четвъртък, 31 декември 2015 г.

Новогодишна молитва


Утре е ден Първи! Нов живот!

Моля те...

Ама сега, чуй ме! Да не стане като миналата година! Или като по-миналата!

Дай ми здраве! И живот! И щастие! Ама по много! Много здраве! Много живот! Много щастие! И да сме живи и здрави! И в обратен ред давай – да сме здрави и живи!

А сега, по конкретно.

Засипи ме със здраве! Ей тъй, както си лежа на дивана, да ме натиска здравето, да ме мачка!

И коса ми дай повече! И корема прибери! Без “Калорекс”. Свали от лицето и от задника ми 10 години! Я по-добре – 20! Че дразня се нещо!

Махни ги тези очила! На сокол поглед ми дай!

И дай ми като отида на Витоша, като козле да се катеря! И в “Алеко” две ракии да изпия, пак като истински планинар света да усещам!

И като вляза вечер в къщи, всички да ми се радват! И да не ме питат за разни работи, дето само шефът знае отговорите им!

И всички приятели във Фейса да ми се кефят! На всяко мое изречение да се пука Компа от лайкове!

Връщам се на щастието.

Все ме прескачаш! На четните като го изсипваш, аз все в редицата на нечетните се оказвам. И обратно!

Направи ме по-силен, по-богат, по-успешен! Даже да махнем това “по-”. Давай да стана съвършено различен! Силен! Богат! Успешен!

И усмивка залепи на лицето ми! Искам, не искам, залепи я! Че много й се радват хората! Като им се захилиш и си мислят, че са голяма работа, задниците! А решаването на проблеми все от задници зависи!

И дребните неща не пропускай! Все за накрая ги оставяш и нищо не се получава!

 Изтръгни я тая лула от ръцете ми и в огъня на камината я запокити! А тютюна на тебешир направи, че да не си завия някоя цигара, като няма лула...

Катинар на хладилника за през нощта сложи и ключето около телевизора дръж, че там вече рядко се завъртам.

И моля те, по-сериозно!

Аз ли несериозно се моля всяка година, ти ли на майтап слушаш!

Стегни се!

 Амин!

сряда, 23 декември 2015 г.

Дракони по Коледа

И в тази Коледна нощ Драконите ще дойдат в сънищата ни. Големите Дракони – при възрастните, Дракончетата – при малките деца.

Драконите идват в сънищата веднъж в годината. На голям духовен празник, когато стремежът към сила и доброта е тук.

Големите Дракони идват в сънищата ни, за да ни освободят от страховете. Драконът е единственото същество, което не се страхува. Дори лъвовете и слоновете понякога се страхуват. Драконите никога не се страхуват. Когато ни освободят от страховете, Драконите започват да ни преподават сила. Не каква да е сила, а сила за постигане на нещо.

Малките Дракончета също преподават сила, но тя е особена. Това е силата да трупаш знания и увереност в послушание. Големите Дракони не преподават послушание. Това е разликата между Големите и Малките Дракони.

Защо не си спомняме на другата сутрин за това гостуване и за тези уроци? Така са пожелали самите Дракони. Те искат да мислим, знаем и чувстваме, че силата извира от вътре, от нас. Защото когато една сила е подарена, тя всъщност не е сила. Тя е много временна. Истинската сила е само тази, която сами раждаме.

Има един особен Дракон и малко са щастливците, при които той идва. Това е Белият Дракон. Той живее сред ледовете, там, където е най-трудно. А когато се спусне към топлите страни, той застава на бели стени. Затова го наричат „Бял Дракон на бяла стена“. Той също учи на сила, но тя е особена. Това е силата да побеждаваш себе си. За да победиш себе си, Егото трябва да е много малко, почти незабележимо. Затова Белият Дракон живее сред ледени пустини, а в топлите страни стои на бели стени. Почти не може да бъде видян. Неговият урок е такъв - той учи, че можеш едновременно да бъдеш и силен и незабележим. Едновременно да бъдеш Дракон и не притесняваш никого.

Белия Дракон учи, че Егото е извор на страдания. Колкото е по-малко, толкова личната сила е по-могъща. От Драконите обаче само Белият Дракон мисли така. Другите Дракони укрепват Егото, защото не можеш да водиш външни битки и да си незабележим. Тъкмо напротив. Трябва да си релефен, ярък. Иначе няма как да увличаш след себе си. Няма как да създаваш армия, а без армия всяка външна битка е обречена.

Белият Дракон твърди, че светът ще стане по-добър, ако всеки смали своето Его и увеличи своята сила. Дали е така, не се знае. Стотици милиони монаси са живели на Земята, но дали с това светът е станал по-добър, спорно е. Драконите много спорят по този въпрос. Впрочем, това е единственият въпрос, по който спорят. Когато преподават сила, дали трябва да ни учат да бъдем ярки и релефни или незабележими. И в кой от случаите Щастието е по-лесно постижимо. Въпросът е такъв, защото Драконите в същност съществуват, за да увеличават щастието. Всеки, както го разбира.

И всички лоши неща, всички страхотии, които сме чували за Драконите, не са верни. Те са внушавани от Злите Магьосници, които се страхуват от това, хората да стават все по-силни. Те искат слаби и страхуващи се хора. И това е голямата Вселенска битка между Магьосниците и Драконите. Това обаче е друг разказ. Той не е коледен.


