петък, 28 февруари 2014 г.

Монолог



Любов, къде си?

Знаеш ли колко книги съм изчел за теб? Знаеш ли колко автори са ми говорили за твоята сила?

Не, не за тази, конкретната любов към конкретно същество. А за онази, универсалната, която повече прилича на вселенска благодарност!

Къде си?

Знам, че си щит срещу страха и омразата. Знам, че можеш да лекуваш, да превръщаш живота в празник!

Къде си любов?

Нали мога да те родя? Така пише в книгите. Нали мога да те извикам от сърцето си, да напълня цялото си тяло с твоята светлина? Нали само от мен зависи? Или за теб трябва да полагам усилия, да  тренирам? Трябва ли за теб да израня краката си по трънливи пътища? И ти ли искаш да жертвам навиците си? И всичко, което е лесно?

Къде си любов?

Не е честно! Толкова притчи съм чувал за теб! Умът ми толкова време ти е отделил!

Сега ще отида при онзи, когото не мога да понасям, ще го облея с любов, ще го потопя, ще го разтворя и той ще престане да бъде мой враг, защото ще бъда брониран за всякакви негови оръжия! Отче Христе, Буда, Ошо, нали така се прави?

Мога ли?

Сега ще отида при любимите си същества. С тях е лесно. А лесно ли е? Ще ги облея, ще ги обгърна, ще ги потопя. Ще се слея с тях. Ще родя съвместното ни щастие. Лесно ли е? Мога ли? Къде си любов?

Сега ще отида в планината и ще пръсна светлината, която би трябвало да напира в мен! И всичко - аз, камъните, дърветата и птиците ще станем едно! Защото сме едно! Прах на Вселената. Не, душата на Вселената! Всичко, което има смисъл. Всичко, което олицетворява съществуването. Мога ли?

Къде си любов?

Знам, слушал съм, чел съм, че ти си вълшебницата, която унищожава всяка плесен, всяка смрад, всяка мъка. Ти си тази, която превръща въздишките в божественото дихание на божествената признателност. Ти си! Ти си!

Къде си?

Знам, че във всеки те има. Като зрънце, като стръкче, като семе. Във всеки! Значи те има и у мен? Къде си? Искам твоето спасение, твоето благословение, твоята молитва, твоите чудеса! Бил съм надарен по рождение с теб! Нали така, Отче Христе, Буда, Ошо?

По дяволите, как да те намеря? Как да те родя? Как да те превърна от зрънце в прекрасно огромно дърво; от капка в океан; от прашинка в Космос? Как?

Къде си любов?

Нима трябва да живея като Симеон Стълпник на върха на купчина камъни 40 години? Нима трябва да търся пещера? Нима трябва да търся манастир? Нима трябва да търся Гетсиманска градина? А, там, за какво си ми? На кого ще те раздавам? Ти можеш ли да съществуваш без раздаване?

Искам те тук. В бясното ежедневие. В наблъсканата с претенции среда. Тук, в блатото на изгарящите амбиции, омрази, блянове и страдания! Тук си необходима. Вън от Ада ти си безсмислена! На Рая за какво му е любов? Само в Ада можеш да лекуваш, да издигаш, да облагородяваш, да спасяваш. Само в земното имаш смисъл!

Къде си любов?

И какво трябва да направя, за да ме изпълниш? Да утихна, да се свия, да заспя? Идваш ли? Утре ще дойдеш ли?

Добре! Имам план!

Ще му хвърля папките на простака началник и ще сляза при портиера, при бабата, която проси на входа, при прекрасната продавачка на кафе на отсрещния ъгъл. На тях мога да дам любов! От тях мога да взема любов! На него, простака, не мога да дам! От него не мога да взема! Зачита ли се?

Ще разкарам справките, които правя и ще взема любимата си книга с разказите на любимия ми автор. На тях мога да дам любов! Зачита ли се? Ще отменя срещата с онзи мазния, надут, чиновник, от когото зависи еди-какво си и от когото трябва да изпрося еди-какво си. После ще приседна до учениците на съседното училище, от които струи смях, щастие, свобода и мечти! Онзи, мазния, не мога да обичам! Тези, младите, малките – мога. Зачита ли се?

Или нищо не трябва да размествам? Все пак ти нямаш ли някакви претенции, някаква хигиена?

Къде си любов?

Действително ли си толкова всеобемна, способна да асимилираш, да поглъщаш всичко? Възможно ли е това? Или съм чел книги от просветлени мошеници?

Къде си любов?

