четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Душа и тяло


Душата и тялото са в хармония до едно време.

При малкото дете душата се пълни с впечатления и нови чувства, тялото се налива с жизнени сили. Растат заедно, завладяват нови пространства, развиват потенциалите си.

Към около тридесетата година започва разминаването. В началото нито душата го разбира, нито тялото. Нито другите около тях. Тялото започва бавно, в началото – много бавно, да остарява. Губи гъвкавост, губи бързина, губи от това избухване, което е характерно за младите години. Душата обаче спира развитието си. Тя завинаги остава на 30 или 33.

Човек продължава да трупа знания, но те не са част от душата. Знанията са част от ума. Дори опитът е част от ума, не е част от душата. Душата е развила всичко, което й се полага – радост, скръб, любов, страх, мечтаене, воля, алчност, милосърдие... Всичко! Чувствата са ярки, пълни и властни. Те няма да станат по-ярки, но и няма да загубят от силата си. Човек и на 70 може да обича така страстно, както и на 20. Човек и на 80 може да мрази така изпепеляващо, както и на 10. Волята? Има старци, които си налагат такива режими, на които ще завидят и юношите. Мечтаенето? То е извън времето. То е над годините. С него можем да ставаме и да лягаме въвлечени, обладани, хипнотизирани, до дълбока старост – докато склопим очи. Алчността и милосърдието остават толкова силни, доколкото душата е успяла да ги развие. Радостта и скръбта – също. Те най-рано узряват, най-рано стават силни и пълноценни и някъде на около 30 казват „Стоп!“. За да бъдат винаги такива до края.

Постепенно идват драмите. Влюбваш се безумно, поглеждаш се в огледалото и о, ужас! Иска ти се да се пошегуваш тъпо, да се полигавиш, спомняш си обаче за солидното, напълняло тяло или за оплешивялата глава или за набръчканото лице или за тромавата походка, и се отказваш. Само ако има твой родител до теб няма да се откажеш. И да си на 60, ако има до теб майка, можеш да сложиш глава в скута й и всичко да бъде наред, спокойно, вярно, естествено и хармонично. Може и да си на 70, но ако има до теб татко, можеш да му извъртиш някакъв страхотен номер – да му скриеш очилата, да го излъжеш на карти и да квичиш от удоволствие. Това е така, защото бащата и майката не гледат тялото на детето. Майката и таткото гледат винаги душата. Те й се радват или гълчат без значение дали си с биберон или с бастун.

С годините това разминаване, тази драма между душа и тяло, се задълбочава. Душата иска да избухне, но или инструментът тяло не й позволява или самата мисъл за разминаването я оковава във вериги. Когато това се случи много пъти, душата започва да си мисли дали има изобщо смисъл да бъде в това тяло. Мисълта за несъответствието впръсква в тялото отрови, които го състаряват още по-бързо. И тогава Смъртта се захваща да дебне. Смъртта чака душата окончателно да се разочарова от тялото, за да я прибере. Смъртта прави това, като убива тялото. Защото няма как да убие душата. Не можеш да убиеш нещо, което е замръзнало в своята младост.

Идва един момент, в който пред душата има два пътя.

При първия път душата се отказва от тялото. Може да се отрече с насмешка, с презрение. Може да го направи и с мъка, с плач. Отказът е фатален и е голям празник за Смъртта. Тялото разбира, че фактически е изоставено и остаряването продължава с главоломни темпове. Смъртта това и чака.


При втория път душата решава да направи всичко, за да забави стареенето на тялото. Това не е грижа за тялото. Душата се грижи за себе си. Тя иска да спаси колкото се може повече от съответствието, от хармонията. Тя започва да търси и да подсказва на тялото рецепти, които да забавят стареенето. Всички сме чували за 80 годишни, които плуват редовно или катерят планините като кози или участват в кросове. Всички сме виждали, поне на снимка, възрастни хора с блясък в очите, чиято възраст няма как да определиш. Това дълголетие не е плод на усилие на тялото. То е плод на усилие на душата. Душата, която вместо да се разочарова, а тя има пълно право да се разочарова, е започнала нов диалог с тялото – приветлив, спокоен, смирен, искащ, молещ. И в повечето случаи тялото отговаря с взаимност. В този случай Смъртта трябва да почака. Не да си отиде, защото Смъртта никога не си отива. Тя винаги е до всеки. До рамото му, зад гърба му, на крачка разстояние. Или на няколко крачки. Винаги е до всеки и наблюдава внимателно как се отнасят един с друг душата и тялото. Тя винаги ще победи. В хипотезата на втория път обаче тя побеждава само тялото. При първия е победила и двамата. 

Няма коментари: