вторник, 7 април 2020 г.

За блаженото и приснопаметно послушание


                                           Лествица. Стъпало 4          

За това стъпало Отецът е отделил най-много място – цели 30 страници от общо 300. Четеш, препрочиташ, връщаш се… и разбираш, че послушанието тук не е просто да се подчиняваш на някого. Всички други добродетели са свързани с овладяването на послушанието.

Послушанието не е нещо, което се усвоява за месец, два или за година. „… до тридесет години изпитват ония, които се отказват от света“,  казва Отецът.

Какви тридесет години? Какво толкова има да се усвоява? Имаш си наставник и го слушаш. Работиш, това, което ти нарежда.  Участваш в молитви и ритуали − толкова и тогава, когато ти каже. Ставаш и лягаш, когато ти нареди… Случва ли се нещо друго освен изпълнението на заповядани действия?

Случва се. Усвоеното послушание е пълна трансформация.

Който не е минал през каляването с послушание не може да надвие егото си. Борбата с егото е най-важната битка на монаха. Самолюбието, чувството за превъзходство, желанието да бъдеш винаги „отгоре“, животинският  инстинкт да мачкаш другия, егоизмът – това е букетът, наречен „Его“. Ако се стреми да дойде близко до всеопрощаващия Бог, до любящия Бог; ако се стреми да направи любовта същност на своя духовен живот, монахът трябва да срази горделивостта. Христос е измил краката на своите ученици. За не-духовния човек това е унижение! Как така – Бог да мие краката на смъртни! За качващия се обаче по Лествицата този акт е въплъщение на духовна широта, на извисеност, на мащабност. Не случайно ние, обикновените, се възхищаваме на известни и високопоставени хора, когато те се държат с нас като с равни, когато показват към нас доброта, отзивчивост, обич. Най-обикновеното нещо е да си високомерен, подчертаващ своето превъзходство, когато си високопоставен. Най-необикновеното е да си скромен, разбиращ, готов за помощ, когато се на „върха“. Да се държиш като обикновен, да бъдеш обикновен, когато се необикновен е божествено! 

За да постигне това себеусещане за обикновеност, за не-специалност, монахът трябва да се научи да търпи унижения във всичките му разновидности – укори, подигравки, обиди… За да изгради способност да разбира другите, да се поставя на тяхно място, монахът трябва да спре да ги укорява, да ги съди. За да срази егоиста в себе си, монахът трябва да престане да се гневи. Съвършеното послушание води да пълна победа над суетата. Без това няма духовен напредък. Суетният не може да стои на Лествицата – тя ще го изхвърли, злите духове ще го съборят.

Това е първата половина от вселената на послушанието − смирение, човеколюбие, емпатия.
  
Ето и втората.

Без трудната, продължителна и често жестока школа на послушанието, не можеш да постигнеш силен и независим дух. „Както дърветата, огъвани от ветровете, пускат своите корени дълбоко в земята, така и ония, които пребивават в послушание, ще придобият силни и непоколебими души", казва Отецът.

Послушанието прави монаха кротък и търпелив. Това е желязната броня, в която се чупят стрелите на всеки външен човешки удар. И тук е върховният парадокс – ставайки роб, ти добиваш пълна свобода - "…вие, които се стремите доброволно да се продадете в робство, та в замяна да получите истинската свобода…"
 Станал си свободен, защото си станал недосегаем! Нищо не може да ту уязви, нищо не може да те извади от равновесие. Дори напредналият в тази независимост сам се вкарва в ситуации, които му потвърждават духовната устойчивост: „Който се стреми към безстрастие и към Бога, той счита загубен всеки ден, в който никой не го е укорил…“

Само ако се види тази фундаменталност на послушанието, може да се разбере историята на  Исидор, разказана от Отецът.

Исидор бил княз от Александрия. Той решил да се посвети на духовно израстване и поискал да постъпи в манастир. Игуменът,  разговаряйки с него, разбрал, че пред себе си има „твърде коварен, зъл и горд“ човек − все качества, които за християнството са от Дявола. Игуменът решил да преодолее това „бесовското коварство“. Поставил му следната задача – да застане при портата на манастира и на всеки, който влизал и излизал, да се покланя доземи и да казва: „Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух!“

„Какво пък толкова?“, си помислил Исидор и застанал до външната порта на манастира. И започнал - той, князът - да се кланя на всеки, който влизал и излизал. И да казва „Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух!“  Ден, два, седмица, две… Игуменът не отменял задачата…Седем години! Чак след седем години игуменът преценил, че Исидор е постигнал необходимото смирение и го причислил към братята. Йоан Лествичник разказва какъв отговор е получил, когато попитал Исидор какво е изпитвал неговият ум, докато е изпълнявал своето послушание.

 „Отначало, каза той, аз си мислех, че сам се предадох в робство заради моите грехове и затова с голяма скръб, самонасилие и кърваво само-принуждение правех поклони. След една година моето сърце вече не изпитваше скръб, очаквайки от Господа награда за търпението. Когато измина още една година, дълбоко в сърцето си аз считах вече себе си недостоен да бъда в св. обител, да срещам отците, да гледам лицата им, да се причащавам със св. Тайни и, като навеждах очите си надолу, а мисълта си още по-надолу, вече искрено молех влизащите и излизащите да се помолят за мене."

След този подвиг Исидор бил съвършено друг човек. Тих, скромен, смирен, търпелив, обичащ… Горделивият и зъл княз се превърнал в монах, стъпил здраво и непоколебимо на Лествицата.

…Преподобният Йоан Колов, живял през IV-V век се подвизавал в Скитската Египетска пустиня. Той бил с пламенен и невъздържан характер и силно желаел да възпита в себе си силна воля. Отишъл при стареца Пимен и го помолил да стане негов ученик.  Обещал му да му се покорява във всичко, каквото и да поиска от него. Старецът Пимен се съгласил, но решил да подложи търпението на Йоан на невероятни изпитания. Наредил му да полива едно изсъхнало дърво, което било толкова изсъхнало, че всеки виждал безполезността на поливането. Йоан обаче изпълнил заповедта на Пимен. След три години поливане, дървото пуснало листа и дало плод. Нарекли това дърво "Дърво на послушанието"…


понеделник, 6 април 2020 г.

За странничеството, т. е. за отстраняването от света


                                  Лествица. Стъпало 3  
     
След като напълно си напуснал света, следва третото стъпало. Ставаш странник. Не се привързваш дори към средата, в която пребиваваш. От света си се откъснал, но и към нищо повече не се привързваш. Ти си странник навсякъде, където си. Униженията не те притесняват, притесненията не те безпокоят. От съвсем чужд човек може ли да те заболи? Не би трябвало. Ти си странник и бягаш от пустословието, търсиш мълчанието. Може ли да си словоохотлив сред чужди? "Странник е оня, който с благочестиво намерение навсякъде пребивава разумно, като чужденец всред чужд народ", казва Отецът.

Ако на второто стъпало си напуснал стария свят, то на третото стъпало си останал сам и в света, в който си пристигнал. И ето, числото на това стъпало, е числото на Света Троица. "Това трето стъпало е равно по число на Св. Троица. Който е стъпил на него, да не се оглежда ни на дясно, ни на ляво (Вторз. 5:32)."

Свята завършеност. На първото стъпало си подготвил душата си за напускане на света, в който си живял; на второто си скъсал с всичко, което до този момент ти е било мило и скъпо; на третото стъпало оставаш безразличен и към посегателствата на новия дом.
Сега си готов да тръгнеш на горе по Лествицата, за да се бориш с всяка греховна страст и мисъл и да утвърждаваш всяка добродетел. На третото стъпало ти си алпинистът, готов за старт – облякъл си подходящ екип, взел си нужните въжета и инструменти, напълнил си дробовете с въздух, мобилизирал си  енергията на цялото тяло, но си в началото, в подножието. Отвесните скали те чакат.

Едва на третото стъпало осъзнаваш своята самота и своята лична отговорност за извървяването на пътя, който ти предстои. Външно ти си с други, но всъщност ти си сам.

неделя, 5 април 2020 г.

За безпристрастието, т.е. за отстраняване на грижите и скръбта за света


                                    Лествица. Стъпало 2

Първото стъпало е „готовността да се откажеш от всичко светско“. Самата готовност обаче не е още истинския отказ. Влязъл в манастира, монахът ще бъде връхлитан от спомените за мирския живот, чувствата на привързаност и обич ще го дърпат мислено към него. Монахът ще се „обръща назад“. Затова Отецът казва  "Стъпало второ — Движещият се да бяга, подражавайки на Лота, а не на жена му."  Лот и жена му бягали от горящия Содом, защото това е било тяхното спасение. Те били предупредени да не се обръщат. В Содом обаче бил техния дом, техните скъпи предмети, тяхната младост. В Содом било всичко мило и ценно, което те трябвало да изоставят, за да се спасят от Божия гняв. И жена му на Лот не издържала – обърнала се назад и се превърнала в стълб от сол.

След като монахът е стъпил на Първото стъпало, след като се е отказал от света, бесовете ще започнат да го връхлитат, за да го карат да завижда на миряните, а собствената си съдба – да окайва. Монахът ще бъде изкушаван да напусне манастира, да се върне в предишния свят, с който е свикнал. Монахът ще бъде тласкан към отчаяние – защото светът, в който е влязъл е пълен с  изпитания.

На Първото стъпало монахът е обявил, че „се е отказва от света“. Той е декларирал ГОТОВНОСТ. Следва проверката, доказателството, следва Второто стъпало. Ако монахът изпитва носталгия към светския живот, ако изпитва скръб към изоставеното, всъщност не е успял да се откаже от него.

"Който се е отказал от света, той е избягнал скръбта. И ако някой има пристрастие към нещо видимо, той още не се е избавил от нея"
Ако монахът е стъпил на Второто стъпало, той „не ще се суети и грижи ни за имущество и придобивки, ни за слава в този свят, ни за приятели, ни за братя, с една дума — за нищо земно…“

Да се качиш на Второто стъпало означава истински – мисловно и емоционално -да преодолееш своята привързаност към светския живот.
Това обаче не е всичко. Идва архи-трудното. Монахът трябва да стане устойчив към всякакви атаки. Той трябва да стане недосегаем за обиди и унижения. Никаква злонамереност, никаква претенция, никаква чужда ирония, не може да смути душевния му покой.

Това стъпало, този път, ще бъде показан на монаха "… чрез очистващото питие на оскърбленията, чрез получаване укори, осмивания, ругатни…безропотно понасяне на униженията и товара на досадите: когато си обиждан — да изтърпяваш мъжествено; когато си оклеветен — да понесеш без негодувание; когато си унижен — да не се гневиш; когато те осъждат — да се смиряваш."

                                                         *    *    *

…С дядо веднъж пътувахме с влак от град Бяла за гара Горна Манастирица, Русенско. Купето беше пълно. Дядо винаги ходеше „униформен“ – с расо и килимявка. Мен това обикновено ме притесняваше, защото епохата беше атеистична, а религията и нейните служители биваха взимани на подбив. Забелязах как един чичо, около петдесетгодишен, се беше втренчил иронично в дядо, с подчертана полуусмивка и присвити очи.

          − Дядо попе, я разкажи сега на компанията нещо за Бога! Има ли го, няма ли го? Гледа ли ни, мижи ли… - попита мъжът като  язвителността му беше доста брутална.

Да съм бил десетгодишен. Сви ми се сърцето. Идеше ми да потъна в земята. Дядо не му обърна никакво внимание.

          − Дядо попе, можеш ли да докажеш, че Бог съществува? – издевателството продължи.

          − Ами да се опитам! – този път дядо се включи – Какво образование имате?

          − Защо питаш?

          −За да си подбера разбираеми изречения… Ако сте дърводелец, ще Ви говоря по един начин. Ако сте биолог, например – по друг.

По-нататък не си спомням конкретния разговор, с изключение на откъслечни думи.  В детската ми памет обаче релефно се запечата атмосферата. От „компанията“ се включиха още двама. Иронизираха дядо, раздаваха квалификации - пряко за религията и косвено за него, притискаха го и с аргументи и с емоции. Идеше ми да стана и да напусна купето. Чувствах се наритан, защото той беше умишлено унижаван и защото беше ясно, че това е моят дядо и че аз съм едно цяло с него. Дядо, обратно, запази абсолютно спокойствие, в интонацията му личеше вежливо превъзходство, реакциите му бяха бързи и категорични. Цялата тази вълна на ирония не го засягаше. Сякаш беше с броня.