Отворен съм за теб! Чакам те! Добре, ще ти се предам! Ще бъда твой! Ще изтриеш ли сълзите от обида? Ще попиеш ли потта по челото, след направените компромиси? Ще ме подкрепиш ли, когато съм на ръба на морално допустимото? Ще заличиш ли тръпките на гнева от простотията и наглостта? И с какво ще ги заместиш? С какво ще заместиш сълзите, потта и тръпките? Със себе си? Искам да го направиш. Опитай се да го направиш! Но, моля те, не унищожавай преценките ми за добро и зло. Можеш ли? Ако можеш, ела!

Идваш ли любов?

А, чакай, да те предупредя!  Мисля си, че ще можеш да ме прегърнеш, само ако изпълниш с любов към мен едни други. Тези, които забравих, въпреки че ми помагаха. Тези, които ме обичаха, а аз отблъснах. Тези, които чакаха помощ, но на които не намерих сили, или не намерих за нужно, или не намерих полза, да им помогна. Тези, които чакаха мен, а аз се изпарих. Тях, какво да ги правя от твоя гледна точка? От гледна точка на любовта? Как да ги обичам, като съм им длъжен? Как да ги обичам, като съм виновен пред тях? Ти, любов, можеш ли да стопиш угризенията, болката от пропусната любов?

Хванах ли те? Можеш ли да анулираш, ти любов, факта, че съм те изритал тогава, когато си била на педя разстояние от мен? Можеш ли да простиш своята собствена анихилация? Можеш ли да бъдеш толкова всеопрощаваща? Ако можеш, моля те, ела!

Къде си?

вторник, 25 февруари 2014 г.

Паузата



Напрегнато, напрегнато, напрегнато…

Утре обаче ще скроя един номер на напрежението. Ще го нарежа на парчета, ще опаковам парчетата, а между тях ще поставя Паузата.

Паузата е кратко излизане от Коловоза. И навлизане в себе си чрез сетивата. Паузата е себечувстване. Не самочувствие. Самочувствието е самооценка. Себечувстването е просто саморазтваряне в морето от вътрешни сигнали. Сливане с ударите на сърцето; сливане с топлината, която тече по тялото; сливане с ритъма на дишането. Няма раздвояване, няма оценка.

Всичко останало ще оставя да бъде такова, каквото иска да бъде. Каквото може да бъде. Нека претенциите на средата ме дърпат и влачат. Нека ме изправят на нокти. Нека ме помпат с напрежение. Аз просто ще ги прекъсвам. От време на време ще им набутвам Паузата. Тя нищо няма да промени по същество. Така както преглъщането на пречи на дишането. Така както мигането на пречи на гледането.

Паузата е нещо различно от „Петте минути“. „Петте минути“ противопоставят безсмисленото на важното и много неусетно превръщат уж безсмисленото във важно. Тогава се появява съмнение в стопроцентовата важност на „важното“. Когато това се случи, отношението към това, което те залива, притиска и изстисква става по-спокойно, по-философско. Паузата няма претенции да сравнява, да размишлява, да степенува. Тя е просто прекъсване. Тя не работи с думи. Тя използва само сетивата. Тя не дава оценки на Коловоза.

Паузата е близка до миговете в „Живот между два мига“. Тя също като тях накъсва потока на ежедневието, но е значително по-дълга от тях и е изпълнена със сетивно съдържание. Древните твърдят, че „животът между два мига“ в един момент започва да се възприема като игра, като представление, а нейният субект – като актьор. Паузата няма такива претенции. Тя е просто контрапункт на Хаоса.

Хаосът ли? Ние сме му големи любители. Между блоковете на конкретна концентрация съществуват минути, понякога дълги минути, в които мисли и чувства се бутат, прескачат, появяват се от нищото, пропадат вдън земя, влачат ни насам натам и никаква полезна работа не вършат. Те образуват Хаоса. Често си мислим, че тези минути ни тренират за бъдещо поведение, че ни подготвят за трудна среща, за решаването на сложен проблем. А в същност само усилват напрежението и стават спойващи звена на цялата му дневна верига. Те не са почивка на площадка при изкачване на стълби. Те са клекове на площадка, които ние възприемаме за тренировка, а в същност водят до една допълнителна и излишна умора.

Точно тук ще набутам Паузата. В Хаоса, в спойките на блокчетата от напрежение, които го превръщат в монолитно цяло. И ще ги направя на парчета.

Ще се опитам да превърна Паузата в нещо важно. Нещо много важно. Останалото ще оставя на Навика. Нека той си върши работата. И няма да си въобразявам, че много му помагам като се навивам на пружина.