Коледната нощ идва. Нека притворим очи и поканим своя Дракон. Непременно ще дойде. Да премахне страховете ни. Да ни даде сила. Да укрепи Егото. Или да го смири.

четвъртък, 17 декември 2015 г.

За 50 годишни


Направи си пътуване във времето. Въображаемо. Атомни физици твърдят, че теоретично е възможно и истинско, но практиката ще трябва да почака.

Организирай един ден, в който да си сам(а).

Когато се събудиш, сто мисли ще нахлуят в главата ти. "Трябва да направя това, трябва да направя онова". В този момент започни пътуването. Всички тези мисли са от миналото. Така ги прецени. От преди 20 години. Просто си ги сънувал(а). Сън, който те е върнал с две десетилетия назад. Сън, пълен със стари ангажименти, притеснения, страхове и радости. Случва се човек в сънищата да се връща в миналото. На всеки се случва. Даже често. С какво да ги заместиш? Какво би могло да има в главата ти след 20 години, сутрин, при събуждане? Въображението е на ход. Конструирай! Отдавна не работиш. Децата, ако си имал такива, са големи - отлетели птици. Нямаш ангажименти. Ще станеш, ще пиеш кафе, после ще видиш. Ще четеш книга. Ще чакаш на гости стар(а) приятел(ка). Ще готвиш. Ще поправяш развален уред. Ще гледаш телевизия.

Стани и тръгни към огледалото. Като го наближиш, затвори очи, застани пред него и си представи как би изглеждал след 20 години. Защо да заставаш пред огледалото, след като ще мижиш? Защото така образът ще бъде по-ярък. Проверено е. Не отваряй очи, защото ще провалиш пътуването.... Много повече бръчки, естествено... Цветът на косата... По-малко блясък в очите (Или повече? Кой знае?). Ако си мъж, количеството коса... Ако си жена, виж шията, виж гърдите... Не отваряй очи! Напълни образа! Трябва да бъде конкретен, жив. Така както в сънищата образите могат да бъдат конкретни, живи и пълни.

Напусни огледалото!

Седни някъде - в кухнята, на дивана в хола, няма значение. Погледни ръцете и затвори очи! Ръце на 70 годишен. С кафяви точици... С физическия образ дотук.

Ще нахлуват мисли, ангажименти, притеснения на 50 годишния. Отпрати ги - "Стига с този сън!" "Не мога цял ден да сънувам миналото!" После ги върни, но вече като спомен. Спомен отпреди 20 години. "Сякаш вчера беше!" Не се съпротивлявай, дай воля на всичко, което ще влезе в главата. Наблюдавай го! Наблюдавай тези спомени - далечни, но ярки. Всеки има ярки спомени, дори от ранното детство.

Би ли променил нещо, ако някой вълшебник те върне с 20 години назад? Би ли започнал да правиш нещо ново? Та пред себе си имаш толкова много години! Да учиш език? Да учиш класическа китара? Да се заровиш в слабо позната от теб област - история, физика на Космоса, математическата безкрайност, логика, литература... Систематично, всеки ден по малко, или по много, за 20 години такива приключения би си доставил! Или спорт?

"Та кой почва да спортува на 50 години?" Всеки ден или лицеви опори, или разходка в парка, или плуване. С всяка седмица леко ще увеличаваш натоварването. С всеки месец ще намираш (крадеш?) все повече пространство за това. 20 години! Ако бях превърнал това във факт, колко лицеви опори бих могъл да правя сега? Колко коремни? Колко време мога да плувам или да ходя бързо! Разбира се, не опитвай! Само си представи! Преди 20 години си започнал нещо. Постепенно си го превърнал в неотменна част от ежедневието. Превърнал си го в част от себе си. Не би могъл да си представиш себе си, сега, 70 годишния, без тези трупани усилия, без това отделено време!

Остави да изплуват притеснения и тревоги на 50 годишния. Как ги преценяваш сега? Като съдбоносни или смешни? Може би са били съдбоносни, но са отминали. Справил си се. Победил си. И как няма да си ги победил, след като сега, след 20 години, седиш и си мислиш за тях като за нещо отдавна минало? А може би са били смешни. Чак сега можеш да разбереш това.

Изпий си кафето. Или си сипи едно питие. Вземи книга и полегни на дивана. Това е една много, много, стара книга. Човек понякога чете много стари книги. А има и такива, които са вечни. Чел си ги преди 50 години, чел си ги преди 20, четеш ги и сега. После си пусни филм. Човек понякога гледа много стари филми. А някои са вечни. Гледал си ги като дете, сега пак ти е кеф да ги гледаш.

Нека денят мине така. Бъди в сън. От време на време обстоятелства ще го прекъсват, мисли и чувства ще искат да го анулират, но ти се връщай в него. Нещо те изважда от съня, ти се връщаш. Нещо ти казва, че си губиш времето, че се занимаваш с глупости, но ти отхвърляш оценките и продължаваш. И така до вечерта. Легни си и заспивай!