Аз знаех, че дядо е почти енциклопедист. Опонентите му обаче не знаеха. На купешките им идеологически подмятания за опиума, за суеверията, за мухала и прочие, дядо отговаряше с въпроси и настояваше за отговори. Постепенно опонентите на дядо разредиха участието си, а дядо – напротив – почти се беше захванал с лекция.

Не бях впечатлен толкова от конкретния разговор. Шокиран  бях от психиката на дядо. Опитите за унижения се разбиваха пред него и сякаш се разпадаха на прах. Учител пред ученици - спокоен, самоуверен, недосегаем. От къде идваше тази сила?
Когато слязохме от влака попитах:

          − Дядо, тези тримата през цялото време ти се подиграваха! Как ги издържа?

          − Нямаше проблем, момчето ми! Това са папагали! Ако насреща ти има папагал, който ти крещи обидни думи, ти ще се притесниш ли?

          − Не бяха папагали!

          − Добре, ще го кажа по друг начин. Ако си абсолютно убеден в своята правота, хорското мнение не трябва да те интересува!

събота, 4 април 2020 г.

За отричане от светския живот


                                           Лествица. Стъпало 1           

Изчетох "Лествица"-та. Защо дядо ми я препоръчваше? Каква връзка имаше тази книга с обикалянето на манастирите? За да изложа свое разбиране за християнството, защо точно тази книга трябваше да прочета? В нея нямаше преразказ на библейски събития, нямаше разясняване на религиозните догми. 

В "Лествица" имаше описан път на пълна промяна на себе си. От началото до края тази книга беше пронизана от разкази за борбата със себе си. Християнската борба за духовна трансформация, която ще те доближи до Бога. И резултатът от този процес, Йоан Лествичник нарича  "  ПОДВИГ". Защо "подвиг"? Какво всъщност е "подвиг"?

Подвиг е да изкачиш Еверест. Подвиг е да оцелееш цяла седмица сам в джунглата. Има много подвизи... Едно нещо ги обединява – трябва да положиш свръхчовешко усилие. Трябва да направиш това, което изглежда невъзможно. Подвигът е превръщането на невъзможното във действителност.

И какво невъзможно има в това да започнеш да живееш в манастир, да станеш монах?  Вярно, сурови условия – трябва да се лишиш от доста светски удоволствия…Трудно, но чак пък подвиг? Спазваш режим, молиш се еди колко си пъти на ден и работиш в манастира това, което ти възложат.

"Монахът е непрестанно насилие над естеството ", казва Лествичник, когато започва своя разказ за Стълбата. 
Значи да си монах е не просто да извършваш някаква работа и да спазваш някакъв режим;  да си монах означава да извършваш насилие върху природата си.

"Ония, които пристъпват към този подвиг, са длъжни от всичко да се откажат , всичко да презрат, над всичко да се надсмеят, всичко да отхвърлят, за да сложат твърда основа."

Ясно. Да се качиш на Първото стъпало всъщност означава да станеш ГОТОВ да се откажеш от ВСИЧКО, с което си свикнал; всичко, което обичаш; всичко, за което си мечтал. И не само да се откажеш. Това "всичко" трябва да си готов да го презреш и да му се надсмееш. Да се приготвиш искрено да постигнеш всичко това и да започнеш да го правиш е насилие над естествената човешка природа. Това преборване на „естеството“ е ПОДВИГ. Извършвайки го, монахът е застанал първото стъпало на Лествицата.

                                                            *     *     *

          ‒ Дядо, какъв  в крайна сметка е смисълът от монашеския живот?

          ‒ Да се отдадеш на Бога. Това е по-краткият път към Спасението.

          ‒Защо да е по-кратък?

          ‒ Защото си относително далеч от главните съблазни и защото живееш със съмишленици. Взаимно се подкрепяте и си помагате.

          ‒ И какво по-точно трябва да постигне човек  в тази среда?

          ‒ Моралните добродетели. За много от тях сме говорили десетки пъти.

          ‒ И коя е главната? Все пак трябва да има главна!

          ‒ Да се научиш да обичаш хората без да имаш специална причина за това. И да им помагаш постоянно. Да си "слуга" на хората без да са те принудили и без да чакаш награда.

И наистина, "ЛЮБОВТА"  беше крайната точка на Лествицата. „Любовта“ беше на последното 30-о стъпало.


петък, 3 април 2020 г.

Видение за Лествица


Вече половин час стоях срещу писмото, макар че десет пъти го бях прочел. Писано през март 1986 г. и пристигнало при мен през септември 2017 г. Има няма – 31 години "пътуване".

Обажда ми се Веско, първи мой братовчед и ми казва:

          ‒ Юрка, в една кутия намерих писмо. Държиш ли се за нещо?  Писмо от дядо ни поп за теб!

          ‒ Ами, навреме ми казваш… - опитах се да се шегувам. - Дядо почина ако не се лъжа през 86-та година…

          ‒ Изобщо не се лъжеш. В Плевен, в гардероба на спалнята, намерих една кутия  с огромна библия, някаква друга малка книжка и лист изписан на ръка. Не съм го чел, но видях, че започва със "Здравей, Юрка…" Почеркът на дядо. Явно писмо. Ще мина довечера да ти го дам. Човек трябва все пак да си чете пощата…

След смъртта на баба  дядо се премести от гара Горна Манастирица, Русенско,  да живее в Плевен, при леля, по-малката му дъщеря. Изкара не повече от  година и почина. Интересно защо ли ми е писал писмо? И като го е написал, защо не ми го е изпратил?

Последните три – четири години от живота си той не ми говореше. Беше побеснял от една моя статия в старозагорски вестник, озаглавена "Новите дрехи на попщината". Обяснявах му, извинявах му се, не ми прости. Така си отиде, без да ми проговори. Това страшно увеличаваше значението на писмото, каквото и да е то.

Ето и самото писмо:

"Здравей, Юрка!

Днес е 16 март – Сирни заговезни. "Искам прошка!", "Давам прошка!" Учуден си нали?

Слагам край на тази тъпа история със статията ти за "попщината". Било, каквото било. Мъчно ми е, че ни си говорим толкова време. Трябва да се видим! Ела в Плевен – ти да целуваш ръка, аз да целувам чело!
Щях да те търся по телефона, но се отказах. С писмо ми е по-лесно. Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

Бях ти говорил за една книга – "Лествица" – намерих я! Много ще ти хареса!  Колко я търсех тази книга да ти я дам, не я намирах – сега изскочи от една кутия от мазето – как не си я добарал, не знам, ти ровеше навсякъде като къртица.

Спомням се с умиление десетките, ако не и стотиците часове, които прекарахме с теб, особено през летата, когато беше ученик, във философски и религиозни спорове! Накрая ти много се изложи с тази статия за попщината, ама няма да се връщам на това – Сирни заговезни е!

Все си мисля, моят старчески мозък напоследък много превърта тази идея, защо не напишеш една книга за религията? Няма да ти е трудно. Помня как още 14 годишен написа цяла тетрадка трактат "За свободата на волята от гледна точка на християнството".
Имам и конкретна идея. Намери време и тръгни по манастирите! Разгледай ги, опознай ги, поговори с монасите! Не е нужно да бързаш. Направи го бавно, но с търпение и постоянство! И напиши книгата! Не че много хора ще я четат – днес четат главно глупости, ама така, за теб и за твоите внуци. Както аз ти бях дядо, така и ти ще бъдеш дядо! Идеята да се докоснеш до историята и до християнството именно чрез манастирите,  нали е добра?

Ела ми на гости в Плевен! Запазил съм няколко бутилки червено, от онова 10 годишното, да си спомним старите времена!"

Явно писмото беше недовършено. Не можеше да приключи така.
Звъннах на братовчед ми и го помолих да ми даде цялата  кутия. Обясних му, че в нея има книга, която дядо е пожелал да прочета.

Когато Веско донесе кутията и когато разгърнах "Лествица" – та, в нея намерих няколко листа, ситно изписани с дядовия почерк, значи – негови бележки:

"Казват, че книгата "Лествица" е една от най-разпространените и най-усърдно четени книги през вековете. Авторът, Йоан Синайски,  роден през 579 г., станал игумен на Синайския манастир. Малко след смъртта си е обявен за светец. Написва главната книга на своя  живот -  книга за пътя към Рая, за пътя към Бога.

 "Стълбицата" има 30 стъпала, съобразно тридесетте години от „скрития живот" на Иисус. На всяко от тях монахът усвоява едни добродетели и укрепва други. Това е книга за преодоляване на пороците и греховете, за пречистването и извисяването. "Лествица" - та е пътят на християнското самоусъвършенстване.  По името на своята книга, авторът остава за историята като Йоан Лествичник.

Книгата има многобройни преписи, като най-ранните са от IX век. Монасите, тръгнали да  изкачват Стълбицата, знаят, че това е всичко, което си струва в земния живот. Започват от първото стъпало и вървят нагоре. Ангелите ги пазят, дяволите ги дърпат и искат да ги съборят. Монахът върви, качва се, става все по-трудно.  След 30-тото стъпало го чака Христос…"

Хвана ме яд, че дядо не е пуснал това писмо. Явно е имал намерение да го довършва, но не е успял, Господ го е прибрал. Подхвърля някаква идея за книга, за обикаляне на манастири… Ако се бяхме видели щях да получа, както винаги, солидна аргументация. А сега как да възприемам тази идея? Като хрумка, като молба или като завещание?
От една страна беше странно да зарежа нещата, с които се занимавах и които ми трябваха професионално и да започна да пиша книга за религията. Още по-странно и дори малко налудничаво ми се стори да обикалям манастирите. Не знаех колко са, но горе долу бяха от порядъка на двеста. Със сигурност не са се увеличили от дядовото време. От друга страна, дядо знаеше колко се колебаех  какво да кандидатствам да следвам. Някъде до 9-ти клас бяхме сигурни, аз, майка и татко, че ще следвам медицина. Това не се подлагаше на съмнение и алтернативи не бяха обсъждани. Защо пък точно медицина? Баща ми беше минен техник, а майка ми учителка по трудово обучение. Вероятно защото беше в нашите очи най-хуманната и най-престижната професия. Слагайки жалони по пътя на тази мечта, а по-късно и на това решение, голяма част от книгите, които купувах, бяха популярна биология и популярна медицина. 

В един момент обаче под влияние на идеологическия и мирогледен сблъсък между дядо и татко в мен взе да се прокрадва идеята да следвам или Духовна академия или философия.  Всеизвестен забавен семеен факт  беше фактът, че като ученик през зимата под влияние на баща ми ставах  атеист, а през летата под влиянието на дядо ми поп – аргументирано  набожен. Нещата бяха стигнали до абсурд – през  зимата ръководех "Клуба на младия атеист" в Стара Загора, а през лятото пеех в селската черква (1). В ония години идеята да следвам  висше богословско образование беше твърде екзотична, а бих казал и опасна. Църквата беше изолирана от обществения живот, на нея се гледаше в най-добрия случай с любопитство, а много често и с насмешка и такова висше образование щеше да ме превърне в "бяла врана" с отрязани, така го чувствах, пътища за социална интеграция. В същото време ме изпълваше неземна радост при мисълта, че ще посветя години на четене на религиозни и философски книги, мое любимо занимание в юношеските ми години. Просто щях да правя по цял ден това, което обичах, и което правех тогава от време на време, главно през летата.

Веднъж казах на дядо:

          ‒ Реших, ще кандидатствам в Духовната академия.

Старецът заби поглед в масата, стана неподвижен и попита:

          ‒ И как ще гледаш баща си в очите?

Стори ми се че не съм чул добре.

          ‒ Моля?

Дядо повтори:

          ‒ Как ще гледаш баща си в очите?

В първата секунда си помислих, че дядо иронизира, че нещо се шегува. По всички въпроси на религията дядо и татко бяха врагове. Би трябвало дядо да скочи до тавана от радост, че съм предпочел Духовната академия пред Философията на Университета. Какво го засягаше толкова как ще реагира татко?

          ‒ Не разбирам, дядо! Какво значение има?

          ‒ Силно да наскърбиш близък човек е голям грях! Не си го причинявай!

Сега пък помислих, че не съм чул добре последното изречение. Би трябвало да е казал: "Не МУ го причинявай!"

          - На себе си ли да не го причинявам? – попитах в недоумение.  

        ‒ Да, на себе си! – гласът му беше твърд.

След като каза това, дядо излезе от стаята – явно не искаше дискусия по този въпрос.