вторник, 18 февруари 2014 г.

Угризението



Угризението е най – хитрият трик, измислен от еволюцията. То ти помага да правиш всяко нещо, което си решил да не правиш. И обратно - да не правиш това, което си решил да правиш. То помага на твоята природа – такава, каквато е.

Ти искаш да я промениш. Размахваш й пръст, изправяш я пред съд. Тогава идва угризението и придава на твоята естественост, на твоята природа, виновен вид. Кой бие дете, навело глава, с очи търсещи прошка? Трябва да си ненормален.

Решил си сутрин да ходиш на фитнес, но излежаването е къде по-сладко. Угризението ти скача с бутоните и ти преглъщаш  вината си. Решил си да не се тъпчеш с любимите лакомства и ровиш из хладилника, за да ги намериш. Угризението те връхлита, природата се кае. Решил си да не пушиш и палиш цигара. Угризението се изправя в цял ръст, твоята естественост раздира ризата на гърдите си и се провиква: „Стреляй!“ Същото е с чашката. Същото е със зарязаната в безпорядък стая. Същото е дори с непремерено грубото отношение към близък.

Угризението е великата индулгенция, с която опрощаваш греха си. Ти си си платил. Можеш да започнеш на чисто. Грехът е анулиран и е създал ново пространство за себе си.

Някой да се е отказал от навик, който осъжда, само защото е изпитал угризение? Няма такъв. Някой да е създал нов навик, благодарение на угризението? Никой. Някой да се е вкопчвал в анатемосвания навик, след като го е връхлетяло угризението? Всички.

Когато си платиш за едно удоволствие с присъда, можеш спокойно да си го поръчаш пак. Нищо не дължиш. Ако не дължиш нищо, ако си платил, какъв е проблемът да си го поръчаш пак?

И човек си мисли, че благодарение на угризението увеличава своите шансове за промяна! Въпреки, че стотици угризения не са свършили тази работа! А защо не са я свършили? Нали това май беше функцията на угризението?

Еволюцията гледа отстрани и се подхилква. Създавала те е десетки години. Създавала те е милиони години. И ти, сополанко, с някакво елементарно чувство се надяваш да анулираш нейния труд? Ама този труд е произвел нещо неправилно! Така ли?

Щом е така, ето ти угризението, нашибай се с камшика му и остави природата си на спокойствие. Плати си и се завий през глава. Плати си и си извади новото парче шоколад. Плати си и си налей новата чашка. Плати си и си запали новата цигара. Плати си и отново се развикай на „некадърниците“ около теб. Важно е да платиш!

Спри да плащаш!

„Добре, такъв съм! Една част от мен не харесва това, което прави друга част от мен, ОК!“

Захвърли индулгенцията! И кротко се наблюдавай.

„И това, което е естествено за мен, и това, което го оспорва, ми принадлежат. Те са едно цяло, чиито части АЗ противопоставям. Различни са, спорят помежду си, но правят цялото. Ценя ги еднакво. Еднакво са добри. Еднакво са приемливи. Защото АЗ-ът са и двете.“

Това ще обърка еволюцията. 

В този момент ще се отвори духовно пространство. То ще замени емоционалното завихряне, което превръща навика в цар. В единствен цар.

Ако спокойното приемане замени завихрянето, не е предопределено кой ще управлява.

Направи го много пъти. Без да осъждаш. Без да приемаш подсмърчането и извиненията на едната част от себе си. Скоро тази част ще разбере, че не й признаваш номерата. Номерата й просто не минават.

Еволюцията ще разбере, че насреща си има разум, който няма как да води лесно за носа. И ще предложи сделка. Не просто плащане, а сделка. Ще се съгласи да направиш промени в навика. Да го омекотиш. Да разредиш пристъпите му. Да отложиш действието му. Дори да се откажеш от него.

Или ще се съгласи да започнеш създаването на нов навик. Може би бавно. Еволюцията не бърза.

Опитай!

вторник, 11 февруари 2014 г.

Заместването



След плахо почукване вратата се отвори леко и в процепа се провря главата на някакъв старец.

-      Може ли?

