сряда, 25 февруари 2015 г.

Сутрешен избор



Станах, измих си очите и си направих чай. Седнах. Реших да отделя петнайсетина минути за избиране. На какво днес да се ядосвам най-много? Много неща за ядосване. Не мога на всички да отделя време и нерви. Трябва да номинирам някои. А от тях да избера главното нещо за ядосване. Направих списък.

Разпалките за камината ми свършиха. Довечера ще трябва да се блъскам в мазето. Вместо да си пия виното и да си слушам любимата музика. Пфу! Едно.

С тия пари до заплата трудно ще изкарам. Трябва да намаля тютюна поне наполовина. И вместо водка „Финландия“, ще си купя някоя шльоковица за пет лева. Пфу! Две.

Обещах да напиша онази статия за онзи тъп учебник по психология, в който материала за шизофренията е илюстриран с образа на Дон Кихот. Отдавна обещах. В редакцията вече ме гледат подигравателно. Пфу! Три.

Вчера ми се проби лулата. Точно сега не мога да си купя нова. Ще трябва да затискам дупката с пръст, иначе не става. Пфу! Четири.

Оплешивявам. Остарявам. Сърцето прескача. Пфу! Пет.

Чух шефът да мърмори, че му трябвали млади хора. Какво иска да каже? Какво, а? Пфу! Шест.

И аз измърморих за колегата, че е пълен идиот. Тихо го измърморих. Той май чу! Ега ти слуха! От два дни ме гледа накриво. Пфу! Седем.

Стига толкова!

Как ще стига, бе! Ами печката, която дава на късо, та бушонът постоянно пада? Ами тая картина в хола, дето ми е писнала, а жена ми не дава да я откача, защото била скъп спомен? Ами дъщеря ми, където ми иска 300 лева за онази екскурзия, а аз ги нямам?

Колко станаха? Десет?

Да спра на десет! Според питагорейците това е свещено число. Че то и седем е свещено! Ама за кой беше свещено… Май за евреите.

Хайде, от десет!

А не е ли по-добре да се ядосвам на всичките десет? Целият ден е пред мен. За всяко ще има време. Тъпо е, обаче. Човек като се разпилее, губи се качество. В човек всичко трябва да е перфектно. Дори ядосването.

Да номинирам три. Така се прави. От десет – три. И в спорта е така. Първо, второ и трето място. И на световния конкурс по красота е така.

Да речем… Картината, която ми е писнала; лулата с дупка на дъното; екскурзията на дъщеря ми, за която нямам пари.

И какво, да изоставя оплешивяването; шефа, дето му трябвали млади хора и принудата да пия шльоковица? Ами днес ще ги оставя. И утре ще съм плешив. А шефът ако иска да ме махне, ще ме махне! И да се ядосвам и да не се ядосвам!

Чакай бе, къде е казано, че на ядосване подлежат само нещата, които могат да се оправят? Ако вали град и ми съсипе доматите в двора, нямам ли право да се ядосвам? Имам! Ядосването е свещено човешко право! Както радостта! Същото свещено право е!

Картина, лула, екскурзия…

Ама много равностойни са! Ненагледни, като три капки вода от гледна точка на повод за ядосване!

Май най ме влече лулата. Да притискам с пръст дупката! Много е нелепо! А, ето разликата! Да гледам картината не е нелепо! Дразни ме, ядосва ме, но нелепост няма. Да ми е чоглаво, че нямам пари за тази екскурзия, също не е нелепо. Такива са доходите в шибаната ни държава! А да се ядосваш на държавата не само, че не е нелепо, а си е направо дълг за един свестен гражданин.

Готово! Първо място за лулата! Второ – за картината. Трето – за  екскурзията.  

Днес ще се ядосвам на дупката на лулата. Цял ден.

Напълних лулата, запуших със средната фаланга на средния пръст дупката на дъното (с показалеца и палеца държа чашката на лулата), паля и се наблюдавам. Тъпо и нелепо! Нелепо и тъпо!

Добре де, все някой ден ще трябва да си купя нова лула! Не мога вечно да си държа пръста на тази дупка! Като ще е някой ден, защо да не е днес? Имам скрити двайсет лева. На четири съм ги сгънал и съм ги пъхнал в най-тясната преграда на портмонето. Никой не ги знае. А една тъпа лула от черешово дърво толкова струва. Да не би да съм тръгнал да си купувам лула от брайър, дето струва от двеста лева нагоре? Не съм! Защото съм отговорен баща и съпруг.

Има обаче проблем. Аз ако вадя по двайсет лева за всяка номинация за ядосване, докъде ще стигна? Два дни няма да издържа. ..