В следващите дни мисълта  какво ще причиня с това попско образование  на  атеиста – фундаменталист стана натрапчива.  Такъв мой избор щеше да го срути. Имах ли сили да нанеса  такъв удар на баща си? Не той, а аз дали  щях  да издържа отношението, което щеше да последва?
Въпреки всичко, в този ден не разбрах позицията на дядо. Стори ми се абсолютно нелогична. По-късно осъзнах, че за моралът, който той изповядваше, да причиниш мъка на близък е страхотно прегрешение, освен ако нямаш избор или имаш педагогически намерения. Аз избор имах, а възпитателни задачи за баща ми никога не съм имал.  Взех да проумявам, че грехът, извършен от един човек, по определение е удар върху самия него и след което, рано или късно, следва наказание.

Душевните ми драми приключиха с отказ от медицината, от Духовната академия и кандидатстване във Философския факултет на Софийския университет.  Майка ми и баща ми не разбираха много за какъв дявол ми е тази философия и какво точно може да се работи с нея, но след като си направиха свое проучване и след като се убедиха, че философите са уважавани в обществото хора, дадоха благословията си. Дядо също благослови решението ми. Това беше първият и може би единствен случай, в който татко и дядо заставаха на една позиция при поставянето на важен въпрос.

Спомних си всичко това, защото то ми помогна да си обясня странното недовършено писмо на дядо. Писането на книга за религията вероятно беше в съзнанието на дядо най-логичното следствие от умствените ми главоблъсканици, на които той беше свидетел през летата на моите гостувания. Той беше останал в 1974 – 75 при разбирането на моите духовни пориви, просто защото след това рядко, а от един момент нататък изобщо не си говорехме. А манастирите? Защо трябваше да посещавам манастири? Не стигаха ли книгите, въз основа на които ще добия знания, които пък после щяха родят книга?  Явно дядо е смятал, че от време на време трябва да попадам в среда, родна на неговите възгледи, за да се увеличи върху мен религиозното въздействие. Писмото беше писано в епохата на мащабен и всеобхватен атеизъм и сигурно се е питал кое е това, което може да замести по някакъв начин месеците, прекарани под негово въздействие. Сигурен съм, че на дядо не му е било безразлично каква посока ще поеме моето мислене при писането на книгата за религията. И многобройните посещения на религиозни култови места явно са му давали някаква надежда за "правилността" на моя път. Освен това той беше изключително набожен и няма начин в неговите преценки да не се е вместило някъде и Божието въздействие. А къде то може да бъде най-силно? В църквите и в манастирите, естествено.
Логиката на писмото беше ясна. Оставаше да си изясня дали ще намеря логика да последвам съвета на писмото. В интерес на истината религиозната тема никога не ме е напускала, но тя с годините беше започнала да играе твърде периферна роля в мисловния ми живот. На преден план бяха бурните обществени процеси, защото имах късмета или нещастието да живея във време на огромна социална трансформация – социализмът си беше отишъл и на негово място се беше настанила някаква действителност, която моят морал категорично отхвърляше, въпреки, че лично ми донесе не лош стандарт и обществени възможности.

Въпреки това, в идеята да пообиколя манастири и да се върна духовно в атмосферата, вълненията и терзанията на моята ранна младост, имаше нещо много симпатично. При всички случаи имаше нещо ново, което обещаваше духовна тръпка и духовно приключение. Може би щях да започна, ей така, с проба. Старецът си беше отишъл преди повече от 30 години и духът му нямаше да се наскърби ако не последвам желание с твърде стар произход, макар и с дълъг срок на годност.
Включих компютъра и създадох папка "Манастири".
______________________________________________-
(1) Тази невероятна, изпепеляваща, душата драма съм описал в новелата "Дядовата къща", която, така се случи, че най-напред излезе през 2016 г. в руското литературно списание "Москва", а след това и на български език, благодарение на издателство "Захарий Стоянов".


сряда, 1 април 2020 г.

Дядовата къща


1. 

Прегърнах приятеля си за довиждане и се качих в колата. Рядко идвам в Русе, но обичам този град. Не го познавам, но го обичам. В годините на ранното ми детство тук имах много роднини. Целият род на майка ми беше от русенско. Чичовци и лели, втори братовчеди. Гостувал съм им два-три пъти, не повече. Русе обаче остана в паметта ми като града с много близки хора, готови да ме приютят, да ме обичат и да ме пазят. От какво, не знам. В детството си възприемах света като голям, непознат и враждебен. И на местата, където ме посрещаха с усмивки и нежни думи, бях защитен.

Колата се луташе. Търсеше пътя за София. Табели нямаше. Карахме бавно покрай оръфани сгради столетници, които въпреки бедността, с достойнство и тъга говореха за някогашно великолепие. Най-после табела за София. Колата полетя.
След около половин час по посока към Бяла трябваше да има табела за Борово – „1 км“. Град Борово беше моето село. В него прекарвах всичките си ученически ваканции, десетина дни през зимата и три месеца през лятото. Интересно нещо е паметта. В спомените ми моето село заема толкова място, колкото и градът, в който израснах – Стара Загора. В душата ми три месеца бяха повече от девет.
Не бях идвал тук близо трийсет години. За последно беше на погребението на дядо ми, селския поп. Без него това село нямаше никакво значение за мен. Къщите – същите, гарата – същата, но нямаха дух. Дядо одухотворяваше всичко край себе си – двора, махалата, селото, земята.

Когато разбрах, че е починал, в първите минути не повярвах. Не беше възможно дядо да умре. Той беше вечен. Попът толкова спокойно и авторитетно разказваше за вечността, че беше станал нейно олицетворение.
През последните три години от живота си дядо не ми говореше. Заради една статия в старозагорския вестник, в която разяснявах как чрез интерпретация на научни открития философският идеализъм може да се промъква в иначе тотално атеистичното образование по това време. Моето заглавие беше „Новите дрехи на идеализма“, но редакторът сложил „Новите дрехи на попщината“. Плахо поисках обяснение. Думата „попщина“ никога не ми е харесвала – в нея има презрително отношение към поповете, а аз такова нямах. Напротив. Обясниха ми, че заглавието трябва да бъде ясно и да грабва. „Идеализъм“ не било ясно. И ние, комунистите, сме били идеалисти, но в друг смисъл. Махнах с ръка, а и нищо не можех да направя, статията беше вече публикувана.

Майка ми обаче взела, че се похвалила на дядо. Младият учител, 25-годишен тогава, публикувал статия, която дълго се обсъждала в образователните среди на града. Даже му занесла брой от вестника. Дядо погледнал заглавието и нищо не казал.
Месец по-късно, когато за пореден път отидох на село и още от двора извиках „Дядо!“, той се обърна, изгледа ме косо, продължи да си стърже динените кори и ме попита с абсолютно безразличие:

– Търсите ли някого?

Втрещих се. Не беше шега, дядо не се шегуваше така.

– А бе, попе, какво ти става! Това е Юрий! – баба се опита да хвърли някакъв мост.

– Не го познавам!

Вечерта си говорих с баба. Разказах ѝ какво се случва с мен, похвалих се, че съм станал инспектор по „Морал и право“ и „Обществознание“, хапнах от любимия бахур, а на другия ден си взех влака за Стара Загора. Това беше последният път, когато ги видях заедно.

И досега не мога да си обясня липсата на каквато и да е било интелигентност, за да публикувам такава статия. Явно не съм допускал, че може да стигне до дядо. А за интелигентността на майка ми да се похвали точно на дядо с това заглавие, нямам думи.

Две години след странното ми гостуване баба почина. Естествено, отидох за погребението.

 Били си легнали в лятната къща след вечерята и обичайните приказки. След час-два някаква тревога парнала дядо и той започнал тихо да я вика: „Бабо, бабо...“. Тя не отговаряла. Дядо станал, доближил се до нея и видял, че е мъртва. Издъхнала кротко в съня си, без предупреждение и драми. Незабележимо, както бе прекарала целия си 75-годишен живот. Дядо разказваше и в гласа му нямаше никаква болка. Просто за него смъртта не съществуваше. Отишла си е в Рая, къде другаде, и вече го чакала там.

Бях близо до дядо. Докато разказваше, той ме гледаше и за миг се зарадвах, че ми е проговорил. Но с болка разбрах, че ме гледа, но не вижда Мен. Аз бях посетител, дошъл да изпрати попадията. Нищо повече.
Точно след година си отиде и той. След погребението на баба беше отишъл да живее при леля в Плевен. Нямаше как да я кара сам. През живота си една чиния не беше измил и едно копче не беше зашил. За него дейностите бяха строго разделени на „мъжки“ и „женски“ и не можеше без женско същество до себе си. А и някакви болести му бяха наскочили. Една сутрин, докато изпращал леля на работа, ѝ казал: „Жени, днес си отивам. Прибирам се при бабата и моя Господ“. „Глупости, татко! На обяд ще дойда да ти сложа ядене!“ Дошла, както всеки ден, но него вече го нямало. Само тялото му. Дядо обаче не беше тяло.
От погребението му помня две неща. Дядо лежеше в ковчег по средата на черквата, а службата изпълняваше вуйчо ми – негов син, който също беше свещеник. Имаше още един поп. Странното беше, че дядо лежи в черквата. Тази черква я възприемах само като свято място, огласено от неговия бас. Без дядовия глас и без погледа му това беше просто някакво място с безразлични и студени стенописи на светии и ангели.
Вторият ми спомен е, че баща ми не влезе в храма. От  време на  време, докато траеше службата, излизах да го видя. Крачеше бавно из двора, с ръце сплетени отзад, и кротко чакаше края на ритуала.

– Татко, защо не влезеш?

– Аз в църква?!

Татко беше атеист фундаменталист. А идейният сблъсък на двамата за мен гиганти − баща ми и дядо ми, определи всичко съществено в моето духовно развитие.
                                              
2.

– Любо, след малко ще видиш табела за Борово. Карай натам!

– Какво ще правим в Борово? – попита шофьорът.

– Искам да видя една къща.

Табелата дойде и колата зави. Тръгнахме по първата улица, успоредна на жп линията. Моята улица.

– Карай бавно, че не съм идвал от трийсет години!
Колата запъпли. Вляво – хубави, поддържани къщи, някои с табелка „Образцов дом“. Отдясно – това, което наричахме Района. Пространство, широко около петдесетина метра, с трева, храсти и пътечки, тук-таме дървета и огромни метални стълбове на електропроводи. Районът разделяше улицата на дядо от жп линията. Тук бях прекарал детството си.

Оглеждах внимателно къщите, но не виждах нашата. Изравнихме се с перона на гарата. Гара Горна Манастирица. Изглежда бяхме подминали къщата. Тя трябваше да е на стотина метра преди това място. Реших да се ориентирам, като загърбя постройките и гледам към жп линията – знаех точно какво се вижда от двора с поглед към другата част на селото.

– Спри!

Обърнах се към къщите. Бяхме спрели пред една, която не познавах – измазана и боядисана в жълто. Дядовата не беше измазана, стените бяха от червени тухли, редени след метър каменни основи. Вляво го нямаше металният тунел, по който се увиваха грижливо подрязани лози. Погледнах двете съседни къщи. Тях ги разпознах. Къщата на баба Величка и тази на баба Калинка. Значи съм на правилното място. На два метра от портата забелязах чешмата с каменно корито. Нашата чешма. Да, това беше дядовата къща.

Един прозорец се отвори и от него последователно се показаха три глави. 14-16-годишни момчета. Гледаха ме някак блуждаещо, с безадресни усмивки. Плоча до прозореца ми се забоде в очите – „Защитен дом“. Текстът с по-малки букви не разчитах от това разстояние. Ясно.

В този момент се появиха двама възрастни. Жената, дошла от вътрешността на двора, застана под прозореца и се втренчи в мен. Мъж, видимо на моя възраст, с пощаджийска чанта на рамо, спря наблизо, извади тесте пликове и взе да ги разглежда.

– Търсите ли някого? – ме попита жената.

Гласът ѝ беше по-скоро студен и враждебен, отколкото сдържано вежлив, както се полага на такъв въпрос.

– Не, просто гледам!

Мъжът също ме погледна изпитателно. Обърнах се към него:

– Тук съм прекарал детството си. В къщата на дядо поп.

Изведнъж проучването се смени с любопитство.

– Как се казваш?

– Юрий.

– Айде бе, Юрка! Не може да бъде! Аз съм Иван, синът на бръснаря! Играехме заедно в Района! Не можах да те позная. Нямаше как да те позная!

– Ти си Ваньо? Май са минали 40-50 години!

