Заместването

След плахо почукване вратата се отвори леко и в процепа се провря главата на някакъв старец.

-      Може ли?

Замръзнах. Тъкмо думите се бяха подредили. И то в най-трудната част на коментара. Там, където излагах мотивите за публицистичния си гняв. Премереният патос изобщо не би   отговарял на отношението ми към тази персона, а засиленият патос можеше да прозвучи изкуствено. Без искреността на тази част цялата конструкция се срутваше. Една октава по-долу или октава по-горе, гневът ставаше театрален и алогичен. В същото време дълбокото ми презрение  към този политик, всъщност нямаше много общо с  конкретната ситуация или конкретно изказване. Презрението си имаше лична логика, родена далеч назад в годините. Това не трябваше да се разбира. Гневът трябваше да произтича закономерно и достоверно от вчерашната му пресконференция, която коментирах. Исках да му зашлевя на този един шамар и си имах добър повод. Поводът обаче трябваше да изглежда като причина. И тъкмо намерих баланса на думите – Тряс! – всичко се разпадна. Като разсипал се полунареден пъзел. 

Защото все някой трябва да ме прекъсне. Да почука, да отвори вратата и да си провре главата. Защото аз си нямам друга работа, а трябва винаги да съм готов да си захвърля мислите и да започна да се занимавам с чужди.

Отпуснах безпомощно ръце, изгледах кисело главата и почти изсъсках:

-      Може, разбира се, влезте!

А какво трябваше да кажа? „Не може! Прекъсвате ме!“ Това нямаше да спаси разпадналия се пъзел. Човекът щеше да остане и да чака отвън. А в моята глава, вместо възстановяване на крехкия баланс, щеше да стои: „Някой ме чака пред вратата и нервничи. Освен това си мисли, че съм надменен простак. По-безболезненият изход е да го поканя, да го изслушам и набързо да го отпратя.“

 Бях казал на портиера да не пуска никого при мен, да казва, че не съм в редакцията, ама някой да се е оправил с портиер? Ще ти се усмихне кротко и ще ти каже, че е бил до тоалетната… Върви му се скарай, че е имал естествена нужда!

След главата се подаде тялото, цялата комбинация влезе, бавно затвори вратата след себе си и застана почти мирно. В ръцете си държеше някаква папка. „Как някаква? Със статия, разбира се! Графомани, не се спряха!“ Погледът му се плъзна към един от столовете. 

Изправих се и застанах срещу него. 

-      Нещо ми носите ли?

-      Да, статия. За годишнината на Паисий Хилендарски… Може ли да седнем за малко?

„Сега пък ще сядаме!“

-      Вижте… след десетина минути трябва да предам един материал… Добре… Заповядайте!

Човекът придърпа стола, разкопча си шлифера и постави папката на масата пред себе си. Явно съм гледал твърде свирепо, защото старецът сведе поглед и сигурно от стеснение взе да глади папката с ръка. Мълчеше. Повдигна очи и в тях като в огледало видях отразена цялата си досада. Досадата в едни очи се отразява в други като обърканост. Пак сведе глава:

-      Статията е хубава… Емоционална… Освен това има нови факти за живота на отеца… Извинявайте, ако Ви прекъсвам… Бихте ли й хвърлили един поглед?

-      Аз погледа си не хвърлям. Обикновено с него чета. Оставете материала. Пред автор никога не се чете негов материал. Професионално правило!

-      Все пак, искам нещо да се консултирам с Вас! Няма как да стане, ако не видите статията!

-      Мисля, че бях ясен! Пред автор не се чете! Оставете материала и утре ме търсете по телефона! Знаете ли какво ще се получи, ако с всеки автор си бъбря за негова дописка? Само това трябва да правя. Зарязвам си работата и започваме да си бъбрим! Благодаря Ви. Това е всичко!

Старецът май леко се изчерви. Вече отбягваше погледа ми. Взе си папката, стана, закопча си шлифера, тръгна към вратата, после се върна и отново остави папката на масата. На излизане извърна глава и ме погледна втренчено. За две-три секунди. По-плътен и по-противоречив поглед отдавна не бях срещал. В него имаше всичко. Смущение, извинение, тъга, разочарование и презрение. Да, презрение! Който е виждал смес от извинение и презрение, ще разбере как се почувствах. 

Излезе.