А ако номинирам пробитата лула за месеца? Не просто за днес, а за целия месец? Тогава е оправдано.

Тръгнах за работа, отбих се в отсрещния магазин за тютюн и алкохол, извадих двайсетте лева и си купих нова лула.  От черешово дърво.

петък, 20 февруари 2015 г.

Цветна страст



Покани ме на рожден ден у тях, въпреки че се познавахме от скоро. Предложи ми статия за списанието, което ръководя. Бях впечатлен от дълбочината и лекотата на анализа. Звъннах му, срещнахме се и разговаряхме. Допаднахме си. След това заедно намерихме поводи да се видим още няколко пъти.

На масата бяхме седем човека. Не познавах никого от приятелите му. До мен, от дясната ми страна, беше седнал мъж на около четиридесет. Приятно, спокойно и хармонично лице; лека усмивка, която ту се свиваше, ту се разширяваше, в зависимост от темата и емоцията на разговорите. Това, което ме шокира у този мъж беше облеклото му – ярко зелено сако, снежнобяла риза и червена вратовръзка. Само още двама от гостите бяха по костюми. Останалите бяхме облечени в обичайни за ежедневието дрехи.

Мъжът до мен явно улови продължителния ми поглед върху сакото, усмихна се и каза:

-      Обичам необичайното съчетание на цветове. Яркозеленото и червеното не си ли пасват? Според мен са в хармония.

-      Разбира се, - бях достатъчно учтив – всеки със своя вкус. С всичко е така – и с цветовете и с книгите и с музиката.

-      Обичам и книгите и музиката. Моята страст обаче са цветовете. Обичате ли сутрин изгрева?... А залеза?

-      Не ми се случва често да ги наблюдавам. Обичам ги, разбира се!

-      Когато съм на море през лятото винаги посрещам изгрева. От години почивам на едно и също място. Половин час преди изгрева сядам на брега. И чакам. В един момент хоризонтът леко заискрява, плахо розово започва да избутва около себе си гъсто сивото, слънчевият диск леко се показва и над него черното започва да отстъпва място на синьото… Извинете, досаждам ли Ви?

-      Ни най-малко.

-      Златна пътека тръгва от хоризонта и спира до мен. Синьозеленото на водата играе, искри, позлатява се, сменя тъмни и светли нюанси…Светът се ражда. Уникално е.

-      И аз имам такива спомени. Чудесно е…

Нямах нищо напротив да си говорим за цветовете и природата. Странно е, наистина… Но не е ли по-странно, че потънали в нервното си ежедневие, реките от мисли бягат от красотата като от нещо ненужно, незначително и банално?

-      Ако темата не ви е скучна, мога ли да продължа още малко?

-      О, разбира се! Връщате ме в моето детство, когато очите ми бяха широко отворени за цветовете. Сега не е така. Наистина ми е приятно…

-      Да си говорим на „ти“?

-      Разбира се.

-      Изгревът в морето е само едно от вълшебствата на цветовете. Навсякъде го има това вълшебство, стига очи да имаш… Като малък през лятото раснах на село. Дядо ми имаше два коня. Често ги изкарвахме на една огромна поляна. В ранното лято тревата е ярко зелена. А как само прелива и се слива това зелено със синьото на небето! А ако има и пухкави облачета, просто е божествено! Слънцето, скрива се, показва се, играе! Златистото разрежда синьото, тук – там блести, тук – там се сгъстява. Конете тичат, кафявата им кожа преминава през зеленото като някаква феерия. Привечер зеленото потъмнява, синьото потъмнява и ако дочакаш залеза, ставаш свидетел на приказна картина. Кърваво червен похлупак върху слънцето, който помътнява плавно, за да се превърне в един момент в строго сиво и накрая в черно… Черното също е цвят. Казват, че не е, ама е! Мога да ти изброя поне десет нюанса на черното – лъскаво, игриво, строго, разредено, плътно, бездно… Това и за бялото се отнася – искрящо, убито, тържествуващо, смръщено…

-      Смръщено бяло?!

-      Да, смръщено бяло. Черното и бялото са много богати. Много нюанси имат. Повечето хора обаче нямат очи за тях.

След това ми разказа за рибките си от топлите морета, за които полагал много специални грижи. Тюркоазено жълто, изумрудено зелено, сапфирено синьо, рубинено червено…Рибки, събрали богатството на цветовете на вселената.

Този разговор трая не повече от десет минути. След това минахме на обичайни теми – политически, спортни, битови.

