петък, 26 септември 2014 г.

Зимата на Вивалди



Цял живот трупаме. Знания, емоции, спомени, познати… Складът пращи. Паметта от слуга се превръща в господар. Все по-усърдна, по-енергична, по-неуморна. Сякаш иска да направи миналото огромно, за да компенсира смаляващото се бъдеще.

Когато есента настъпи е време за отнемане.  Змиите и гущерите, които блъскат в слепоочията, трябва да бъдат приспани. За да се отвори място за музика. Лавата в гърдите трябва да бъде укротена. За да си поемат въздух и светлина затрупаните от нея цветя.

И знанията стигат… Колкото и да ги увеличаваме, няма как да спечелим състезанието с безкрайността. Нека лакомията на ума да притихне, за да се отвори място за лечебна тишина.

Спомените… Трябва да отнемем от тяхната енергия, защото те крадат от настоящия миг.

Познатите… Нека покрием със забрава тези, които ни смущават, притискат и предизвикват. И да престанем да ги превъзпитаваме. Светът е пълен с педагози. Нека напуснем тяхното строго, намръщено и нервно общество. И ако все пак някой от тези познати застане на пътя ни, нека погледнем през него като през прозрачност. И да се усмихнем. И да отговаряме, ако има въпроси или претенции, спокойно, без страст, без обвързване.

Не случайно есента е най-богата на цветове. Тя е като паметта, защото трескаво иска да съхрани всичко от пролетта и лятото. Тя знае за зимата и усилва всички инстинкти на живота.

Нека през есента, ако можем, бъдем тихи и лъчисти.

Усетим ли, че целувката на зимата се подготвя, нека свирим сбор на вътрешните сили и да ги умножим. Така както е в „Зимата“ на Вивалди.

Плаха в началото. Примирена. След секунди - енергия, увереност и зрялост. Е, и малко тъга. Елегантност. Сила. Тържественост и чувствителност. Е, и малко умора. Искрящи очи. Финал. Зима, събрала хармонията на останалите сезони. Мъдрост и никакво хленчене. Приета съдба. Любов и загриженост. Е, и малко носталгия. Цялостност. Мъдрост. Мощ. Достойнство!

И най-важното! Зима, която казва едно голямо:

 „Благодаря!“

Моля ви, пуснете си „Зима“ на Вивалди! Сега! Притихнете и я чуйте до края!

сряда, 24 септември 2014 г.

Стресът



Стресът е нагнетена тревога, тотално сграбчила духа. Тревога, станала постоянна, без изгледи за стопяване. Като заседнала в гърлото кост, която при всяко помръдване се забива по-дълбоко в плътта.

Стресът е интензивен бунт на духа. Бунт срещу това, че не намира средствата за реализация на заложена цел.

Целеполагането е възможно благодарение на три „кита“ – желание, очакване и вяра.

Желанието е представа за резултат и включване на „мотора“ на мотивацията, заповед за търсене на средствата.

Желанието събира като магнит вътрешна енергия. По това желанието се различава от фантазирането. Последното е външна за духа картина на някакво състояние. Някакво допускане, някакво „нямам нищо напротив да ми се случи“ или „ето какво би било, ако се случи“.

Между сегашното и бъдещото има път, който мозъкът трябва да открие, да проправи. Желанието иска продукт. Фантазирането е само за себе си. При първото има плод, който искам да откъсна, при второто има плод на върха на дървото, който не бих имал нищо против да изям, ако някой ми го обрули.

Ако няма желание, няма и стрес.

Очакването е липса на цялостност. То е състояние на „три четвърти“. Очакването е духовно неравновесие, духовна празнота, която с подкрепата на желанието се моли за своето изчезване.

Очакването е стоене на един крак, при което духът копнее за мига на устойчивост.

Ако няма очакване, няма и стрес.

Вярата е „може да стане“. Вярата е представата, че пътят до резултата може да бъде извървян.

Да желаеш, да очакваш, но да не вярваш, е състояние на стрес.

Стресът е трагедията на човешкия дух, който иска, очаква, но не вярва.

вторник, 2 септември 2014 г.

На „Бехтерев“ – с любов!



Вратът е фуния, в която са изсипани чакъл и пясък. Въртиш го, чакълът и пясъкът се разместват, хрущят, пукат, стържат и се забиват в бутоните за болка. Помагаш си с ръка да наклониш максимално главата и очакваш страхотния пукот, за който имаш чувството, че ще прекърши врата. Болката заповядва: „Спри!“

Гръбнакът е тръба, промушена от началото до края от метален прът. Заставаш на длани и колене и опитваш „Котешки гръб“. Започваш бавно да огъваш металния прът в двете посоки. Той леко поддава, но ако настояваш, ако искаш още, започва гръмко да се смее: „Мускули срещу стомана! Забрави!“ И ти инжектира болка, за да те откаже.

Поемаш въздух максимално дълбоко. Ребрата бързо опират в метална ризница. Прилепнала, стегната, ризница на средновековен рицар, приковала тяло без рицарско самочувствие.