– Бяхте четирима братовчеди, нали? Ама ти май най-много стоеше тук, при дядо си! И сега, какво?

– Нищо, просто се прибирам от Русе и реших да се отбия. Да видя дядовата къща. Много ми домъчня за нея. Не я разпознах. Ще ми помогнеш ли да вляза за малко в двора?

– Ей, Маре, ела да си вземеш пощата и пусни човека вътре! Иска да види двора! Той тук е израснал!

Без особена охота жената отвори вратата, взе писмата и ме покани. Влязох в двора и направих десетина крачки покрай къщата. Чисто, спретнато, отзад под дълъг навес бяха струпани нацепени дърва. Явно се отопляваха с печки. Точно както и ние на времето. Нямаше я лятната постройка, в която живеехме в горещините. Нямаше го залепеният за нея сайвант – дъсчена пристройка, в която имаше всичко – сечива, съдове, въжета, празни буркани и празни шишета от олио, кутии с всякакви джунджурии. Склад, ама огромен. По-просторен от самата лятна къща. Нямаше ги огромната джанка и крушата. Нито каменният курник, естественото продължение на основната къща. И както забелязах от улицата, липсваше тунелът с лозите. Нямаше нищо, което да напомня за миналия живот. Каменни пътечки, грижливо подстригана трева и нацепени дърва.
Жената стоеше до мен и ме наблюдаваше, сякаш се страхуваше да не се втурна по двора или пък още по-лошо – в самата къща. Явно присъствието на чужди хора беше необичайно. А може би и нарушение на някакъв правилник. В очите ѝ прочетох, че има правила и че в момента аз ги нарушавам.

– Извинете, няма да се бавя! Още две минути! Тук минаха летата на моето детство!

От къщата излезе мургаво момиче, на около 15, и застана до мен. По погледа му разбрах, че съм кацнал от друга планета. Стана ми неудобно. Пощальонът си беше тръгнал и аз бях сред чужди хора. В техния двор, до тяхната къща. Не до моята.

Благодарих и излязох. Жената заключи дворната врата, сгълча за нещо децата и трите момчешки глави изчезнаха като по команда. Някой затвори и прозореца. Момичето се скри. Жената също изчезна.

Застанах пред къщата, обгръщайки с поглед всичко. Имах чувство, че я виждам за последно. Преместих се пред стобора на съседната къща. Една жена излезе оттам с две найлонови торби и се спря до голяма метална кофа за боклук край оградата.

– Търсите ли някого?

Кипна ми. А бе тия туристи не са ли виждали? Защо трябва да търся някого, за да гледам.

– Да, търся! Баба Величка!

Лицето на жената се изопна. Погледна ме толкова втренчено, като че ли бях призрак.

– Та тя почина преди повече от двайсет години.

– Сигурно. Това не ми пречи да я търся. И дядо Иван търся. Мъжа ѝ. Прибираше се винаги пиян... И каруцата и коня му търся... И дядо Димо, съседа ви отляво, търся... И жена му, Тодорка... И Калинка търся, през една къща вдясно... Всяка вечер през лятото се събирахме на приказка ей тук! – посочих пейката пред оградата. –  Някои си носеха столове, защото пейката не стигаше. До полунощ си бърборехме...

След тази тирада се извиних за безпокойството, върнах се в колата и изръсих:

– Няма ги... Давай!

– Кои ги няма?

– Тези, дето ги търся.

Шофьорът не беше разбрал:

– Е, пак ще наминем...

                                                3.

Бях на петнадесет години. Влакът отдавна беше подминал Бяла. Наближавахме селото. Позната тръпка плъпна по тялото ми. Излязох в коридора пред купето, залепих чело на стъклото и зачаках познатите къщи, трева и храсти. Току- що
бях завършил подготвителен клас на Френската гимназия. Горе-долу можех да говоря на френски и да разбирам, освен ако не го обръщаха на скоропоговорка. Нещо, в което французите бяха царе. И всичко за една година. След нечовешките 10-12 часа на ден учене на езика. Миналата година по това време не знаех нито дума. Освен „мерси“.

Представях си как влизам в двора и започвам да поздравявам баба и дядо на френски. Ама не просто с едно-две изречения, а с цяла тирада, за да се пулят какво ми се е случило. За едно 15-годишно момче е невероятно преживяване да накара старци да се пулят.

Познатата редичка от къщи се появи, тръпката се усили, френският в главата ми секна. Обхвана ме онова кротко опия­нение, което изпитвах винаги, когато си представях, че ме чакат два-три месеца свобода, четене на необичайни книги и сладки приказки с моите старци.

Взех си куфарчето и когато влакът спря, слязох на гарата. Гара Горна Манастирица. Винаги съм се чудил, а и до днес не знам, защо гарата се казваше по един начин, а селото по друг. Изчаках пътниците за Русе да се качат и влакът да тръгне. Пресякох трите жп линии и след минута се озовах на асфалтовия път. Предчувствах вниманието, с което ще бъда обграден. Спокойно, ненатрапчиво внимание, от което разбираш, че си желан и равен в разговорите. Никакъв опит за възпитаване, назидаване или каквото и да било подобно, с което въздухът в града беше задръстен. Баба и дядо винаги имаха някаква работа по двора и докато я вършеха, не се занимаваха с мен. Все едно ме нямаше. Това „все едно да те няма“, когато наблизо има възрастен, е страхотно преживяване. Обикновено възрастният те наблюдава изпод око, наставлява те, поставя ти задачи, прави ти забележки и предугажда още в зародиш всяко неправилно, глупаво, детско намерение. Тук не беше така. Старците си гледаха селската работа и аз бях абсолютно автономен и не притесняван индивид. Точно както бяха например огромната джанка и котаракът Цочо. Тази незаинтересованост се редуваше с разговори, не по-различни от градските. Старците те гледат в очите, внимават за всяка твоя дума, не симулират величайше присъствие, разпитват искрено и с любопитство, казват си мнението по един неангажиращ начин и те карат да се чувстваш равен. Вярно, дядовите изречения бяха отсечени, като че ли в заповедна форма, но наистина само по форма. Ако ги записваш, трябва да сложиш удивителна.

Та за равенството. На тези години, а и по-рано, най-много то ме впечатляваше. Не свободата, а равенството. Да разговаря с теб 60-65-годишен човек като с равен, беше неописуемо преживяване, някакво човешко тържество. Свободата произтичаше по един естествен начин от това равенство. Свободата да правиш всичко, което поискаш, в рамките на установените норми. Без някой да ти натрапва образци и правилни маниери. Равенството, което преди всичко е уважение към другия, ражда такава свобода.

Стигнах до къщата. Натиснах дръжката на дворната порта и тя изскърца. Това скърцане беше селският ни звънец. Влязох в тунела на разкошната зелена асма, по която висяха неузрели гроздове. Дядо беше обкрачил един дървен стол, подпрял лакти на облегалката, и пушеше. Седеше с лице към мен. Баба премиташе  бетонната площадка пред лятната къща.

– Бабо, дядо, тук съм!

– О-о-о! Юрка! Добре дошъл! Свърши ли мъчилището? – дядо стана от стола и лицето му се превърна в усмивка.

– Влизай бабиното, влизай! – баба остави метлата, приближи се бавно и ме прегърна.

Приближих се до дядо, сграбчих ръката му и я целунах. Това беше задължително, но никога не съм го чувствал като задължение. Всеки по-млад роднина му целуваше ръка при първа среща. А около него нямаше по-стари. Целувката показваше не просто отношение към дядото, възрастния, а уважение и почит към неговия духовен сан. Дядо беше свещеник не само в чeрквата, но и в двора на собствената си къща. Ние бяхме не просто негови деца и внуци по кръв, а деца и в духовния смисъл на православие­то. Той ме погали по главата. Това беше благословията му. Отговор на почитта, която съм му засвидетелствал.

– Вземи един стол отвътре и сядай!.. Бабо, удари часът на оня петел!  Дето от седмица ти налита да те кълве! Сега ще му взема душата! Водата е готова, нали?

Дядо влезе в сайванта и излезе с един сатър в ръка. Никога не съм можел да гледам как коли животно. Струваше ми се страшно жестоко. Дори много пъти съм го питал не му ли е гадно. Все пак това е живо същество. И ти го убиваш. Убиваш го не отдалеч с пушка, а ей така, като палач, в чиито ръце жертвата трепери в последните секунди от живота си и в първите секунди след това. 

Разговорът беше винаги един и същ. Дядо спокойно обясняваше, че Бог е създал домашните животни за храна. Това е тяхното предназначение. Грях било да се убива за удоволствие, за зрелище, а да се убива за храна – най-естественото нещо на света.

– Дядо, аз се качвам горе, за да си оставя нещата!

„Горе“ беше същинската къща, в която се живееше, когато е студено.
Не исках да ставам свидетел на най-естествените, варварски и непоносими за мен действия, които следваха. Бях ги наблюдавал много пъти, въпреки че „не можех“...

Качих се „горе“ и разтоварих куфара. В единия край на старинния шкаф в кухнята натрупах книгите, които бях взел. Два учебника по френски; дебел том от съединени тетрадки  речници, изписани през учебната година; двупосочен българо-френски речник; учебници по руски. Трябваше през лятото да чета на френски поне по два часа на ден. Бях решил и да преговоря всичко, което бях учил по руски в пети, шести и седми клас. Предупредиха ни, че ни чака сериозен руски, което налагало опресняване на старите знания. В осми подготвителен бяхме скъсали връзката с всички дисциплини, ако не се броят символичните часове по български и математика. Разбира се, всичко това в името на адски интензивното изучаване на френски.

В другия край на шкафа стоеше купчина книги на дядо. Обикновена библия, библия в картинки и древногръцка и римска философия. Отворих философията, избрах си един текст за Филон Александрийски и машината на времето ме отнесе.

Тук е мястото да кажа няколко думи за дядовите книги. Те бяха основно на две места. Едното беше в мазето, в стая с дъсчени рафтове от земята до тавана. Думата „мазе“ обаче подвежда, особено онези, които са живели само в градски блокове. С изключение на името, то нямаше нищо общо с тези кутийки в градовете, наблъскани с всякакви вехтории и потънали в паяжина и мръсотия. Дядовото мазе имаше стълби, коридор, три големи помещения и баня. Да, баня. Тя беше прясна придобивка, от няколко години. Преди да я направят, през лятото всички се къпехме под сайванта в корито, от двете страни на което стояха две качета ‒ едното с вряла, а другото със студена вода. Смесваш и се поливаш. Сапунисваш се и пак се поливаш. Нямам спомен през зимата да съм къпал цялото си тяло в дядовата къща.

След стълбите, които водеха надолу, тръгваше дълъг коридор. От двете му страни – по една стая, полупразни. В тях рядко влизах, нямаше нищо интересно ‒ инструменти, сандъци и варел с нафта. В дъното на коридора вдясно беше стаята с книги, за която стана дума. Едната ѝ стена, дълга не по-малко от четири метра, беше цялата в дъсчени рафтове. На една трета от тези рафтове бяха сложени книги и списания, всички подвързани в томове с черни и зелени корици. Другите две трети бяха предназначени за виното. Много вино, бутилирано в шишета за олио. Гърлото на всяко шише беше старателно запечатано с парафин. В дядовата къща винаги се пиеше десетгодишно вино. Рафтовете бяха десет. На най-горния се слагаше виното от последната реколта. На най-долния – десетгодишното. Всяка година след бутилирането се извършваше тотално пренареждане. Бутилките се сваляха с един рафт надолу и на освободения най-горен се нареждаха новите. Никога не съм ги броил, но мисля, че всеки рафт побираше от порядъка на двеста бутилки. И всичките двеста от десетгодишното се изпиваха до новото зареждане.
Точно срещу рафтовете висеше някаква наивистична картина, пресъздаваща момента преди Левски да увисне на бесилото. Погледът на Дякона бе вперен в отсрещната стена, тоест в рафтовете. Може би заради тази комбинация от най-ранна възраст в съзнанието ми четенето, пиенето и революцията бяха неразривно свързани.

Не си спомням на масата, за обяд или за вечеря, да се е сядало без бутилка вино. Всички пиеха, без значение на възрастта. И никой на никого не е правил забележка, че пие много. Преди виното обаче беше ракията. Тя никога не се разливаше в чаши. Бутилката вървеше от ръка на ръка, със затъкнат специален дървен мундщук. И сега ми е пред очите как всеки, който я поема, избърсва мундщука с длан, слага го в устата си и дърпа. След дърпането трябваше да се охлаби, за да влезе въздух в бутилката. Пиеш и подаваш на съседа. Когато станах възрастен, колчем си премятах в главата спомените от дядовата къща, това е едно от нещата, които най-много ме впечатляваха със задна дата. Колкото и да си малък, можеш да протегнеш ръка, да вземеш бутилката с ракия и да отпиеш колкото искаш. Имам мъгляв спомен, че съм протягал и двете ръце, защото  бутилка с ракия, особено ако е пълна, не е по силите на една детска ръчица. За разлика от виното, ракията изчезваше някъде, след като обиколеше два-три пъти личния състав. Никога никого не съм виждал пиян в дядовата къща, освен себе си. Сигурно не съм наблюдавал внимателно. За себе си обаче съм сигурен, че след десетата си година винаги приключвах обяда или вечерята със замотана глава. Свободата да пиеш колкото искаш беше една от многото свободи в дядовата къща.

Другото място за книги беше таванът. До него се стигаше по дълга стълба от антрето. Качваш се по нея, надигаш капака, провираш глава и попадаш в тихо, полутъмно и оплетено в паяжини  царство. Там няколко сандъка бяха пълни с книги, списания и вестници. Неподвързани, потънали в прах, а много от тях и наръфани. Престоят пред тези сандъци беше свещенодействие, защото винаги завършваше с откриване на някакъв текст, който десетки години е чакал любопитни детски ръце и очи.

Книгите в дядовата къща бяха съвършено различни от всичко, което можех да намеря вкъщи, в книжарниците или в библиотеките. Основно – религиозни, исторически и философски. Някои бяха от ХIХ век.
Филон Александрийски ме увлече. До вечерята оставаха два-три часа. В менюто, както стана ясно, беше онзи проклет петел, който от известно време налитал да кълве баба. И разбира се, ракия и вино.

                                              4.

Баба нареди масата. Тенджера със супа от петел, хляб, сирене, люти чушки, бутилка ракия и бутилка вино. С дядо седяхме един срещу друг и чакахме баба да разсипе.

– Бабо, искам главата на петела!

– Знаеш, че не може!

– Защо не може?

– Защото не си глава на семейството!

Тези реплики бяха ритуални и се повтаряха от много години. Аз винаги исках главата, а баба винаги даваше един и същ отговор. В дядовата къща никой никога, освен дядо, не е ял от главата на кокошката или петела. Не че има кой знае какво за ядене. Освен може би мозъка. Знаех вкуса му, защото у нас, в града, винаги получавах главата, когато имаше супа от кокошка. В града можеше, тук обаче – не. Главата беше символ на старшинството и се полагаше само на дядо. И други глави на семейства са сядали на масата – татко, вуйчо, свако, но и те никога не получаваха главата. Защото дядо беше винаги най-старшата глава.
Баба напълни чиниите. Аз чаках търпеливо, защото още две неща трябваше да се случат, преди да посегнем към храната. Първо, молитвата. Дядо с присвити очи, бавно и с чувство, казваше молитва. Накрая трябваше да се прекръстим. Случвало се е да се направя на ударен, особено в първите дни на гостуването, когато още бях пълен с градски атеизъм. Никога обаче не успявах да прескоча прекръстването. Ако се замотаех, дядо ме фиксираше с поглед и подхвърляше: „Ей, ти да не си чифутин? Прекръсти се!“

После разкъсваше хляба и подаваше на всеки парче. Никой не можеше сам да си отчупи първото парче хляб. И никога хлябът не беше на филийки. Това, че дядо разчупваше хляба, означаваше, че  на неговата маса всеки яде от неговия хляб. Той беше източникът на хляба, на храната, на ситостта, на благоденствието.
След прекръстването и разчупването на хляба тръгваше обиколката на шишето с ракия. После всеки започваше да се храни.

Вечерята, както вероятно при всяко традиционно семейство, беше място и време за споделяне и обсъждане на всякакви проблеми. Нещо като общо събрание на къщата. Различното в сравнение с бащиния дом обаче почти винаги беше повдигането на мирогледни въпроси. Много често краят на вечерята, особено след изпитото вино, се превръщаше в лектория, семинар или диспут. Последните не рядко бяха ожесточени. Как е възможен ожесточен диспут между 65-годишен мъж и 15-годишен хлапак ли? Ами можеше. Това също беше особеност на дядовата къща. „Главата“ никога не се отнасяше с пренебрежение към ничии позиции. Колкото и невръстен да е опонентът. Търсеше и излагаше факти и аргументи. Слушаше внимателно и подбираше отговорите си. Нямаше „Много си малък!“ или „Като пораснеш, ще ги разбереш тия неща!“ Нещата трябваше да бъдат обяснени и разбрани тук и сега.  Свещеникът показваше пътя и спасяваше души, така както го правеше в църквата. А душа не можеш да спасиш, ако ѝ теглиш една майна с бележката, че не е узряла за истината.

С вълнение и респект си спомням за атмосферата на разговорите и тежките удари, които получаваше яснотата в моето съзнание. Ударите всъщност я унищожаваха и превръщаха в неяснота. После ми трябваше време, доста мислене, а и четене, за да възстановя душевната си хармония. Оттогава ми е останала трайната нагласа да възприемам яснотата си по големи въпроси като временна. Докато се намери някой, който да забие пироните си в нея и да ѝ отвори пробойни.

Две теми обаче мога да назова със сигурност. Те господстваха през всичките лета на гостуване. „Образът на комуниста“ и  „правилният мироглед“ ‒ религиозен или атеистичен.

По онова време дядо беше единственият човек сред хората, с които общувах, с кристално ясно отрицателно отношение към комунистите. Без никакви нюанси и сложнотии. Наричаше комунистите „пладнешки разбойници“. И други разбойници били управлявали държавата, но никога не е имало толкова ограничени, безскрупулни, безсрамни и прочее разбойници-управници. „Пладнешки“ беше събирателно за всички гореизброени епитети. Другите крадели фино, интелигентно, а комунистите го правели посред бял ден с чувството за пълна безнаказаност.

Искал съм обяснение. Дядо даваше примери. Насилствената колективизация на село. Насилствена, ама дядо ми бил един от първите, дето закарали кравите си където трябва, и се записал в ТКЗС-то. На учудените съселяни казвал: „Няма мърдане, момчета. По-добре доброволно“. На негов пръв братовчед конфискували магазин за платове. Човекът полудял. Помня лицето на този човек. Бяха ме завели веднъж на свиждане в лудницата в Бяла. Мил старец, който мълчеше и гледаше безразлично някъде встрани. Когато дядо разказваше за такива неща, в очите му имаше страдание и огорчение. Те ми причиняваха болка.
Дядовите „пладнешки разбойници“ никак не ми се връзваха с всичко, което чувах, четях и гледах в градската среда на моето възпитание. За мен, общо казано, две личности олицетворяваха комуниста. Атанас Генчев − патрон на училището, в което завърших седми клас, и баща ми. Атанас Генчев беше образът на комуниста от миналото, борец за щастието на народа от времето на антифашистката съпротива. Арестуван и жестоко изтезаван, той разпорил с вилица корема си, извадил си червата и ги накъсал. Така умрял, за да не издаде в момент на слабост своите другари. Атанас Генчев е жертвал своя млад живот, за да живея аз – на свобода, спокойно и задоволено. И така както „аз“ беше събирателно, Атанас Генчев също беше събирателно – за жертвоготовност, смелост, идеализъм, мъжество и сила на човешкия дух.
Баща ми пък беше олицетворение на днешния, живия комунист – строител на щастието на своя народ. Работата за него беше над всичко. Тя никога не е била просто препитание, начин да изкара пари. За баща ми, миньора, работата беше дълг към Родината, изграждане на един нов живот без експлоатация, егоизъм и дребни сметки. Татко с гордост обясняваше, че политическата сила, към която принадлежи, направила така, че всеки да има работа, да се лекува и да се учи безплатно, да живее в сигурност. Гордеех се с татковата гордост.

В разбиранията на баща ми комунистът трябваше да даде всичко от себе си и да вземе само това, което му е необходимо. Без излишества. А в отношението си към другите, направо се раздаваше. Знаеше по име всичките си подчинени – около стотина работника. Интересуваше се от проблемите им и помагаше на всеки с каквото може. Години по-късно негов работник ми разказа следното: „Среща ме баща ти и пита: „Георги, как е синът ти, оздравя ли?“ Не можах да повярвам. Бях нов. Синът ми претърпя операция, но татко ти откъде знаеше? От този момент нататък той за мене беше бог!“

Татко ставаше сутрин в пет, излизаше в шест, прибираше се в седем вечерта, говореше малко, в повечето случаи беше адски уморен, но от неговото исполинско тяло и от малките му живи очи наистина струеше сигурност, предсказуемост на живота, спокойствие, стабилност и алтруизъм.
А дядо им викаше „пладнешки разбойници“... Когато му давах за пример Атанас Генчев и баща си, отговаряше в смисъл, че всъщност те не са истински комунисти, а някакви баламурници, които „истинските“ използвали, за да наложат лицемерното си сатанинско дело. Най-пъкленото в това дело, разбира се, беше пълната бездуховност, покълнала сред плевелите на борбата с религията. Или атеизмът, израснал в отровната почва на примитивизъм, омесен с високомерие. Което си беше едно и също.
Дядо не криеше своето отношение към народната власт зад стените на селската си къща. Това беше негово верую, което споделяше с всеки, ако темата изникнеше отнякъде. Не темата за разбойниците, разбира се, а за обществения строй, в който имахме щастието или нещастието да живеем. 

Присъствал съм на люти спорове дори с непознати. И тъй като системата не търпеше чак толкова свободомислие и откровеност, длъжен съм да обясня откъде идваше непукизмът на дядо да анатемосва комунистите и това да остава без последствия за него.

През 1943 г. в селото била настанена някаква немска част. Една нощ някой изпотрошил с автомат няколко прожектора и убил немски войник. Заподозрени били неколцина души, известни като комунисти или помагачи на комунисти. След като никой не си признал терористичното деяние, немците решили да застрелят всички нарочени. Процедурата по обвинението и изпълнението на присъдата нямало да трае дълго. Дядо ми, тогава поп на 37 години, помолил да му дадат два дни. Познавал хората и бил сигурен, че те не могат да извършат това, в което ги обвиняват, особено така аджамийски. Явно авторитетът му е бил сериозен, защото немците се съгласили. Дядо направил свое разследване и доказал (подробности не знам), че е стрелял пиян немски войник. Просто се забавлявал, а убийството било дело на случаен куршум. На всичко отгоре извършителят си признал. Немците с неохота освободили набедените българи. Оказало се, че дядо спасил от смърт няколко човека, залагайки на карта собствената си репутация, а може би и нещо повече. След 9 септември1944 г. двама от спасените взели, че станали големи партийни началници. И преди да се преместят да строят светлото бъдеще в София, се разпоредили: „Никой да не закача попа! Каквото и да прави! À някой му създаде неприятности, ще си има работа с нас!“ Така дядо ми получил доживотна индулгенция за всичките си предстоящи грехове, свързани с оценката на новия прогресивен строй. Явно благодетелите му са живели дълго.

За него самия антикомунизмът му нямаше последствия, но не беше така за близките му. Майка ми и леля ми, нейната сестра, така и не можаха да завършат висше образование. Чувал съм майка да казва, че цял живот е обичала биологията, но през всичкото си прогресивно битие тя се подвизаваше като учител по шеф и кройка. Вуйчо ми, техният брат, стана поп като баща си и вероятно това му е спестило героизма да преодолява стени в израстването си като цивилен строител на комунизма.

Мен също ме застигна, нежно обаче, строгата преценка за „неправилен произход“. Шест години кандидатствах безуспешно за член на БКП. На финалната права винаги пристигаше справка от партийната организация на гара Горна Манастирица, че потеклото ми – в лицето на дядо поп – съдържало твърди съмнителни елементи, което от своя страна налагало много внимателно да се преценява доколко съм искрен, когато говоря добри неща за строя. И така постоянно отлагаха приемането ми до появата на по-сериозни доказателства за моята лоялност.

В опит да уравновесим нещата в очите на строгия и неподкупен партиен елит ние с баща ми пък разказвахме историята на другия ми дядо, луда глава от Бела вода, Пернишко. Толкова луда, че се налагало всяка година на 30 април да го арестуват превантивно. Освобождавали го на 2 май. В противен случай рискували всички тополи в Бела вода да осъмнат с червени знамена за първомайския празник. На 9 септември пък взел, че извадил двеста пушки от тайник в плевника.
Това обаче не можа да неутрализира попския антикомунизъм. Още повече че дядо ми Борис – комунистът, отказал да стане активен борец против капитализма и фашизма, което също самò по себе си предполагаше повишено внимание към наследената по негова линия лоялност. Много пъти съм си мислил каква ли щеше да бъде съдбата ми, ако бях израснал в Бела вода, а не в Борово. Сигурно вместо Августин Блажени щях да чета Гарибалди.

Темата „комунизъм – антикомунизъм“, макар често да присъстваше в дядовата къща, нямаше особено значение за духовното ми развитие. Нито ми е създавала дискомфорт, нито ми е образувала особени интелектуални ребуси. Виж, другата – за „атеизма и религиозността“, така се вмъкна в душата ми, такива бури и вулканични изригвания предизвика, че половин година преди края на гимназията захвърлих биологията, отказах се да ставам лекар – нещо, което и аз, и моите родители винаги сме искали, и реших да следвам философия.

Религиозният проблем, въпросът за истинността на моя мироглед, станаха толкова остри, че чувствах необходимост да им се посветя професионално. И наистина, ако атеизмът вземе връх, а след това заради него трябва да се пържа вечно в Ада, какво значение има земната ми професия? И обратно, ако религиозността вземе връх, а всъщност Бог няма, честно ли ще бъде да живея цял живот в заблуда, лъжа и невежество?

Дядо ми беше наясно по тези въпроси. Баща ми също. Аз обаче не бях. Духът на дядовата къща и духът на татковата къща стояха като исполини, настръхнали един срещу друг, и се готвеха за решителни схватки. Тези схватки се случваха всяка година – летата срещу зимите, но генералната предстоеше. Та затова влязох да уча философия.

                                                5.

„Татковата къща“ всъщност е сборен образ. В него на видно място наистина беше баща ми, атеистът фундаменталист. Той обаче далеч не я изчерпваше. Всичко около мен отхвърляше религията – учебниците, учителите, книгите, филмите, радиото и телевизията, часът на класния, разговорите със съседи или приятели на моето семейство! Всичко! Религиозният човек беше невежа, с плитък ум, лишен от критично мислене, заклещен от суеверия, примитивен, живеещ далеч в миналото. Набожният не се интересуваше от развитието на науката и не забелязваше как всеки ден тя опровергава съществуването на Бог и великото му дело – Сътворението. Религията е възникнала тогава, когато хората са били неуки, в началото на интелектуалното развитие на човешкия род. Искали са да си обяснят нещата и като не можели по друг начин, измисляли богове. После тарикатите управляващи впрегнали невежеството в полза на своята алчност и насаждали с голямо настървение още по-силна религиозност. Какво по-удобно за тях – човек да си мисли, че всичките му беди са плод на негови грехове? Какво по-удобно от това всеки да се стреми да заслужи „Царство небесно“, вместо да се опитва да изкоренява несправедливостите на земния живот? „Религията е опиум за народа!“, или целият цитат, който социалистическото възпитание изсече в паметта ми: „Религията е въздишка на потиснатата твар, тя е душата на един безсърдечен свят, както е и духът на едно бездуховно състояние. Тя е опиум за народа.“ Да... Бездуховност... Тази констатация на Маркс в спора му с Хегел обясняваше същността и предназначението на религията. Подвластните на измамата „бог“ са едни дрогирани хора, които не искат или не могат да видят истината в очите. Добре, че е дошла социалистическата революция, та да сложи ред и по този въпрос. Така както е сложила ред по всички други въпроси.
Дотук добре. Само че имаше малък проблем.

През лятото на село изобщо нямах чувството, че дядо ми е някакъв допотопен, ограничен и дрогиран индивид. Напротив, той беше ерудиран, мислещ и абсолютно трезвен, дори след бутилка вино. Трудно ми беше да го възприема като заблуден. Виж, бабичките в църквата – да! Него обаче – не! Дядо знаеше много повече от татко и за науката, и за философията, и за историята. И да му се не види противоречието, беше силно религиозен!

Тук „дядовата къща“ не е събирателен образ, а буквален. Дядо като някаква мирогледна скала от други измерения се изправяше срещу цялата съвкупност от книги, учебници, филми и разговори, в които бях потопен в другите три сезона на годината. Малко по малко взех да си давам сметка, че няма как един толкова заблуден човек така успешно да противостои на цялата идеология и пропаганда на обществото, в което живеем. Възможно ли е целият свят да бърка, а дядо да е прав? И ако отговоря с „Не“, какви всъщност аргументи да приема за верни? Количествени? Просто факта, че дядо е сам срещу цялата армия от възпитатели, в които се блъскам по цял ден в татковата къща? Явно нещата не бяха толкова прости, както се опитваха да ми обяснят татко и неговите мощни съюзници! Още към десетгодишен в мен възникна дяволски коварният въпрос: „По какво да позная кой казва истината?“ Явно не е достатъчно да е възрастен и да говори с пламенната убеденост на безспорно прав. Трябваше да търся други критерии.
Спомням си два факта, които силно повишиха шансовете на дядо във фундаменталния  спор.

Първият. От време на време при попа идваха хора за лечение чрез молитва. Никога не съм присъствал на такива сеанси, просто не ми позволяваха. От майка ми знам, че онемяла жена проговорила след срещи с дядо. Няколко пъти младият тогава поп се молил за нея и веднъж ѝ казал: „Сега ще станеш, ще се качиш в каруцата и когато наближиш еди-кой си хълм, ще проговориш!“ Жената по-късно разказвала, че когато наближили хълма, много се развълнувала, изправила се на каруцата, посочила с ръка напред и със заекване „Е-е-е“ изхвърлила думите „Ето го! Хълмът!“ И проговорила. За мен това беше факт. Не басня, приказка, история от някакво легендарно минало, а факт, за който знаеха много хора. Как е възможно? Баща ми имаше лесно обяснение: „Самовнушение, моето момче! Организмът има невероятни резерви, невероятни възможности! Жената е повярвала силно, че това ще се случи, и психиката е направила така, че да се случи! Има много примери за силата на самовнушението и тук никакъв Бог не е необходим!“ Мислех си: „Хубаво, де! Ама какви са тези примери?“

Търсех литература в библиотеката, обяснявах какво ми трябва и библиотекарите ми намираха. Да кажем, под хипноза на някого може да се даде монета, да му се внуши, че е нажежено желязо, да се допре до кожата и човекът да получи изгаряне! Ето значи, възможно е това, което психиката си мисли за вярно, да предизвика телесни промени! Жената е заеквала, ама не по рождение. Онемяла е при някаква уплаха. Дядо се моли, тя вярва в чудото, психиката решава, че проговарянето е възможно, и то се случва!

– А бе, дядо, това с онази, проговорилата, не е ли самовнушение? – питам аз, след като през зимата съм се подковал с научни изводи.

– Ами лекарите, дето знаят много, що не ѝ го самовнушиха бе, Юрка? – отговаря дядо и чувствам как го напушва смях.

Не смях, а присмех! Вярно, мисля си, онези учени доктори с дебели книги в главите, при които е ходила, защо не са постигнали този ефект? Сякаш прочел мислите ми, дядо добавя:

– Това не е човешка сила, моето момче! Това е Божия сила! И да се отхвърля тази сила, е пълно варварство! Невежество и глупост!

Чувствах се разколебан дали пък книгите всъщност не са ме тласкали към варварство.

Вторият случай е с мен. На петгодишна възраст съм се разболял тежко. Много тежко. Някакъв проблем със сърцето. Лекарите предупредили родителите ми, че животът ми е в опасност. Посъветвали ги веднага да тръгнем за София и да ме закарат в Педиатричната болница. „Трябва да сте при най-добрите лекари, апаратура и лекарства“, разказваше майка ми за аргументите им. Татко се обадил на свой приятел с добра кола – „Волга“, натоварват ме – и в София. Там ме приемат, започват някакво лечение, но положението ми се влошава и казват, че е възможно най-лошото. Нашите си загубват ума. Една нощ баща ми се сеща за свой познат, който бил първи братовчед на тогавашния министър на здравеопазването. Събужда го. Обяснява му, че петгодишният му син умира от увреждане на сърцето, с което докторите в най-реномираната детска болница не могат да се справят. Познатият на татко буди министъра посред нощ. Министърът нарежда някакви лекарства да бъдат доставени от Швейцария, но били необходими няколко дни – процедури, формалности... Преди да дойде лекарството от чужбина обаче, една сутрин лекарите констатират, че „съм прескочил трапа“. Не дават никакво логично обяснение. Същия ден дядо се обадил на майка ми по телефона и питал как съм. „Прескочи трапа, татко! Чудо!“, крещяла тя. „Радвам се!“, бил лаконичният отговор. Малко след това всички близки научили, че тази нощ, в която организмът ми е прескачал трап, дядо ми е прекарал в селската църква пред икона на Света Дева Мария. Цяла нощ. На колене. 12 часа. Никой никога не е оспорвал този факт. Дори баща ми. Нямало е как да се оспорва. Татко даде следното обяснение –  „Съвпадение“.
– Дядо, това не е ли било съвпадение? – питал съм и аз.

– Съвпадение ли? Виж, моето момче, да имаш винаги лесен отговор на всеки въпрос, е най-ясният признак за ограниченост.

Нямаше предвид просто и само баща ми. Имаше предвид отговорите на атеистичния мироглед, които често боравеха с понятия като „съвпадение“ и „случайност“.

Да-а-а! От този момент винаги съм се смущавал от лекотата, с която атеизмът обяснява неща, в които религиозните хора намират опора. Или отрича тези неща да са факти, или ги слага в графите „съвпадение“ и „случайност“.
Тези две истории често са ме карали да си блъскам главата над въпроса: „Как да разберем дали една теория или мироглед са верни?“ Баща ми казваше, че атеизмът е очевиден и не се нуждае от доказателства. Никой не е виждал нито Бог, нито ангели, нито дяволи. Никой не се е върнал от Онзи свят, за да свидетелства за неговото съществуване. Религията имала нужда от доказателства, защото в нея нямало нищо очевидно. Логично. Атеизмът стъпва на това, което се вижда. Защо да доказва своята истинност? През лятото обаче нещата не изглеждаха толкова прости. „Как ще обясни науката нетленните мощи на светци?“, питаше дядо. „Свети Иван Рилски е закопаван няколко пъти, бил е в земята векове наред, но и днес можеш да видиш плътта му!“
– Ама, дядо, науката не може да обясни всичко!

– Ми като не може, защо атеизмът все ни я бута в очите? За атеизма всичко е ясно, значи нищо не му е ясно!

Вярно, мислех си, как така на атеизма всичко му е ясно, след като на науката, на която той основно се опира, много неща не са ѝ ясни? Може ли да буди доверие нещо, което се перчи, че има отговор на всеки въпрос, въпреки че неговите основи нямат такава претенция? Явно, че не може. Може да е верен, може и да не е верен.

Поне едно нещо беше ясно. Атеизмът не е наука. Може да е мироглед, но не е наука. Няма всезнаеща наука. Като че ли „всезнайковщината“ беше органично чужда на науката. След такива разговори и размишления никога вече не можех да приема на сериозно заглавия като „Основи на научния атеизъм“, които четях сериозно през зимата. Атеизъм – да, но научен – не!
Това, с лятото и падането на авторитета на атеизма, добре, ама през зимата падаше авторитетът на теологията. Тя също имаше обяснения на всичко и от тази гледна точка беше един дол дренки с атеизма.

Явно нито атеистичният, нито религиозният мироглед, сами по себе си, имаха сили безпрепятствено да доказват своята истинност. Тогава? А сега накъде? Започнах да следя за вътрешни противоречия в единия и в другия мироглед. Вероятно строгата логика можеше да даде разумни основания за повече или по-малко доверие. На този терен религиозният мироглед започна да търпи сериозни удари. През зимата. Също като атеизма и неговата наука през лятото.

                                                6.

В осми редовен клас нямах време за странична литература. Връхлетя ни цунами от нови предмети, след цяла година изучаване само на френския език. А и трябваше да се гради авторитет пред дузина учители.

 На следващата година, в девети клас (според днешното класоброене ‒ десети), нещата изведнъж олекнаха. Можех да се заема с желаните книги.

Изгълтах общо взето цялата достъпна атеистична литература. Някои от критиките на религията ми се сториха просто заяждане. Например оспорването на съществуването на Христос чрез исторически факти, които се разминават с описаното в Евангелията. Цар Ирод, който търсел да убие младенеца Исус, бил умрял няколко години преди новото летоброене. Тоeст, преди раждането на Спасителя... Много важно... Като че ли хората, постановили новото летоброене, не са можели да сбъркат в сметките.