На сутринта се събуждаш и "О, чудо! Аз съм на 50 години! А вчера бях на 70! Сън ли беше или сега сънувам?" Отиди пред огледалото и се погледни. То ще ти каже. Може да е било сън, може да е било действителност! Може би сега сънуваш? Върнал си се в съня си 20 години назад? Или си отишъл в съня си 20 години напред? Кой знае!

Може би е истина, че имаш пред себе си 20 години! Непокътнати! Колко неща от днес можеш да започнеш! Едно пътуване до 70, в което толкова прекрасни неща би открил! Или би трупал ден след ден!

Осъзнай това. Няма как да не изпиташ щастие.



понеделник, 30 ноември 2015 г.

Целувката


Нено Петров седеше на задната седалка на служебния автомобил и чакаше. Шофьорът се беше замотал някъде. Звънна му и чу обичайното "До пет минути идвам!" Този път Петров не изнервничи. На час беше от прекрасен рожден ден. Нямаше как да не е прекрасен - стари приятели, чудесни питиета и две китари. И двамата рожденика, близнаци, след втората водка, грабваха китарите и отнасяха компанията в някакъв вълшебен свят, в който тихи и кристални води се редуваха с огнени водопади. Върхът на концерта им беше игрива песен от Македонско, която изпълняваха на шест езика - от български и сръбски, през турски и гръцки, до корейски и китайски. Дали корейският беше корейски и китайският - китайски, никой от компанията не знаеше. Но произношенията бяха толкова убедителни, че никой не подлагаше на съмнение преводите. А песента, изпълнена едновременно на сръбски от единия близнак и на китайски - от другия, направо караше гостите да падат от столовете от музикално - текстови шок. Петров се унесе в сладко предчувствие за великолепна вечер.

С периферното си зрение видя как към колата се приближи някакъв несретник, с блестящи очи и разпъната усмивка, чиито краища май се събираха на тила му.

- Здравейте, г-н Петров! - интонацията беше толкова тържествена и възторжена, сякаш в колата седеше папата, а не обикновен директор на средна фирма. Докато Петров се усети, непознатият сграбчи ръката му, провесена от отворения прозорец и я целуна почти страстно.

- Как сте, г-н Петров? - от блестящите очи бликаше или радост, или възхищение, или някаква налудничавост.

Петров издърпа ръката си и се опита за секунда да прецени какво се случва. Човекът не беше пиян, въпреки че леко зачервените очи, торбичките и съсухрената кожа не предполагаха трезвеническа отдаденост. Тъкмо обратното. Лицето гладко избръснато, косата прилежно загладена, както често се нагласяват алкохолиците, вземащи сериозни мерки да изглеждат свръх порядъчни. Внушителният зъбен дефицит, издаден от безкрайната усмивка, говореше за занемареност и социално дъно.

- Добре съм, а Вие как сте? - Петров се опита да бъде любезен, макар че вкара метална нотка, с която показа, че общуването трябва да спре дотук.

- И аз съм добре, приятна вечер! - непознатият се отдръпна и тръгна нанякъде също толкова рязко, колкото светкавично бе налетял.

Пак изненада. Такива типове обикновено бяха досадни. Искаха, или да ти продадат нещо откраднато, или  някой лев, защото толкова не им стигало за автобусен билет до провинцията. Естествено, защото им били задигнали портфейла.

Няма такова нещо. Човекът си тръгна без да поиска каквото и да е било. Петров нещо не схващаше. Втурва се някой към теб, целува ти ръка, казва "Приятна вечер!" и си тръгва рязко. "Трябва да е луд!" - това заключение беше май единственото възможно. За миг Петров порови в паметта си. Да, беше го виждал един два пъти да говори с портиера на фирмата. Петров слезе от колата и отиде до входа на двора.

- Георги, познаваш ли го, тоя?

- Кой?

- Тоя, дето преди малко се втурна към колата ми.

Портиерът, както винаги сдържано усмихнат, се замисли за секунди:

- Тоя, дето почти си вкара главата в колата ли? Слабо. Познавам го. Понякога идва и разговаряме. Понякога ми помага, когато изнасям кашони. Нищо не иска.

- Нормален ли е?

- Мисля, че е нормален. Нищо му няма.

- Е, как ще е нормален, като ти помага за кашоните, а нищо не иска?

- Той не иска, ама аз винаги го черпя с цигара и му купувам кафе!

- Сигурен ли си, че точно кафе му купуваш?

- Шефе, аз за ракия за непознат, нямам. За кафе и цигара - имам.

Петров се замисли.

- Шефе, нормален е, бе! Нищо странно не съм чул от него. Чат - пат си говорим за времето или за политика. Не четял вестници, но гледал телевизия...

Шофьорът бипна - беше седнал зад волана. Петров се качи в колата и потеглиха.

- Така - а - а... - Петров провлачи думата.

- Шефе, не съм виновен. Ганчев ме помоли да му помогна. Разместваше някакви бюра...

- Няма нищо. Не бързам толкова. Това "Така - а - а" не беше за теб.

Петров най-мразеше нещо да не му е ясно. Особено такива елементарни битови ситуации. "Да бе, елементарни! - Петров се почеса. - Идва някой непознат, нахвърля ти се и ти целува ръка! И нищо не иска! После се оказва, че бил нормален! Трябва да има някакво обяснение тази целувка! Ако беше извадил да му продаде парфюм от 100 лева за 5 лева, ясно. Ако му беше поискал левче, пак ясно. Той обаче - хили се, целува, пита как съм, пак се хили и тръгва! Не може да е нормален... Портиерът обаче с 30 години стаж има набито око. Какви ли не са минавали през него. С какви ли не е говорил - от големи началници, през навлеци, до луди. Няма как да сбърка..."

- Така - а - а... - Петров пак провлачи думата, която според интонацията можешe да означава всичко - и досада, и гняв, и учудване, и закана, и объркване, и какво ли не.

- Шефе, какво е това "Така..."?

- Тошо, ти видя ли онзи, който ми целуна ръка?

- Някой Ви е целувал ръка? И какво поиска? Въпреки, че не съм виждал някой да целува ръка, дори нещо да иска. Днес направо се иска. В миналото не знам... Може и да са целували. Виж, мъж да целува ръка на жена и да се прави на кавалер или пич, да! Ама мъж на мъж да целува?! А бе, шефе, тоя да не е обратен? Да не Ви е хвърлил око?

- Не знам, утре ще питам. Ако беше обратен, Георги щеше да го е забелязал. И щеше да ми каже. Значи не е обратен.

- Шефе, или луд или обратен! Няма трето положение.

- Айде, гледай си пътя! - Петров отново потъна в мисловното си судоку.

"Може пък и да е обратен. Аз не изглеждам зле. Ама нямаше маниери на гей! Движенията резки, интонацията - твърда... Друго ще да е..." Само че хипотезите взеха да му се изчерпват. "Не е луд, нищо не продава, за пари не моли и не е обратен. Друго възможно? Гледал бил телевизия..." Петров през тази година поне в две предавания беше участвал. Икономически. Обичаше макроикономиката, обичаше темата "държава - бизнес" и го канеха от време на време. "Да, но този пияница да се пули на икономически предавания, да ме е гледал и слушал, че на всичко отгоре да съм му се харесал? Почти невъзможно, въпреки че лумпените са всеядни, гледат всичко. Сърбат ракията, боцкат каквото има и гледат каквото падне. Аз обаче не съм шоумен, нито водещ на новини, експерт някакъв... Едва ли моите приказки ще предизвикат такъв блясък в очите и такава почти страстна целувка! От друга страна обаче, знаеше името ми! Значи ме е гледал! Знаеше името ми... Оп-па! Тоя ще иска някакво назначение. Я портиер, я нещо друго. А може да е разбрал, че започваме строителни ремонти в сградата. Сигурно е някакъв строител. Плочкаджия или нещо друго. Или просто хамалин. Май нещата си идват по местата. Утре ще питам Георги дали тоя е повдигал въпрос за работа. Ей така, уж случайно..."

На другия ден до ранния следобед Петров беше извън фирмата. Когато се прибра в офиса попита портиера:

- Оня, дето вчера ми целува ръката, да ти е казвал, че ме е гледал по телевизията?

- Не е.

- Да си му казвал, че почваме ремонти и да те е подпитвал за работа?

- Не е.

- Мамка му стара! А бе, Жоро, защо ще ми целува ръка, бе! Дай някакво обяснение! Ти ги познаваш тези лумпени, дето се мотат по улиците и клечат пред входове...

- Шефе, какво ти става? Ти от една целувка много си се разстроил!

- Не съм се разстроил. Не че ми е приятно мъж да ми целува ръка. Мразя да не мога да си обясня нещата. Особено тези, които се случват на мен.

- Ами, направо ще го питам, като намине! Ще го питам: "Ти бе, смотан, защо целуваш ръка на шефа? Аз не му целувам ръка, че от нея хляб ям, ти търчиш и целуваш!"

- Питай го, моля те, че побеснявам!

Вечерта, щом Петров излезе на двора на сградата, портиерът му махна с ръка отдалеч:


- Шефе, преди час беше тук. Питах го. Купил си бил картонче от лотарията. Тия, дето им изтриваш покритието и чакаш да спечелиш. Вчера ударил 500 лева. Бил на два метра от колата ти. Спомни си, че те е поздравил. Просто си бил първият, който му се е изпречил. Бил обезумял от радост. Даже ме пита: "Ти 500 лева на куп виждал ли си?" Ама за целувка нищо не си спомнял. Та това е!

неделя, 8 ноември 2015 г.

Майсторът Ли Бо


В градчето Ван Ди всички познаваха Ли Бо – майстора на музикални кутии. Твърдяха, че славата му се носела далеч извън градчето.

Самият Ли Бо не знаеше тайната на успеха си. Не беше наследил умения нито от дядо си, нито от баща си. Слушаше песента на птиците, свистенето на вятъра и шепота на ручеите. Слушаше и пеенето на хората. Дълбоко в сърцето му мелодиите се сливаха и се раждаха нови. Негови.

Известно време помагаше на един майстор на кутии. Учеше се как се прави цилиндър, как се слагат игли, как се изработва метален гребен, как се изпиляват различните зъбци на гребена. После взе да изработва механизма сам. Нямаше наука. Имаше интуиция. Слушаше мелодиите, които избухваха от сърцето му и правеше различни гребени и цилиндри. Беше продал стотици музикални кутии.