Леко приклякваш, слагаш ръце на бедрата, близо до колената, изхвърляш целия въздух от дробовете си, блокираш входовете за въздух и правиш рязко движение за вдишване. Това е „Удиана Банда“. Вместо коремната стена да се „залепи“ за гърба и гръдният кош да стане двойно по-голям – ризницата се впива в ребрата и ти казва: „Това е затвор! Остави!“

Сядаш на пода, опъваш краката напред и се опитваш да хванеш с ръце пръстите им. Правиш усилие, за да приближиш максимално гърдите до бедрата. Това е „Пашимонтана“. Към съпротивата на металния прът в гръбнака се присъединява съпротивата на хиляди метални нишки, втъкани в задните бедра и прасците.

Обръщаш се по корем. Хващаш с ръце, ако можеш, ходилата и се опитваш да се огънеш като лък. Това е „Данурасана“. Металните мрежи сега пък се появяват в бедрата и дърпат тялото в обратна посока. Разбира се, с пълното съдействие на металната тръба в гръбнака.

Накъдето и да се обърнеш – набучени метални пръти, метални мрежи, чакъл и пясък. Това е „Бехтерев“.

С годините металната ризница те пристяга все по-силно, металните мрежи в мускулите и сухожилията стават все по-плътни, металните капсули, сграбчили ставите, стават все по-безмилостни, а чакълът и пясъкът все по-нагло се заканват да се споят и да се превърнат в скала.

                                    *    *    *

Има болести от Бога дадени, не от Дявола. Не тези, за които или не разбираш, защото покосяват мигновено, или ти дават минути, за да се изпържиш в предсмъртен ужас. Като инфаркта или инсулта. Не тези, които ти оставят месеци, за да се сбогуваш, обхванат от чудовищно отчаяние, с всички и с всичко; или те тласкат към нечовешка борба, която малцина печелят. Като рака.

Има болести, които стягат примката десетилетия.

                                   *    *    *

Добре, природата ли, Бог ли, това даде. Това изпитание. Живот без изпитания съществува само в литературата. А може би и там не съществува.

Искаш да мисля за тялото си по-често и повече, отколкото е прието в нашата цивилизация? Добре. Искаш да изградя собствена култура на общуване с болката? Да я приемам спокойно и търпеливо, защото нямам друг изход? Да я провокирам с движения, да я опитомявам, да я омекотявам? Добре!

Скрои ми номер? Номер за десетки години! Добре, слушай сега!

Щом изсипа в тялото ми тонове метал, ще ти отговоря както подобава. Ще организирам времето си по друг начин. Вечер ще изгася телевизора и ще постеля одеялото на пода. Ще влезна в себе си. Ще потърся всяко кътче на своето тяло. Ще предизвикам болката! Ще я допусна. Без да й позволявам да безчинства. С движения ще предизвикам топлината. Бавно и спокойно. Топлина и болка! И ще наблюдавам тяхната борба. После - медитация. Неподвижен. Ще повикам светлината. Ще я разлея по цялото тяло. Нека металът стои кротко. Нека болката бъде изолирана. Ще поканя топлината и светлината да ме изпълнят с радост. А защо не и с ирония към болката. Присмехът е оръжие. Дори много силно оръжие.

На война като на война.

Сутринта ще отида на фитнес. Знам как да накарам тялото да ликува. Знам как да му доставя празник. Движения, движения… Някои с болка, други без болка. Ще поплувам. Не ми разрешаваш кроул? Не позволяваш на врата ми достатъчно извиване, за да поема въздух? Да бъде тогава бруст!  И гърдите ще поемат толкова въздух, колкото им е разрешено! Гръбнакът ще бъде извит толкова, колкото му позволява железният прът! И ще браня територията, която имам! И ще воювам за микроните, които ми отне вчера, които искаш да ми отнемеш днес!

По обяд, ако намеря свободни петнадесет минути, седнал на стол, ще те атакувам с йогистко дишане. Ще обявя на ризницата двубой! Без пресилване, спокойно.

Събота или неделя – в планината. Ходене, ходене… Един, два, три часа… Колкото е необходимо за мускулна треска. „Бехтерев“ се смущава и обърква от болката на мускулната треска.

„Бехтерев“, искаш ли да се състезаваме? За толкова силен ли се мислиш? По-скромно! Предай поздравите ми на еволюцията или на Бог, по твой избор! Дошъл си завинаги? Приготвил си се да ме бетонираш за десетки години с метал и чакъл? Ще получиш отговор. Също десетилетен. Ежедневен. Толкова упорит, колкото си и ти. Да видим. Искаш тялото ми? Вероятно ще получиш някаква власт над него. За душата обаче няма да ти стигнат силите.

Иде ми да ти се присмея. Няма обаче да го направя. Защото няма да те заболи достатъчно. Ще направя така, че да се гънеш от унижение. Да скимтиш от обида. И как да стане това? Известна е твоята роля на палач. Затова, за да разбереш колко си слаб, колко си безпомощен, ще забия стрела в сърцето ти.

Ще ти кажа просто: „Обичам те!“

И ако ти, „Бехтерев“, си вселенска болест, знай, че една прашинка, запокитена някъде в Слънчевата система, ти се усмихва.