Замръзнах. Тъкмо думите се бяха подредили. И то в най-трудната част на коментара. Там, където излагах мотивите за публицистичния си гняв. Премереният патос изобщо не би   отговарял на отношението ми към тази персона, а засиленият патос можеше да прозвучи изкуствено. Без искреността на тази част цялата конструкция се срутваше. Една октава по-долу или октава по-горе, гневът ставаше театрален и алогичен. В същото време дълбокото ми презрение  към този политик, всъщност нямаше много общо с  конкретната ситуация или конкретно изказване. Презрението си имаше лична логика, родена далеч назад в годините. Това не трябваше да се разбира. Гневът трябваше да произтича закономерно и достоверно от вчерашната му пресконференция, която коментирах. Исках да му зашлевя на този един шамар и си имах добър повод. Поводът обаче трябваше да изглежда като причина. И тъкмо намерих баланса на думите – Тряс! – всичко се разпадна. Като разсипал се полунареден пъзел. 

Защото все някой трябва да ме прекъсне. Да почука, да отвори вратата и да си провре главата. Защото аз си нямам друга работа, а трябва винаги да съм готов да си захвърля мислите и да започна да се занимавам с чужди.

Отпуснах безпомощно ръце, изгледах кисело главата и почти изсъсках:

-      Може, разбира се, влезте!

А какво трябваше да кажа? „Не може! Прекъсвате ме!“ Това нямаше да спаси разпадналия се пъзел. Човекът щеше да остане и да чака отвън. А в моята глава, вместо възстановяване на крехкия баланс, щеше да стои: „Някой ме чака пред вратата и нервничи. Освен това си мисли, че съм надменен простак. По-безболезненият изход е да го поканя, да го изслушам и набързо да го отпратя.“

 Бях казал на портиера да не пуска никого при мен, да казва, че не съм в редакцията, ама някой да се е оправил с портиер? Ще ти се усмихне кротко и ще ти каже, че е бил до тоалетната… Върви му се скарай, че е имал естествена нужда!

След главата се подаде тялото, цялата комбинация влезе, бавно затвори вратата след себе си и застана почти мирно. В ръцете си държеше някаква папка. „Как някаква? Със статия, разбира се! Графомани, не се спряха!“ Погледът му се плъзна към един от столовете. 

Изправих се и застанах срещу него. 

-      Нещо ми носите ли?

-      Да, статия. За годишнината на Паисий Хилендарски… Може ли да седнем за малко?

„Сега пък ще сядаме!“

-      Вижте… след десетина минути трябва да предам един материал… Добре… Заповядайте!

Човекът придърпа стола, разкопча си шлифера и постави папката на масата пред себе си. Явно съм гледал твърде свирепо, защото старецът сведе поглед и сигурно от стеснение взе да глади папката с ръка. Мълчеше. Повдигна очи и в тях като в огледало видях отразена цялата си досада. Досадата в едни очи се отразява в други като обърканост. Пак сведе глава:

-      Статията е хубава… Емоционална… Освен това има нови факти за живота на отеца… Извинявайте, ако Ви прекъсвам… Бихте ли й хвърлили един поглед?

-      Аз погледа си не хвърлям. Обикновено с него чета. Оставете материала. Пред автор никога не се чете негов материал. Професионално правило!

-      Все пак, искам нещо да се консултирам с Вас! Няма как да стане, ако не видите статията!

-      Мисля, че бях ясен! Пред автор не се чете! Оставете материала и утре ме търсете по телефона! Знаете ли какво ще се получи, ако с всеки автор си бъбря за негова дописка? Само това трябва да правя. Зарязвам си работата и започваме да си бъбрим! Благодаря Ви. Това е всичко!

Старецът май леко се изчерви. Вече отбягваше погледа ми. Взе си папката, стана, закопча си шлифера, тръгна към вратата, после се върна и отново остави папката на масата. На излизане извърна глава и ме погледна втренчено. За две-три секунди. По-плътен и по-противоречив поглед отдавна не бях срещал. В него имаше всичко. Смущение, извинение, тъга, разочарование и презрение. Да, презрение! Който е виждал смес от извинение и презрение, ще разбере как се почувствах. 

Излезе.

Стоях до вратата, а погледът му не излизаше от главата ми. „Жалък грандоман! Пет минути! Като беше толкова просташки груб, спести ли си ги? Като се държа фатмашки, да не би да събра пъзела? А за  коментара имах поне още два часа! Пък и той беше почти готов! Прекъснали ме били! А това не е ли част от работата ми? Този вестник да не е пълен само с мои статии? Без външни автори за къде съм? Шеф на отдел „Анализи“… Май работата ми е повече с автори, отколкото със самия себе си…“

Върнах лентата. „Изтъркан шлифер, сигурно от преди тридесет години… На възрастта на баща ми, човекът… Мизерна пенсия… И продължава да се вълнува от съдбата на великите… Смущение и извинение… Заедно с това – презрение… Поредната обида от поредния простак…“

Много ме заболя. „И сега какво? Вместо да продължа работата си, ще преживявам този поглед? Ще се занимавам с някаква гнусна част от себе си?“

Седнах си на стола.