По улиците хората му се усмихваха, спираха го, канеха го в къщите си, искаха да слушат заедно с него мелодиите му и да си разговарят с него за тях. Често се съгласяваше. Пиеха чай и слушаха. След това си говореха за пролетни ветрове и зимни виелици, за вихъра на препускащи жребци, за грохота на величествени водопади, за писукането на пиленца или за жужене на пчели. Слушаха и обсъждаха хармонията на света през царството на звуците.

Няколко пъти дори се случи възрастни жени да му целуват ръце на улицата. В очите им имаше сълзи, устните шептяха благословии. По-младите се обръщаха след него и дълго, дълго време го гледаха.

Ли Бо печелеше добре. Това обаче нямаше значение. Опияняваше го обичта на хората, тяхното възхищение, тяхната признателност. Това беше предостатъчно.

Веднъж го спря една възрастна жена, усмихна ме се и както много други, го покани в своя дом. Ли Бо прие, както правеше често. Предвкусваше магията на собствената си музика от някоя своя музикална кутия, после разговора за пролетните ветрове и зимни бури. На крачка беше от възхищението, на което щеше да се наслаждава.

Старата жена му сипа чай и сложи на масата музикална кутия. Една от неговите. Нави пружината и отключи мелодията. Ли Бо притвори очи и си представи как жената го гледа. Когато отвори очи, видя срещу себе си един тъжен поглед. Жената го гледаше топло, но някак строго. Мълчеше. Ли Бо се изненада. За пръв път му се случваше някой да мълчи продължително след негова мелодия. Леко се смути.

-         Не ви ли харесва?

Жената продължаваше да го гледа втренчено и да мълчи.

Ли Бо нищо не разбираше.

-         Ще си тръгвам...

-         Почакай! - Най-накрая старата жена проговори. – Харесва ми, много ми харесва... За друго те поканих. Искам да те предупредя. Спестявай пари. Научи се да правиш други работи.

-         Други ли? Какви други? Аз съм майстор на музикални кутии! Най-добрият!

-         Научи се да правиш къщи, да произвеждаш храна или него друго...

Ли Бо се втрещи. Стана. Излезе без да отговори.

Минаха много години.

Бавно, плавно и неусетно, продажбите на Ли Бо намаляваха. Хората бяха започна да губят  интерес към музикалните кутии. Рядко купуваха. Не му обръщаха внимание по улиците. Не го спираха. Не го канеха в къщи. Само някои по-възрастни хора се вглеждаха в лицето му и питаха: “Не бяхте ли Вие Ли Бо? Ах, какво време беше!” Веднъж един старец, както разговаряше с него за разни работи, го попита: “

-         Някъде съм Ви виждал... Не правехте ли навремето едни прекрасни дървени кончета?

-         Кончета ли? -  На Ли Бо му се плачеше. – Правех прекрасни музикални кутии...

-         Кутии ли? Не си спомням... Но лицето Ви ми е познато...

Музикалните кутии не изчезнаха съвсем. Станали бяха обаче съвсем други. Някакво скърцане, пращене, боботене. Метални пръти се блъскаха един в друг. Брадви се стоварваха върху ламарини и железни плочи.

Ли Бо не можеше да ги слуша. В тях имаше някакво падение, някаква жестокост. Убийствена дисхармония и агресивна посредственост. Хората обаче ги купуваха, когато изобщо купуваха музикални кутии.

Ли Бо продължаваше да прави от своите. Излизаше на улицата и се опитваше да спира хора, да ги заговори, да им пусне от своята музика. Повечето го подминаваха. Малкото, които спираха и се съгласяваха да послушат, след една – две минути махаха с ръка и си тръгваха без да кажат нищо. Някои се изсмиваха. Други го пронизваха с поглед – или гневен, или пълен с упрек, или съжалителен, или просто безразличен. Ли Бо не знаеше досега, че поглед на безразличие може да пронизва. Ли Бо се опитваше нещо да обясни. Започваше да говори за ветрове, дъжд, водопади и табуни коне. Често това утежняваше ситуацията му.

Спестяванията му свършиха. Ли Бо тръгна да си търси работа.

Естествено, питаха го какво може да прави.

-         Мога да правя вълшебни музикални кутии... Знам, че не върши работа...
-         А да печеш тухли, можеш ли? Камъни да дялаш, можеш ли? Хоросан да бъркаш? Или да готвиш, например?

Веднъж попадна на някакъв дебел пуяк, който прояви интерес към правенето на музикални кутии. Ли Бо му пусна една от своите. Шишкото се намръщи:

-         Лиготии... Направи нещо ударно, стряскащо. Трябва да разтърсва.

Ли Бо си тръгна приведен, смачкан. Сигурно можеше. Върна се в къщи. Опита се. Интуицията му показа как да изпили зъбците на гребена и какви игли да сложи на цилиндъра. Нави пружината. Пусна кутията. Трион застърга. Чукове заблъскаха. Ли Бо сграбчи главата си с две ръце. Запуши ушите си. Стана и изрита кутията толкова силно, че тя се блъсна в стената и се разпадна на части.