На другия ден рожденикът ми се обади по телефона:

-      Интересно ли ти беше с моя приятел със странното сако?

-      Да, много приятен мъж. Малко ме смути със своята страст по цветовете…

-      Виж, Юрка… Нарочно не те предупредих. Ние, неговите приятели, също водим такива разговори с него. Въпреки, че той знае, че ние знаем…

-      Не разбирам…

-       Той е далтонист. Стопроцентов. Само бяло и черно... Да говори за цветове е неговата тиха малка лудост. Иначе е абсолютно нормален.

сряда, 18 февруари 2015 г.

Лидери



В Партията за страхотен прогрес (ПСП) нещо скърцаше. В централата валяха становища, декларации и призиви. Общо взето цялата членска маса искаше ръководството да се ангажира с ясна позиция. А за ръководството нещата не бяха толкова прости.

Лидерът Душков най-накрая се реши да свика митинг и лично да го оглави. „Не на глобалното затопляне!“ – това беше емоцията на деня. Това искаха да чуят от него членовете на ПСП.

Преди да предприеме този решителен ход лидерът Душков се опита да притъпи партийното негодувание с няколко пресконференции. Обясняваше, че по принцип е против глобалното затопляне, но че точно в този исторически момент глобалното затопляне решава някои важни проблеми на човечеството. Например, на хората в най-северната част на света ще им стане по-топло, а това е добре. Освен това през зимата на прелетните птици няма да им е толкова притеснено, няма да бързат толкова с подготовката за отлитане на юг. Това спокойствие щеше да подобри психоклимата във фауната и косвено щеше да подейства благоприятно на целия земен психоклимат.

Простите хора от партията обаче не разбираха сложните взаимовръзки. А повечето бяха прости. Пропагандата им беше набила в главите, че глобалното затопляне ще разтопи ледовете на полюсите; че нови океани ще залеят континентите; че цели държави могат да изчезнат. Изобщо в техните прости глави яко се беше настанил призракът на световната катастрофа.

Нямаше как обаче. Лидерът Душков трябваше да обяви митинга, да присъства на него и да държи реч. Тръпки го побиваха като си помислеше как ще реагира „Световната асоциация на индустриалните комини“, които всички за кратко наричаха „Комините“. Тази асоциация по целия свят беше нарочена за главен виновник за затоплянето. По целия свят протести срещу нея.

„И какво, лидерът Душков да бъде първият неблагодарник ли?“, мислеше си Душков. Та не бяха ли „Комините“, които го вкараха в политиката, които му осигуриха невероятни контакти в цял свят, които не даваха косъм да падне от главата му? Не бяха ли „Комините“, които финансираха партийната фондация „Коминочистачи за прогрес“?

Още при първото партийно мърморене срещу глобалното затопляне Главният инспектор на отдел „Хармонизация на васалните региони“  към „Комините“ го извика и му каза: „Овладявай си партията! Толкова сме инвестирали в теб! Опичай си акъла!“ Взе тогава лидерът Душков да му обяснява за специфичните партийни ценности, за древните партийни традиции, с други думи – за обективния характер на трудностите пред безразличието към глобалното затопляне. Ефект никакъв! Ядоса се тогава лидерът Душков. Изпрати на Главния инспектор сравнителен анализ между свои речи и разработки на партийния отдел „Изследване и обслужване на партийните ценности“. Нека да види дали е лесно! Политиката е като изкуството. Гледаш го артиста – с каква лекота ти прави драматични внушения, а колко труд, колко пот и сълзи стоят зад това умение! Колко труд се изисква, за да се постигне лекотата, естествеността и внушаемостта!  „Тъпи международни чиновници!“ си мислеше Душков, но от това не му ставаше по-леко. „А и черни неблагодарници!“, продължи Душков черната си мисловна серия. Какви ли не усилия беше положил, за да се хареса на „Комините“? Дори само последния месец да бяха отчели… Душков роди идеята и финансира научна конференция на тема „Топлото като върховно благо“. А и заглавието на един от основните доклади го измисли той. Заглавие – риторичен въпрос: „Искате ли да бъде студено на вашите деца?“ Много се гордееше с тази конференция. След нея прати делегация на световния форум „Враговете на затоплянето – пример за ценностна безотговорност“. И куп други неща беше направил.

Сега трябваше да оглавява митинг под надслов „Не на глобалното затопляне!“ И реч да държи! Нещо направо го душеше за гърлото. И защо бяха тези претенции към него? На власт ли бяха? Не! На власт беше Партията за разтърсващи реформи (ПРР). Тя да се занимава с проблема! Нея да замерят с претенции! „А ние, какво? В опозиция! И какво зависи от нас?“

От друга гледна точка това, че бяха в опозиция си беше цяло щастие! Ще си повикат срещу затоплянето, но за управленски решения никой не може да ги закача. Нито комини могат да бутат, нито глоби да налагат!