„Нещо трябва да направя! Знам какво. „Заместването“! Онази техника, която неутрализира лошите спомени. В няколко книги съм я срещал. Май най-напред в „Изкуството да бъдеш друг“ на Владимир Леви…“ 

Тази техника трябва да се прилага веднага, когато почувстваш, че това, което ти се е случило преди малко, ще остави много лош спомен. Веднага, защото колкото повече се отдалечаваш от събитието, толкова повече споменът се вкоренява в психиката и в един момент вече не можеш да го атакуваш. Станал е монолитен. Втвърдил се е. 

„Заместването“ е просто. Връщаш се мислено в началото на ситуацията. После насочваш развитието й в друга посока. В посока, която няма да създаде лош спомен. Напротив. Представяш си нещата колкото се може по-релефно. Увеличаваш подробностите. Трябва да постигнеш плътни образи. Нещо като ярък сън. Като стигнеш до края, връщаш се отново в началото. Опитваш се да извикаш още по-плътни образи. Развиваш ситуацията в същата желана посока. Като стигнеш до края, потретваш. 

Сега в главата си имаш две интерпретации на едно и също събитие. Едната – реално случила се, другата – създадена от въображението. Ако си бил достатъчно концентриран при изработката на втората, тя започва да атакува първата. В съзнанието и двете интерпретации са комплекти от образи и преживявания. От еднакъв материал са. Нищо, че единият комплект се ражда от външни стимули, а другият – от вътрешни. Не след дълго съзнанието няма да прави разлика между тях по произход. Когато си спомниш за ситуацията, избираш това, което си сътворил. Понякога ще изскачат и двете интерпретации, но те не могат да съсъществуват дълго като равностойни. Правиш избора. Заместваш грозното с хубавото. Доброто ще заеме мястото на лошото. Най-малкото ще го уравновеси, ще го неутрализира. В най-лошия случай ще отслаби неговата сила, ще разреди отрицателната емоция. Какво качество ще се получи, зависи от качественото изпълнение на „Заместването“. А това качество се постига с тренировки. Като всяко нещо.

Затворих очи.

„Пиша статия. Която не е планирана и няма никакво значение дали ще бъде написана. Освен това, опитът да внуша едно лично отношение към човек чрез  анализ на негово вчерашно поведение не е ли малко мизерен? Баланс… Не, че нямам основание… Баланс… Ако го намериш и го предложиш елегантно, добре, ако не успееш – в коша! 

Някой чука плахо. Вратата се открехва и една глава на старец се промушва в процепа:

-      Може ли?

Няма как, ще трябва да прекъсна. Част от работата. Вероятно е автор. Носи статия.

-      Разбира се, заповядайте!

Ставам енергично, доближавам се до него и си подавам ръката. Усмихвам се:

-      Заповядайте, седнете!

Старецът разкопчава протрития си шлифер и сяда на посочения стол.

-      Нося Ви статия. Посветена е на годишнината на Паисий Хилендарски.

Мисля си, че точно за тази годишнина нямаме материал.

-      Чудесно! Оставете я! Ще я прочета внимателно!

-      Можете ли да я прегледате сега? Искам нещо да се консултирам с Вас.

-      Може, но не е добре.

Усмихвам се отново, поглеждам го закачливо и казвам:

-      Професионално правило. Редактор не чете статия пред автора й. Искам да съм сам и внимателно да я прегледам. Ще ми оставите телефон. И аз ще Ви дам моя. Ще се чуем след няколко часа. Имам още две предложения за тази годишнина и искам на спокойствие да ги сравня. Ще излезе една от статиите. Благодарен съм Ви за предложението. Много е приятно когато някой сам, без поръчка, носи статия. Това е уважение към вестника…

Старецът също се усмихва.

-      Разбирам Ви. Ще Ви оставя телефон. Ще ми звъннете нали?

-      Разбира се, това ми е работата! Беше ми много приятно.

Старецът става, закопчава си шлифера и тръгва към вратата. Изпращам го и пак му подавам ръка. Разбира се, с усмивка на лице. Очите ни се срещат. Срещат се две усмивки.“

Повторих ситуацията още веднъж. Когато се върнах към конструкцията за трети път, някой отривисто почука на вратата.

„А-у-у-у! Втори навлек за един час!“

Кръвта нахлу в главата ми.