Ли Бо беше вече възрастен. Трябваше обаче нещо да прави. Трябваше да се храни. Потърси стари приятели. Плака. Моли им  се. Трябваше да му помогнат. И те му помогнаха.

Заведоха го при един млад, намахан, господин, говореха му, казаха му прекрасни неща за него.

Младият господин го взе на свой строеж. Дадоха му парче ламарина и две палки. Наредиха му да минава покрай работниците и да удря ламарината равномерно. Обясниха му, че този музикален ритъм повишавал концентрацията на работниците. Работата вървяла по – добре. Ли Бо издържа седмица. Хвърли ламарината и си тръгна дори без да се обади.

Негови приятели му намериха работа в една пекарна. Изгониха го на десетия ден, след като на два пъти прегори хлябове.

Хвана се на работа в майсторилница за надгробни паметници. Уж тръгна добре, но веднъж, както пренасяше една каменна плоча, спъна се, падна, плочата се удари в остър камък и се счупи на две. Изгониха го. Преди да му посочи вратата, майсторът му каза: “Човек трябва да може да прави нещо! Явно си си загубил целия живот. Мързелът се плаща, старче!”

Ли Бо повече не потърси работа. Взе малко килимче, отиде на една от големите улици, седна на килимчето и взе да проси.

В началото взе със себе си една от най – добрите си кутии. Навиваше я, пускаше я и протягаше напред ръка. Няколко пъти някакви хлапета сритваха кутията и играеха на футбол с нея.

Един ден Ли Бо изкопа малко гробче в края на града и погреба музикалната кутия.

Продължи да проси. Слагаше килимчето, сядаше на петите си и протягаше ръка. Добри хора пускаха по монета в картонената кутийка, която беше сложил пред себе си. Обикновено в другия край на улицата гърмеше грохот, стържеха метали. Там продаваха от новите музикални кутии.

Няколко години Ли Бо се препитаваше с просия. Когато умря, градската управа пое разноските за погребението и за скромен надгробен камък. На него бяха написали:

                                    “Тук почива Ли Бо

               Паметникът е дар от неговите съграждани”

С разкривени букви някой беше дописал:

               “Чиято щедрост към безделниците е безкрайна”.

понеделник, 26 октомври 2015 г.

Ум и Дух


Умът: Ставай! Днес трябва да завършиш статията; да върнеш обаждането на онзи досадник; да започнеш конспектирането на книгата; да занесеш видеото на поправка; да разговаряш с новата преводачка; да сравниш офертите на двете печатници; да купиш нова етажерка за офиса; да купиш лимони, че са свършили...

Духът: Спри! Тази тирада я чух снощи три пъти! Още не съм отворил очи... Не можеш ли да изчакаш половин час – след душа, след кафето...

У: Не мога! Това ми е работата – формулирам проблеми и търся решения. Ако няма належащи, измислям ги. Или изравям някой стар и го направя неотложен.

Д: А да кажеш нещо за радостта, за спокойствието, за удовлетворението от вчера, не можеш ли?

У: Радост, спокойствие... Това са твоите глупости. О-о-м-м-м... Главните герои на твоите книги. Аз-ът трябва да променя нещата. Едно да руши, друго да създава. Ако не се сеща какво, да мести вазата от едното бюро на другото, после да я връща...

Д: Ти си средство за Аз-а. Мотика някаква... Мотиката е нужна в точно определен момент. В останалото време Аз-ът трябва да е мой – да съзерцава красотата на света, да се упоява от музика или от песните на птиците, да преживява единството си с Вселената, да се изпълва с радост, че изобщо го има, че е здрав и сит... Виждал ли си някой постоянно да носи мотика и да я върти в ръцете си?

У: Мотика... Аз съм Венецът... И животното може да преживя с удоволствие или да се препича с кеф на слънце.

Д: Ще те дисциплинирам... Ще се появяваш само когато има истински проблем пред Аз-а... В останалото време ще кротуваш. Останалото време е мое. Няма какво като кречетало от сутрин до вечер да тракаш и пискаш...

У: Опитай се... Празноглав теоретик... Ако Аз-ът е буден – аз съм пръчката, аз съм остенът, аз съм животът! Ще му повтарям проблеми до втръсване и ще предлагам решения. Дори когато спи... В сънищата правя същото. Аз не спя, нито почивам. Можеш леко да ме отстраниш с алкохол, но на другия ден ще ви го изкарам през носа.

Д: Добре... Моля те, дай и на мен малко пространство!

У: С молба, може. При едно условие. За твоите красота, радост, хармония и Вселена, трябва да направиш следното. Изчети още стотина книги за тези неща. Играй тото, блъскай се, търси бизнес. Спечели пари, много пари! Купи се след това къща на село, вдигни голяма ограда. Скъсай със света! Посвети на това години, много години!

Д: А не мога ли да откъсвам Аз-а от света за час - два на ден и да го потапям в блаженство? Ти докато почиваш... Моля... Докато кротуваш...

У: Хо-хо! Опитай! Чуваш ли свистенето на мотиката? Търсете нивата! Намерете нивата! Отивайте на нивата!


четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Душа и тяло


Душата и тялото са в хармония до едно време.

При малкото дете душата се пълни с впечатления и нови чувства, тялото се налива с жизнени сили. Растат заедно, завладяват нови пространства, развиват потенциалите си.

