз! В една редица! Двама просяци и един нормален човек, който им обръща внимание! Коледно внимание!

Жена му извади таблета и му го подаде:

-      Аз няма да снимам!

На Чомаков му стана кисело, но не се отказа. Огледа се.

-      Девойче, - обърна се към едно момиче, което току що бе хвърлило монета в кутията на бабата – Извинявай, мога ли да те помоля да ни снимаш? Ето, с този таблет!

Момичето се съгласи.

Чомаков седна плътно до стареца, прехвърли фамилиарно ръка през рамото му и се захили. Момичето щракна и му върна таблета. Чомаков стана чевръсто, извади пет лева, даде ги на човека и направи няколко крачки в страни. Погледна снимката. Баба с кутия, джудже, и двамата втренчени в земята, и той – ухилен, позиращ, неестествен, като пришит.

-      Приключи ли с представлението? – жена му явно вече нервничеше яко.

Чомаков пак се вторачи в снимката. „Добре де, снимах се. Ама какво искам да кажа с тази снимка? Седят двама просяци на земята и аз до тях… Аз какво правя? Прося ли, не прося ли? Явно не прося. Ама защо да е явно? Или просто някаква тъпа демонстрация! Демонстрация на какво? Подигравам ли им се? Или просто, ей така – някои си снимат с жирафи, аз се снимам с просяци…“ Нещо не му харесваше. Изкуствено беше. Снимката нищо не казваше. Тъпня някаква.

Чомаков се върна при просяците.

-      Виж какво, хайде пак да се снимаме! Този път обаче ти ми целуваш ръка, а аз ти давам 20 лева!

-      Да ти целувам ръка ли?! И що?

-      Защото ще ти дам 20 лева!

Мислите заподскачаха в главата на Чолаков. Така снимката щеше да бъде логична. Дал пари на просяка, приседнал до него, а той му целува ръка от благодарност. Няма да е пришит някак си. Няма да е поза. Няма да изглежда, че и той проси евентуално…

Разговорът се разви светкавично като след всяко изречение тонът се повишаваше.

-      Ти тези 20 лева за колко време ги изкарваш, а? Аз ти предлагам за секунда! Целуваш, снимаме и толкова!

-      Не ща да целувам ръка! А 20 лева, за колкото време ги изкарам, за толкова…

-      Какво си се запънал толкова, бе! Днес всеки целува на някого ръка! Един за 20 лева, друг – за две хиляди!

-      Целува друг път…

-      Ти на кой свят живееш, бе! Не само ръце! И задници се целуват! Ти как смяташ, че се изкарват пари? Просто ей така? Без нищо да се целува ли? Да не мислиш, че и Обама не целува?

-      Ккъв Обама, бе? Ти луд ли си?

Чомаков и старецът се бяха изправили. Чомаков ръкомахаше и все повече се гневеше, а старецът беше бръкнал с ръце в джобовете си и го гледаше безизразно. Бабата се беше размърдала и се беше вторачила ококорено в Чомаков.

-      Ей, дай аз да цалувам!

Чомаков я изгледа косо.

-      Ти нищо няма да целуваш! Това е разговор между мъже! Мъжки разговор!

Междувременно няколко човека се бяха спрели и слушаха гюрултията. Жена му на Чомаков правеше някакви отчаяни жестове, с които почти заповядваше да си тръгват.

Един мъж от групичката сеирджии попита друг:

-      За какво се разправят?

-      Ами, не разбирам много добре. Спорят кой кого да целува и къде!

-      И защо да се целуват?

-      Откъде да знам! Явно пияници някакви!

Чак сега Чомаков забеляза, че около тях се събират хора. Махна ядовито с ръка и тръгна към жена си.

Обърна се и подвикна на бабата и дядото:

-      Ами, просете си тогава по 20 стотинки!

На Коледа все някой трябваше да му развали настроението.


1 коментар:

Илиана Илиева каза...

Евалла, много ми хареса!