Стоях до вратата, а погледът му не излизаше от главата ми. „Жалък грандоман! Пет минути! Като беше толкова просташки груб, спести ли си ги? Като се държа фатмашки, да не би да събра пъзела? А за  коментара имах поне още два часа! Пък и той беше почти готов! Прекъснали ме били! А това не е ли част от работата ми? Този вестник да не е пълен само с мои статии? Без външни автори за къде съм? Шеф на отдел „Анализи“… Май работата ми е повече с автори, отколкото със самия себе си…“

Върнах лентата. „Изтъркан шлифер, сигурно от преди тридесет години… На възрастта на баща ми, човекът… Мизерна пенсия… И продължава да се вълнува от съдбата на великите… Смущение и извинение… Заедно с това – презрение… Поредната обида от поредния простак…“

Много ме заболя. „И сега какво? Вместо да продължа работата си, ще преживявам този поглед? Ще се занимавам с някаква гнусна част от себе си?“

Седнах си на стола.

„Нещо трябва да направя! Знам какво. „Заместването“! Онази техника, която неутрализира лошите спомени. В няколко книги съм я срещал. Май най-напред в „Изкуството да бъдеш друг“ на Владимир Леви…“ 

Тази техника трябва да се прилага веднага, когато почувстваш, че това, което ти се е случило преди малко, ще остави много лош спомен. Веднага, защото колкото повече се отдалечаваш от събитието, толкова повече споменът се вкоренява в психиката и в един момент вече не можеш да го атакуваш. Станал е монолитен. Втвърдил се е. 

„Заместването“ е просто. Връщаш се мислено в началото на ситуацията. После насочваш развитието й в друга посока. В посока, която няма да създаде лош спомен. Напротив. Представяш си нещата колкото се може по-релефно. Увеличаваш подробностите. Трябва да постигнеш плътни образи. Нещо като ярък сън. Като стигнеш до края, връщаш се отново в началото. Опитваш се да извикаш още по-плътни образи. Развиваш ситуацията в същата желана посока. Като стигнеш до края, потретваш. 

Сега в главата си имаш две интерпретации на едно и също събитие. Едната – реално случила се, другата – създадена от въображението. Ако си бил достатъчно концентриран при изработката на втората, тя започва да атакува първата. В съзнанието и двете интерпретации са комплекти от образи и преживявания. От еднакъв материал са. Нищо, че единият комплект се ражда от външни стимули, а другият – от вътрешни. Не след дълго съзнанието няма да прави разлика между тях по произход. Когато си спомниш за ситуацията, избираш това, което си сътворил. Понякога ще изскачат и двете интерпретации, но те не могат да съсъществуват дълго като равностойни. Правиш избора. Заместваш грозното с хубавото. Доброто ще заеме мястото на лошото. Най-малкото ще го уравновеси, ще го неутрализира. В най-лошия случай ще отслаби неговата сила, ще разреди отрицателната емоция. Какво качество ще се получи, зависи от качественото изпълнение на „Заместването“. А това качество се постига с тренировки. Като всяко нещо.

Затворих очи.

„Пиша статия. Която не е планирана и няма никакво значение дали ще бъде написана. Освен това, опитът да внуша едно лично отношение към човек чрез  анализ на негово вчерашно поведение не е ли малко мизерен? Баланс… Не, че нямам основание… Баланс… Ако го намериш и го предложиш елегантно, добре, ако не успееш – в коша! 

Някой чука плахо. Вратата се открехва и една глава на старец се промушва в процепа:

-      Може ли?

Няма как, ще трябва да прекъсна. Част от работата. Вероятно е автор. Носи статия.

-      Разбира се, заповядайте!

Ставам енергично, доближавам се до него и си подавам ръката. Усмихвам се:

-      Заповядайте, седнете!

Старецът разкопчава протрития си шлифер и сяда на посочения стол.

-      Нося Ви статия. Посветена е на годишнината на Паисий Хилендарски.

Мисля си, че точно за тази годишнина нямаме материал.

-      Чудесно! Оставете я! Ще я прочета внимателно!

-      Можете ли да я прегледате сега? Искам нещо да се консултирам с Вас.

-      Може, но не е добре.

Усмихвам се отново, поглеждам го закачливо и казвам:

-      Професионално правило. Редактор не чете статия пред автора й. Искам да съм сам и внимателно да я прегледам. Ще ми оставите телефон. И аз ще Ви дам моя. Ще се чуем след няколко часа. Имам още две предложения за тази годишнина и искам на спокойствие да ги сравня. Ще излезе една от статиите. Благодарен съм Ви за предложението. Много е приятно когато някой сам, без поръчка, носи статия. Това е уважение към вестника…

Старецът също се усмихва.

-      Разбирам Ви. Ще Ви оставя телефон. Ще ми звъннете нали?

-      Разбира се, това ми е работата! Беше ми много приятно.

Старецът става, закопчава си шлифера и тръгва към вратата. Изпращам го и пак му подавам ръка. Разбира се, с усмивка на лице. Очите ни се срещат. Срещат се две усмивки.“

Повторих ситуацията още веднъж. Когато се върнах към конструкцията за трети път, някой отривисто почука на вратата.

„А-у-у-у! Втори навлек за един час!“

Кръвта нахлу в главата ми.