Към около тридесетата година започва разминаването. В началото нито душата го разбира, нито тялото. Нито другите около тях. Тялото започва бавно, в началото – много бавно, да остарява. Губи гъвкавост, губи бързина, губи от това избухване, което е характерно за младите години. Душата обаче спира развитието си. Тя завинаги остава на 30 или 33.

Човек продължава да трупа знания, но те не са част от душата. Знанията са част от ума. Дори опитът е част от ума, не е част от душата. Душата е развила всичко, което й се полага – радост, скръб, любов, страх, мечтаене, воля, алчност, милосърдие... Всичко! Чувствата са ярки, пълни и властни. Те няма да станат по-ярки, но и няма да загубят от силата си. Човек и на 70 може да обича така страстно, както и на 20. Човек и на 80 може да мрази така изпепеляващо, както и на 10. Волята? Има старци, които си налагат такива режими, на които ще завидят и юношите. Мечтаенето? То е извън времето. То е над годините. С него можем да ставаме и да лягаме въвлечени, обладани, хипнотизирани, до дълбока старост – докато склопим очи. Алчността и милосърдието остават толкова силни, доколкото душата е успяла да ги развие. Радостта и скръбта – също. Те най-рано узряват, най-рано стават силни и пълноценни и някъде на около 30 казват „Стоп!“. За да бъдат винаги такива до края.

Постепенно идват драмите. Влюбваш се безумно, поглеждаш се в огледалото и о, ужас! Иска ти се да се пошегуваш тъпо, да се полигавиш, спомняш си обаче за солидното, напълняло тяло или за оплешивялата глава или за набръчканото лице или за тромавата походка, и се отказваш. Само ако има твой родител до теб няма да се откажеш. И да си на 60, ако има до теб майка, можеш да сложиш глава в скута й и всичко да бъде наред, спокойно, вярно, естествено и хармонично. Може и да си на 70, но ако има до теб татко, можеш да му извъртиш някакъв страхотен номер – да му скриеш очилата, да го излъжеш на карти и да квичиш от удоволствие. Това е така, защото бащата и майката не гледат тялото на детето. Майката и таткото гледат винаги душата. Те й се радват или гълчат без значение дали си с биберон или с бастун.

С годините това разминаване, тази драма между душа и тяло, се задълбочава. Душата иска да избухне, но или инструментът тяло не й позволява или самата мисъл за разминаването я оковава във вериги. Когато това се случи много пъти, душата започва да си мисли дали има изобщо смисъл да бъде в това тяло. Мисълта за несъответствието впръсква в тялото отрови, които го състаряват още по-бързо. И тогава Смъртта се захваща да дебне. Смъртта чака душата окончателно да се разочарова от тялото, за да я прибере. Смъртта прави това, като убива тялото. Защото няма как да убие душата. Не можеш да убиеш нещо, което е замръзнало в своята младост.

Идва един момент, в който пред душата има два пътя.

При първия път душата се отказва от тялото. Може да се отрече с насмешка, с презрение. Може да го направи и с мъка, с плач. Отказът е фатален и е голям празник за Смъртта. Тялото разбира, че фактически е изоставено и остаряването продължава с главоломни темпове. Смъртта това и чака.


При втория път душата решава да направи всичко, за да забави стареенето на тялото. Това не е грижа за тялото. Душата се грижи за себе си. Тя иска да спаси колкото се може повече от съответствието, от хармонията. Тя започва да търси и да подсказва на тялото рецепти, които да забавят стареенето. Всички сме чували за 80 годишни, които плуват редовно или катерят планините като кози или участват в кросове. Всички сме виждали, поне на снимка, възрастни хора с блясък в очите, чиято възраст няма как да определиш. Това дълголетие не е плод на усилие на тялото. То е плод на усилие на душата. Душата, която вместо да се разочарова, а тя има пълно право да се разочарова, е започнала нов диалог с тялото – приветлив, спокоен, смирен, искащ, молещ. И в повечето случаи тялото отговаря с взаимност. В този случай Смъртта трябва да почака. Не да си отиде, защото Смъртта никога не си отива. Тя винаги е до всеки. До рамото му, зад гърба му, на крачка разстояние. Или на няколко крачки. Винаги е до всеки и наблюдава внимателно как се отнасят един с друг душата и тялото. Тя винаги ще победи. В хипотезата на втория път обаче тя побеждава само тялото. При първия е победила и двамата. 

вторник, 22 септември 2015 г.

Динята


Един приятел ми подари диня. Ей така, купил една за себе си, купил една и за мен.

Сложих я в кухнята. Реших да я нарежа сутринта за закуска.

Сутринта не ми се ядеше диня. Може би за вечеря. Диня, хляб и сирене – класика!

През деня, като се сещах за динята, ми ставаше хубаво. Подарък. Приятелят ми, както си пазарува, се сеща за мен. Купува диня за себе си, купува и за мен. Нищо и никакъв жест, ама жест! Малко му трябва на човек, за да му стоплят душата.

Когато се прибрах в къщи, влязох в кухнята. Гледам – динята си стои там и чака. Да, ама не ми се яде диня. Нарязах си салата от домати с лук. Динята – утре за закуска.