На лидерът Душков му беше ясно, че в опозиция е по-лесно да бъдат обслужвани ценностите. По-лесно е да се вика! Пък и „Комините“ няма да са толкова обезпокоени и придирчиви. Нали искаха все пак ръководството на Партията на страхотния прогрес да държи юздите на своите членове? Защото като дойдат утре в другиден на власт ще искат разни работи. А това идването на власт не е иди ми-дойде ми. Гъделичкане на простия електорат трябва. А как да стане гъделичкането ако не му внушаваш, че си с него, че си с неговите ценности?

                                 *    *    *

Въпреки големия риск лидерът Душков реши да не държи реч. Тази работа щеше да я даде на младите. И щеше да го обясни. Дава път на младите! Не ги запушва като бивол на козя пътека! А след основните речи, когато започнеха скандиранията, той щеше да вика „Долу!“. Беше се разбрал и с телевизиите. Като вика „Долу!“ да го дават в едър план. Много добре го беше измислил. Тълпата скандира „Не на глобалното затопляне!“, а той вика „Долу!“. Простият електорат ще си мисли, че той вика „Долу!“ на затоплянето, че го отрича, че дори го проклина. А когато стане дума в централата на „Комините“ за този митинг, с усмивка и спокойно ще им обясни, че вика „Долу!“ на „Не!“-то!

неделя, 8 февруари 2015 г.

След края



Нончо Нонев следеше машинално движенията на актьорите. Не внимаваше особено какво се случва на сцената. По-често от друг път се занимаваше с някакви  свои мисли. Тази пиеса я гледаше за четвърти път и много от репликите ги знаеше наизуст.

Нонев чакаше края. Дори само като си помислеше за края, някаква чудна топлина плъпваше по тялото му.

Най-накрая краят дойде. Залата избухна в ръкопляскания, зрителите станаха на крака, а актьорите се хванаха за ръце и започнаха бавно, ритуално и тържествено да правят дълбоки поклони.

Този миг чакаше Нонев. За него си беше купил билет. За него гледаше пиесата за четвърти път. Мигът беше великолепен. Такава взаимна благодарност, такова взаимно уважение и такава взаимна обич можеше да има само тук, в театъра, и сега, в този миг, когато пиесата беше приключила. Сърцето му ликуваше.

От сцената му се кланяха! Широките усмивки на артистите бяха и за него. Благодаряха му искрено, че е тук, че е проявил интерес към тяхното творчество, че е отделил два часа от своето съботно време, за да ги уважи. Той, станал на крака, с енергичното си ръкопляскане също им благодареше, уважаваше ги, почиташе ги,  признаваше ги, обичаше ги.

Дълбоки поклони срещу ставане на крака и ръкопляскане. И всичко това –  непринудено, лъчезарно, елегантно, от цялата душа. Къде другаде и кога можеше да бъде потопен в такава човешка взаимност? Никъде!

Не, че не беше опитвал и на друго място да постигне това сливане, тази хармония! На няколко пъти се поклони доземи на свои подчинени в знак на благодарност за добре свършена работа, но насреща си получи ококорени физиономии и, ако беше чул правилно – тихо хихикане. Иронични усмивки. Никакво разбиране, никаква взаимност. Също на няколко пъти стана на крака и силно изръкопляска на своя пряк началник, а вместо благодарност – всякакви тъпи реакции. Веднъж му вика „Ти подиграваш ли ми се?“, втори път – „Нончо такъв!“. В устата му звучеше като „Мунчо такъв!“.

Ей затова Нончо Нонев обичаше съботата. Ей затова обичаше да ходи на театър. Защото нямаше по-велико изживяване от това, след края на спектакъла. Ставане на крака и дълбоки поклони, които събираха в себе си всичко най-благородно и най-човешко, което съществува на земята. Няма иронии, няма взаимно дебнене, няма фалш, няма хихикане. Има огромна взаимна благодарност и невероятна взаимна обич. Този миг събираше в себе си красотата на целия свят.

Когато ръкоплясканията и поклоните свършиха, Нончо Нонев излезе от салона, взе си балтона и тръгна към изхода. Погледна към касата. Тя работеше! По това време беше нормално да е затворена, но беше отворена! Нонев застана пред нея, погледна мило младото момиче срещу себе си и си купи билет за следващата събота.