неделя, 13 март 2016 г.

Кабинката


Отдавна стоя тук. Дори не помня откога. На ъгъла на „Гурко“ и  „Раковски“. Срещу № 108.

Направена съм от стилни червени метални рамки и стъкло от трите страни. На четвъртата няма нищо, така че достъпът до телефона е много лесен. Голям, метален телефон, с бутони и прорез за монети.

 Баба разправяше, че на мястото, където при мен няма нищо, при нея е имало врата. Човекът влизал и затварял вратата. Така се изолирал от уличните шумове и от другите хора, които чакали на опашка, за да звъннат на някого.Тук и сега няма опашка. А и не си спомням да е имало. Това е тъжно. Най-тъжното обаче е, че никой не влиза да звъни. Хората минават наоколо, залепили някакви миниатюрни кутийки на ухото си, и говорят, крачейки. На пръв поглед изглежда, че си говорят сами. Понякога, рядко, но се случва, някой се обляга на моята рамка и говори в кутийката си. Подпира се отвън, но не влиза вътре.

Веднъж валеше дъжд и един човек влезе, за да си говори на сушина. Бях много щастлива. Само фактът, че не ползва моя телефон, помрачаваше радостта.

Отдавна имам мечта. Голямата мечта на живота ми – пред мен да има опашка. Така, както е било при баба.Тя ми е разказвала, че хората също имат мечти – за пари, слава, здраве... Аз съм здрава. Само опашка ми липсва. И често сънувам, че имам врата, някой говори в мен, а друг чука на стъклото и прави жестове на нетърпение! Разкошен сън!

Не знам мога ли да направя нещо, така че  да видя през себе си опашка. Баба казваше, че всеки трябва да се бори, за да постига мечтите си. Нищо не идвало даром. Само не ми каза как да се боря. Понякога сутрин минават чичковци и пръскат улицата с големи маркучи. Дали да не ги помоля да измият рамките и стъклата ми? Или да сменят телефона ми? Да  монтират някой страшно интересен, неземно красив? Така че човек, като го види, да прибере в джоба кутийката си, да влезе и очарован да свали слушалката! И другите, като го видят, да му завидят и да се наредят на опашка! Сигурно има начин да се боря! Баба казваше, че тези, които се отказват от борба за мечтите си, са малодушни и лениви. И всъщност не заслужават мечтите си.

Напоследък ме обхваща панически страх. А ако решат да ме демонтират? Ако преценят, че хората, които крачат  наоколо и си говорят сами, нямат нужда от кабинка? Това ще е прибързана оценка, но баба все повтаряше, че хората често правят прибързани неща. Необмислени. Много им било напрегнато и нервно ежедневието и не мислели достатъчно върху важните неща.

Понякога потъвам във фантазии. Една от тях е особено завладяваща.

Събрали са се наоколо много хора. Не на опашка, а навсякъде около мен.В ръцете им - букети  цветя. Един държи реч. Говори пламенно какво уважение заслужаваме ние, телефонните кабинки. Колко ценни сме били в миналото. Дори незаменими. Как трябвало да ни се отдава почит. Как дори било напълно естествено да ни се издигне паметник. Огромна, ама огромна кабина на площада в центъра на всеки град, така че всеки, който иска да пресече площада, волю-неволю да премине през нея. Или нещо по-добро. Всяка от нас, която е оцеляла, всъщност да бъде обект на поклонение. Да слагат цветя до апаратите ни, до стените ни, навсякъде... Хората ръкопляскаха, а някои по-възрастни се просълзяваха. Баба говореше на внуче, сочеше ме с пръст и обясняваше. Досещам се какво. Сигурно отдавна, много отдавна е водила между стените ми страшно необходим разговор. За любов, за мечти, за бъдеще... И е нямало откъде другаде да го води. Аз съм я спасявала от самота и недоразумения. Благодарение на мен е казала това, което е лежало на сърцето ѝ. Без  моя телефон   е щяла да бъде нещастна. Казано по друг начин и обобщено, аз съм носела щастие. Ама сигурно не съм била аз, а някоя моя баба. Защото не си спомням такава случка...

......................................................

Минават... Един, втори, трети... Залепили кутийки на ушите си... Телепатия... Ако мисля мощно и концентрирано, някой ще улови мисълта ми... Ела, подпри се на мен! Много по-удобно ще говориш! Така може да се спънеш! А защо не влезеш? По-тихо е, по-задушевно е. Ще бъдеш по-сам! И любовта, за която говориш, ще бъде по-силна! А някой път ще купиш цветя, ще се съберете повече хора и един от вас ще говори за мен, за нас, за баба ми... Ще каже колко е благодарен! Колко сме ви нужни!

Обичайте ме! И аз ще отговоря на обичта ви с любов! Ще ви служа! Кълна се!