На сутринта влизам в кухнята и гледам – на видно място – диня. Да я разрежа? По-скоро – не! Там обаче не й е мястото. Взех динята, занесох я на балкона и я сложих на паралията.

На другата сутрин, щом отворих очи, се сетих за динята. Отидох на балкона, за да я видя. Стоеше си на паралията и чакаше някой да я среже. “Чакаше” ли?

Глупости, една диня не може да чака. Тя няма душа. Зеленчук някакъв! Не зеленчук, по-скоро плод... Ха сега, де!

-         Скъпа, динята плод ли е или зеленчук?

Жена ми ме погледна с едно око и измърмори:

-         Май е плод!

-         И защо е плод?

-         Не мога да ти кажа, така ми се струва...

Влязох в Уикипедия. Чета – динята била “плодов зеленчук”! “Ново двайсе!” Впрочем, нямаше значение – и плод да е, и зеленчук да е, динята не може да има очаквания. Няма душа.

През следващите дни, щом станех, не знам защо, първо отивах на балкона, за да видя динята. “Кога ще я разрежа?” “И като я разрежа и изям, вече няма да имам подарък – диня!” Някак си не ми се искаше да унищожавам подаръка. Все едно, че щях да посегна на едно добро отношение, на едно внимание, на една приятелска обич. “И какво ще й стане, ако си стои там? Сигурно ще презрее. “Месото” ще пожълтее, ще се разкашка. А откъде знаеш?”, помислих си.

Усетих се, че в същност нищо не знам за дините. Толкова пъти бях купувал дини, толкова пъти бях разрязвал дини, а нищо не знаех за тях. Почуках я! Издрънча на кухо. “Значи е зряла!” А ако я оставя цяла седмица да си стои на паралията, ще започне ли да дрънчи на по-кухо?

През следващите няколко дни, освен че най-напред отивах на балкона, за да видя динята, задължително я почуквах. Опитвах се да разбера дали днес дрънчи на по-кухо от вчера. Разлика обаче не намирах. Може би презряването ставаше по-бавно. Колко по-бавно?

През деня, докато бях на работа, често се сещах за динята. Влизах в интернет и прочитах по нещо за дините.

Вечер започнах да се спирам до нея и да я гледам. Сутрин я почуквах. Само сутрин – вечер – не! Вечер просто я съзерцавах. Зелена кротка топка с бели ивици. Красавица! Едва ли е подозирала, че толкова дни ще стои на един балкон на някаква паралия и че нейният стопанин ще й обръща толкова внимание. Внимание – сутрин с почукване, внимание – вечер със съзерцаване.

След две седмици реших изобщо да не я разрязвам. Нека си стои. Нека си презрява. Даже би хрумна, че заедно ще остаряваме. Е, тя по-бързо от мен, на какво значение има скоростта? Процесът е един – остаряване и изкуфяване. Динята от прост подарък взе да се превръща за мен в някакъв символ на живота и на неизбежното остаряване. “А как ли умира една диня?” За човека знам – спира да диша и да се движи. Просто не мърда. “Виж ти! Тя и сега не мърда, ама още е жива!” И впрочем как се разбира, че една диня е умряла? Въпросът беше интересен. Интересен и труден.

Една вечер, като се прибрах от работа, отидох на балкона, погледнах, но динята я нямаше! “И таз добра!”

-         Доре, къде е динята?

Жена ми показа с жест една тава, пълна с парчета от диня.

Призля ми. Очите ми се насълзиха. Не трябваше така, ненадейно, без да ме подготвят, без да питат!


- Не – не – не!..... 

петък, 21 август 2015 г.

Тишината като отговор



Когато някой близък те огорчи.

Не бързай да отговаряш с думи. Отговори с тишина.

Позволи си я. Всяко говорене, каквото и да е то, ще разкрие незащитени твои места. Отново ще те превърне в мишена.

Не бъди пантера. Не бъди орел. За всяко от тях има куршуми. Бъди бял дракон на бяла стена. Другият не те вижда. Няма как да видиш на бялата стена белия дракон. И няма как да намериш оръжие за него. Единствено можеш да усетиш, че там има дракон. И не знаеш кога ще изригне.

Тишината като отговор е като тъмнината. Другият не вижда нищо, не знае накъде да тръгне. Защото ако тръгне накъдето и да е, не знае на какво ще налети. Тишината като отговор притеснява като тъмнината. Всичко може да има в нея. И дяволи и ангели. И мъст и прошка. И сила и слабост. Другият не знае какво има.

Всяко говорене, особено когато си огорчен, е като здраво въже, което те връзва. Всяка позиция, особено когато си гневен, те свива, ограничава и лишава от изходи. Лишава те от отстъпления.

Тишината като отговор е абсолютната свобода. След миг, след час, след ден, можеш да тръгнеш във всяка посока.

Ако Другият те упреква за тишината, то той е показал своята слабост, своя страх. Защото как можеш да упрекваш тишината? В какво да я упрекваш? Че не виждаш ли? Че не знаеш накъде да тръгнеш ли? Че не знаеш на какво ще стъпиш ли? Тишината не е виновна за това. Виновен е другият, че не намира източник на светлина. Или просто, че очите му не могат да привикнат.

Опитай!