Атаките срещу чудесата пък биеха много в страни на нещата, които ме озадачаваха в християнството. Да нахраниш 5000 души с две риби и пет хляба... Да разцепиш морето на две, така че евреите да преминат, а след това войниците на фараона да се издавят... Чудото затова е чудо, защото няма естествено обяснение. Ако има всемогъщ Творец, той би могъл да нарушава законите, които сам е създал. Чудото в един религиозен мироглед е най-естественото нещо. То няма нужда от разследване, анализ и обяснение. То съдържа в своето собствено определение невъзможността човешкият разум да го обясни. Атаката пък с аргумента, че религията е използвана от властимащите, за да държат народите в подчинение, беше твърде повърхностна. Едно знание може да бъде използвано за различни цели, разположени по цялата скала на моралната допустимост. Учените, изследвали атомните процеси, едва ли са предполагали какво ще се случи в Хирошима и Нагазаки.

Имаше обаче и наистина смущаващи неща. Например, в Рая могат да попаднат само кръстените в християнската вяра. Аз, ако не съм кръстен, трябва ли да нося отговорност за това? Трябва ли да изкупвам пропуск или грях на моите родители? Има общности, които не са и чували за християнството. Как тогава членовете им ще бъдат наказвани? Може ли да бъдеш осъден на вечни мъки, ако твоята цивилизация всъщност няма достъп до православната божествена истина? И като стана дума за „вечни мъки“, справедливо ли е човек, вършил грехове 40-50-60 години, да бъде наказван с Ад завинаги? Съразмерно ли е? Та нали Бог е всеблаг и всеопрощаващ? И как така, ако се покаеш в последните мигове на живота си, греховете ти ще бъдат опростени и ще заслужиш Рая? Както му се е случило на единия разбойник, прикован на кръста до Исус. Това справедливо ли е? Тряска те една тухла по главата, умираш внезапно, бил си голям грешник, и хайде в Ада завинаги. Не те тряска тухла, остаряваш, имаш време да преосмислиш живота си и вярата, посвещаваш време за покаяние, и хайде в Рая! Обясненията, че не можем да разберем Бога в неговите дълбоки основания, че не можем да схванем с ограничения си мозък същността на божествената справедливост, не ме удовлетворяваха. Виж, да не разсъждавам върху едно чудо, например върху това как е възможно Исус да възкреси започналия да се разлага Лазар, нямам проблем. Чудото си е чудо. Когато обаче в преценките на Бог виждам върховна несправедливост, това вече е голям проблем. Не е възможно да приема религия, в чиято основа лежи такава несправедливост.

И други, много по-дребни въпроси, бяха смущаващи. Къде отива едно физическо тяло, след като се възнесе? Христос се е възнесъл. Свети Илия е прибран на небесата преди да умре. Къде в Космоса биха пребивавали? На някаква друга планета, на която е устроен Рай? Примитивно ми се виждаше. А и самият Рай с неговите градини и плодни дръвчета също ми изглеждаше твърде наивен.
Сътворението на света... Бог създава светлината, отделя я от тъмнината и се раждат денят и нощта. Вечерта и утрото. Това в първия ден. Бог създава слънцето на четвъртия ден. Какви ден и нощ без слънцето?

За един ден, на петия, Бог създава рибите, влечугите и птиците. На следващия – добитъка и земните зверове. Добре, нека „ден“ да означава период от време. Тук обаче имаме едноактно сътворяване на животинския свят. Бог го създава такъв, какъвто е, и той остава такъв завинаги. Няма произход на един вид от друг. Няма развитие от простото към сложното. Няма еволюция. А науката след Дарвин категорично доказва, че еволюцията е факт. Няма веднъж завинаги създадени живи същества. Те постоянно се променят и дават началото на други.
Но и това не беше най-смущаващото. Най-големият препъникамък, за да възприема религията, беше проблемът със свободата на волята.
Нали целият ми живот е описан в Онази Небесна Книга?  Нали Бог знае всичко, което ще се случи с мен? В какъв смисъл тогава ще бъда отговорен за своето поведение? Всичко е предначертано, всичко е предвидено в Божието съзнание. Всичко е планирано, аз съм само изразител, проявление и изпълнител на Божията воля! Тогава? Защо ще отговарям пред него за своите постъпки? Ако имам свободна воля, ако през живота си избирам между добро и зло, между вяра и неверие, тогава как всичко ще е известно предварително?
Задавайки си тези въпроси, аз страдах. Истински страдах. Противоречието беше чудовищно. Един есенен ден баща ми сложи точка на мъките. Той успя да направи на пух и прах морала на християнството. А без морал, без хармонично разбиране за доброто и злото, една религия не струва пукната парá.

Току-що се бяхме върнали от бригада. Две седмици брахме грозде в някакво село. Разказвах на татко за един инцидент, който застрашаваше поведението ми. По онова време в училище намаляваха поведението на ученици, които с нещо се бяха провинили. Да си с „намалено поведение“ беше много неприятно. Отношението на учителите ставаше доста по-строго от обикновено и това изискваше допълнителни усилия от набедения да изглежда примерен. А той беше принуден да изглежда примерен, ако не иска неприятностите му да се множат в прогресия.

Та случката беше следната. Една късна вечер, да не кажа нощ, ни хванаха да играем карти, поели обилно количество алкохол и потопени в гъст тютюнев дим. В онези години алкохолът и цигарите бяха сериозно ученическо прегрешение. Това, че дежурният учител ни направи скандал, беше в реда на нещата, ненормално беше от наша страна да се държим предизвикателно, да не кажа нагло. Явно концентратът ни беше направил доста смели. Двама от куражлиите получихме заплаха за разправа след бригадата. Още на следващия ден научихме, че едно момче от нашия випуск е издало местосъгрешението ни. Искаше да дойде с нас, но му отказахме. После го питали дали не е виждал един от компанията ни и той намерил подходящ начин да си отмъсти.

– Юда, мръсен! – завърших аз емоционалния си разказ.

– Защо пък Юда? Откъде го измисли?

– Защото е предател. Знаеш ли колко услуги съм му правил? А той за благодарност ни предаде!

– Изобщо не е Юда! Юда не може да има нищо общо с историята, която ми разказа.

– Как да не може?! Юда е бил ученик на Христос, който се е отнасял с него по братски, по бащински, прекрасно... И в един момент за някакви 30 сребърника го предава на враговете му!

– Предава го, защото е бил длъжен да го направи!

– Как така длъжен?

Малко се стъписах. Лекият разговор изобщо не предполагаше сериозна дискусия, нито пък запъване, което виждах, че се заражда у баща ми. „Юда“ беше метафора, която използвах, за да предам своето отношение към съученика си. А защо баща ми стана толкова сериозен, недоумявах.

– Татко, какво ти става? Защо се заяждаш?

Със следващите думи баща ми изплю камъчето:

– Видях на леглото ти Библия. Оттам ти идват на акъла разни юди-мюди! Да ги хвърлиш тези бабини деветини! Да ги разкараш тези глупости!

– Изобщо не са глупости! Ако не си вярващ, уважавай християнството поне заради морала, който проповядва! – заех отбранителна позиция с намерение този път да се бия яко.

– Морал ли? Лицемери! Хайде да го видим конкретно този морал в случая с Юда, искаш ли? Отрицателен герой ли е този Юда?

– Разбира се, че е отрицателен! Предателството винаги трябва да се осъжда!

– Така ли? Христос знаел ли е, че Юда ще го предаде? И аз имам някакви религиозни спомени от детството... Знаел е. Питам те, знаел ли е?

– Знаел е. Все пак Христос е Божи син. Христос е Бог!

– Не само, че е знаел, синко! Твоят „Бог“ е измислил този сценарий! И на Юда е била дадена съответната роля. На Христос му е било необходимо предателството, за да бъде арестуван, осъден и разпънат. Иначе как щеше да „спасява“ човечеството? Юда е бил нужен точно такъв. Като актьор в предварително съчинена пиеска. Без предателството на Юда е нямало как да се стигне до Христовата смърт. Юда не е можел да бъде друг. Нямал е право. Нямал е друга възможност...

Онемях. Баща ми обикновено беше спокоен човек, изразяваше се тихо и кратко. А сега ‒ някакво избухване, някаква лава! Не разбирах защо се впрегна така!

– Татко, какво ти става? Какъв е този патос?

– Повтарям ти, махай я тази Библия! Няма да позволя да ти мътят мозъка с врели-некипели! Ама, той дядо ти... Май трябва да се разправям с него! Тази Библия е негова, нали? Че откъде ще е!

– Добре де, какво чак толкова е станало?

– Избивай си религиозните глупости от главата! За теб може да не е важно, но за мен е архиважно! В моя дом не може да расте човек, омотан от лицемерието на религията!

– Нека и аз да повторя –  опитах да не се предавам толкова лесно, – в християнството е заложен морал, който е нужен на хората...

– Морал ли? Айде да се върнем на случая с Юда! Искаш ли? Юда се е самоубил. После със сигурност го е чакал Адът! Вечният Ад! И то защото е направил това, което всъщност е трябвало да направи. Което е било предвидено, нужно и желано от „Бог“. Обречен е да страда вечно, защото е изпълнил Божието желание, Божията задача! Ако има тук морално престъпление, то е на Христос! Чу ли ме добре? Христос и баща му там пишат сценария, вземат си актьора Юда, натрисат му желаното от тях предателство и после го осъждат на вечни мъки! Как ти се струва? Морално ли? Ще падна от смях!

Бях потресен. От гледна точка на татковата логика всичко в тази история беше морално неприемливо и нелепо.

Юда се оказа страхотен препъникамък. Толкова ме измъчваха въпросите, които неговата съдба поставя, че написах обемисто есе върху свободата на волята, което за огромно съжаление се изгуби при безкрайното ми местене от квартира на квартира в следващите десетилетия. Какво не бих дал днес, за да прочета драмата, не – мъката, на един 17-годишен юноша, разкъсван от невъзможността да примири свободата на волята с Божието предопределение!

В края на учебната година бях напълно убеден, че религията е невъзможна като морален императив. Дълбоко противоречива. И ако все пак е истинна, тя е дълбоко нечовешка. Жестока. Нямаше как такава жестокост да бъде плод на Висш разум. И ако все пак е, тя не беше за мен. Съзнанието и моралът ми я отхвърляха.

Един ден, както си четях в библиотеката, библиотекарката се приближи до мен с някакъв мъж и каза:

– Юрий, този човек иска да разговаря с теб.

Мъжът седна до мен и каза, че специално се е интересувал дали млади хора четат атеистична литература. Разбрал за моя интерес.

– Имаме специална библиотека, в която ще намериш много повече от книгите тук. Ела да ги разгледаш.

На другия ден отидох. Над входа пишеше „Клуб на атеиста“. И наистина, на рафтовете, от пода до тавана, имаше стотици книги, свързани с атеизма и науката. Станах редовен посетител. Имах възможност и дълго да беседвам с домакина на клуба. Мисля дори, че го впечатлих с познания. След месец ми предложи да оглавя окръжния клуб на младия атеист. Приех. Бях атеист, може би най-знаещият сред връстниците си.

7.

В края на юни отново заминах на село. Не казах на дядо, че съм станал ръководител на Клуба на младия атеист в Стара Загора. Щях да го огорча.
На първата вечеря се почувствах страшно неловко, че трябва да се прекръстя. Успокоих се: „Отново ритуали!“. Пък и нищо не ми пречеше да уважа атмосферата и порядките в дядовата къща. Този жест нищо не променяше. Даже ми мина през главата нелепа картинка – как преди да започнем обсъждане в Клуба, всички се прекръстваме в знак на уважение към хилядолетната българска православна традиция.

Още в първите дни започнах да питам дядо за по-дребни неща, които рушаха в мен приемливостта на християнството. Например за необходимостта да си кръстен, за да имаш право на Рай. За съразмерността на вечните мъки. За местопребиваването на Бог. За противоречията между Евангелията. За разлика от друг път той не влезе в обяснения. „Прочети пак Евангелията, учебника по догматика. Не е лошо да прегледаш и „История на църковните събори“. Не го направих веднага, трябваше да дочета две исторически книги, които си бях донесъл.

Върнах се към религиозната литература. Въпросите са си въпроси и трябва да получават отговори.

Не открих в Новия завет категорични твърдения, че ако си друговерец, непременно си осъден на Ад. Но все пак книгите по атеизъм трябва да са го взели отнякъде. Попитах дядо. „Има такива текстове при по-късните Отци. И ние се придържаме към тях.“ Не пожела обаче ревностно да защити тезата. „Друго е по-важно. Ако си приел християнството и се откажеш от него, това вече е смъртен грях.“ Като че ли се опита да пренасочи разговора към друго. То обаче в момента не ме вълнуваше. За себе си възприех тезата за неавтентична – някакво пренатягане на църковната институция, която е трябвало да защитава християнското кръщение като уникална свръхценност.

В „Догматика“-та срещнах тълкуване на „вечен“ като „много продължителен“, понятие, произлизащо от „век“. И този въпрос постепенно загуби острота. За мястото, където пребивава Бог, имахме кратка дискусия, но дядо наблегна на определението „вездесъщ“. „Бог е навсякъде и във всичко. Древните все пак е трябвало да му придадат по-конкретен облик“. А как може Божият дух да е вездесъщ, това е един от постулатите, които трябва да се приемат такива, каквито са. Човешкият разум е твърде ограничен, за да схване Божията същност, твърдят теолозите.

Противоречията между Евангелията също бързо престанаха да ме вълнуват. Различни автори, различни разкази, писани в голям отрязък от време. Освен това точно тези Евангелия са определени за меродавни от Първия църковен събор. Имало е и други, наречени „апокрифни“, които са били отхвърлени. Така че „правилните“ текстове са одобрени с човешко гласуване. Можело е да победят други. Например, ако иконоборците бяха наложили своите разбирания, днес в църквите ни нямаше да има икони. Така както няма в протестантските храмове.
Очевидно много неща от богатата тъкан на религията са човешка направа, човешки избор. Можеш да отхвърлиш един наложил се избор, но това не засяга фундамента на вярата.

От това лято помня два ключови разговора с дядо. По-скоро горещи дискусии, продължили до полунощ.

Първият, разбира се, беше за свободата на волята. Противоречието, което ми разкри баща ми и което се оказа обект на вековни ожесточени спорове, правеше в този момент религията неприемлива за мен.

– Преди да обсъждаме по същество – започна дядо, – трябва да се разберем по нещо твърде основно. Без това спорът е невъзможен. Доникъде няма да стигнем, само ще си губим времето. Това „твърде основно“ е начинът, по който разбираме съотношението между човешкия разум и Божия­та същност. Човешкият разум е несъизмеримо по-низш от Божествения. Той може да има идея за Божествения, усещане за неговото съществуване, разбиране на някои негови намерения и действия, но само толкова. Човекът има достъп само до повърхността на Божествената същност, и то само до една нищожна част от нея. Това може да бъде разбрано по аналогия. Да вземем за пример котарака Цочо. Той знае ли за моето съществуване? Знае! Може ли да отгатне някои мои намерения? Може! Може ли да разбере смисъла на някои мои действия? Сигурно може! Знае ли обаче котаракът кой съм Аз, с какво се занимавам, какви цели си поставям днес, тази година, през живота си? Може ли да схване същността и предназначението на моите мисли, чувства и воля? Нито знае, нито може да схване. Неговата психика е способна да се допре до нищожна част от моето същество. И от твоето. Пропастта между неговата психика и моя дух е толкова огромна, че цялата моя същност е недостъпна за него. Достъпни са само някои прояви на тази същност. И в случая ти давам пример с доста развито животно! А ако ти дам пример с мравката, която ти наблюдаваш и на която преграждаш пътя? А с мухата, която от пет минути не мога да изгоня от масата? Представи си, че ти си тази муха. Имаш някакво възприятие за Юрий. Доближаваш се до него, кацаш на ръката му, пазиш се от замахванията му. Ти, мухата, знаеш ли нещо повече за Юрий? Впрочем, какво знаеш? Практически нищо. Същото е отношението между човешкия разум и Божията същност. Ние имаме възприятие за нея. Знаем, че тя съществува, наблюдаваме някои нейни действия и толкова. Същността на Бога е непозната за нас. Ако по това се разберем, има за какво да разговаряме.
Не беше трудно да се разберем по това, като изключим твърдението, че имаме сигурно възприятие за съществуването на Бог. Допуснах обаче, че имаме, защото ако нямахме, как да обсъждаме свободната воля на човека и Божията
предопределеност? Разговорът продължи с много прекъсвания, с много възражения от моя страна, но смисълът, който остана в съзнанието ми, се съдържаше в дядовото обяснение.

– Бог не те принуждава да правиш нищо. Той не ти възлага определено поведение, за което после ще те наказва или възнаграждава. Той ЗНАЕ как ще постъпиш. Да „знаеш“ и да „налагаш“ са съвършено различни неща. Пак ще използвам за пример любимия си котарак. Знаеш, че ако го извикам силно по име, където и да се намира по двора, ще хукне и ще скочи в скута ми. Аз не го карам да го направи. Не му поставям задачи, не го насилвам, не слагам бариери пред неговото поведение. Аз обаче ЗНАМ какво той ще направи. И представи си, че Цочо има способността за самопреценка. Това Господ е дал само на човека, на животните не го е дал. Но няма как да използвам примера, без да го допуснем. И така, ако той може да квалифицира своите действия и хукне, та скочи в скута ми, как мислиш, ще чувства ли някаква принуда, някакво насилие, нещо нередно? Не, той ще хукне, защото ИСКА да хукне. Ще следва своята природа, и то съвсем свободно, напълно хармонично. Ще има усещане за свободна воля. Същото е с човека. Бог познава разума на всяко от своите чада и знае как ще постъпи. Пак повтарям, знае, но не го принуждава. Човек прави избори в рамките на своята природа и след това плаща. Или получава награда. Самото понятие за Божие възмездие, което сме получили по един божествен начин, е призвано да повлияе на нашите избори. То ни помага да направим правилния избор. Ако знаеш какво е грях и вършиш този грях, свободен си да го правиш. И ще си получиш заслуженото. Знанието, което Бог ни е дал за това „що е грях“, е силата, която може да ни предпази. Ти обаче избираш. Избираш и търпиш последствията. И тук за любимия ти пример с Юда. Христос е божествен, той може да отгатне всяко намерение, да прочете всяка мисъл. Той ЗНАЕ как ще постъпи Юда. Не го кара, не го принуждава. Ако не беше Юда, щеше да бъде друг. Кой ще е, няма значение. Бог чрез Христос върви към саможертва и знае, че при своето поведение няма как да не бъде предаден. Предателството ще бъде плод на връзката между Христовото поведение и манталитета, реакциите на хората, които са около него. Бог знае, че няма как да не се появи предател. Юда или някой друг. А Юда знае, че върши тежък грях, и пръв с обесването си поставя начало на възмездието.

Звучеше убедително. Дори логично в рамките на предпоставката за съществуването на Божия същност, неизмеримо по-висша от човешката. Въпреки това горчивината остана. Противоречието беше загладено, приглушено, дори снето в известен смисъл, но горчивината остана. Мислейки за своята свободна воля и за Божията безкрайност, винаги се чувствах като опитно зайче, което самó по себе си няма голяма ценност. Имаше ценност в някакво Божие намерение, да не го нарека „експеримент“. И все пак, бях ли свободен да избирам? След като в крайна сметка Безкрайният разум ЗНАЕ какъв избор ще направя?

Обясненията на дядо, а и това, което прочетох от религиозни автори, не можаха да реабилитират понятието „свободна воля“. Нещото, с което човек толкова много се гордее. „Свободната воля“ се превърна в субективно възприятие, в начин на самопреценка. Обективността на нейното съществуване обаче беше отнета. Така или иначе, сблъсъкът „свобода – несвобода“ при човека не можеше повече да ми служи като основание за отхвърляне на религиозността.

Другият голям въпрос, може би най-големият – има ли основания да приемем съществуването на Бог, също получи съществено развитие в моето съзнание. Както винаги съм се шегувал, в моето „лятно съзнание“.

В началото на дискусиите твърдях, че не е необходимо понятието за Бог, за да си обясняваме света. Разбира се, не използвах примитивния аргумент „Някой да го е виждал?“, защото от научнопопулярната литература бях наясно, че всъщност човек вижда много малка част от това, което съществува. Общо взето фундаментът на света – „елементарните“ частици, съществуваше не защото човек го е констатирал със своите сетива и уреди, а защото обяснението на света изискваше тяхното съществуване. Същото важи и за антиматерията. Сериозният ми аргумент се състоеше в това, че съществува материя, която се управлява от естествени закони, и че в този смисъл не е необходимо нищо свръхестествено. Част от законите познаваме, друга част – не. С развитието на науката ще откриваме нови и нови закони. Непознатото не изисква да викаме на помощ Божественото. Викали са го първобитните хора, но натрупаният опит показва, че неясното в един момент става ясно, после, с откриването на нови факти, възниква нова неяснота, и така до безкрай. Къде тук е Бог? За какво ни е Бог?
Първото, по което се разбрахме, или по-точно казано, по което бях принуден да отстъпя, е, че широко заложеното в атеистичната литература твърдение, че „науката опровергава съществуването на Бог“, е сложна теорема, а не аксиома. Дядо смяташе тази теорема за нерешима.

Старецът, който беше чел и мислил по тези въпроси неизмеримо повече от мен, направо се забавляваше с това твърдение.

– Науката, вместо да опровергава съществуването на Бог, по-добре да се заеме да опровергае факта, че е абсолютно безпомощна да обясни очевидни и фундаментални явления.

– Кое пък чак толкова очевидно и фундаментално не може да обясни?

– Ами например постоянното усложняване на света. По физика учихте за ентропия, нали? Във всяка система, ако няма външно въздействие, процесите вървят от сложното към простото. Всичко в природата се стреми към уравновесяване. Да, ама основният принцип, който движи света, е негентропията, обратното на ентропията. А точно това бягство от равновесието, точно това постоянно усложняване е абсолютно неясно на наука. В света има целеполагане, което науката се прави, че не вижда.

– Дядо, твоите думи не означават нищо друго, освен че науката един ден ще разкрие и механизмите на негентропията.

– Да, когато се съгласи, че във Вселената има целеполагане, което не е по силите на слепи процеси. Зад него стои Разум. Нека науката обясни усложняването, а не да гледа налудничаво високомерно на религията и да квалифицира набожните като необразовани и примитивни. Впрочем, дори не сме прави така да обобщаваме за науката и учените изобщо. Най-светлите умове на човечеството са вярвали в Бог.

– Хайде бе, за това не са ми говорили, нито съм чел!

– Нали затова съм аз? Да ти уравновесявам залитанията!

Спорът ни „наука – религия“ завърши свой основен етап по много интересен начин. Една сутрин, след като закусих, продължих четенето на някаква научнопопулярна книга. За книгоразделител ползвах малко картонче. Гледам, вместо него – картичка с библейска сцена. Такива в дядовата къща имаше много. От едната ѝ страна с дядовия почерк беше написано: „Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става почитта му към Бога. Алберт Айнщайн“. Следваха три числа: 4, 8, 12.

– Дядо, ти ли ми сложи тази картичка?

– Котаракът Цочо. Напоследък е станал много интелигентен. Вчера ми се оплака, че не може да заспи, като се сети за твоя атеизъм.

– И какво сега? Искаш да кажеш, че най-големият физик на всички времена е бил религиозен?

– Не го казвам аз. Той си го е казал. Нещо да добавиш по въпроса как науката бори вярата в Бога?

– Какво означават тези числа след цитата?

– Номер на рафта отгоре на долу, пореден брой на томчето от ляво на дясно и страница. Знаеш къде.

Отидох в мазето при книгите, взех томчето с подвързани списания и отворих на страницата – цитати от велики учени за религиозността и Бога. Десетки учени. Айнщайн и Дарвин ми стигаха. Дарвин, боже мой! И таз добра! А аз цяла зима се пънех да мисля как еволюционната теория опровергава необходимостта от Бог! А цитат от Робърт Миликън, Нобелов лауреат по физика за 1923 г., направо изби рибата: „За мен е немислимо, че един истински атеист може да бъде учен“! Айде-е-е!

Не си спомням дали точно от това томче, или от друга книга по-късно прочетох следните изящни думи на Вернер Хайзенберг: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог“. 
Явно с моите няколко десетки научнопопулярни книги бях отпил първата глътка. Нямаше да стигна до дъното, защото нямах намерение да се занимавам професионално с наука, но думите на Айнщайн, Дарвин, Хайзенберг, Планк и много други будеха респект и доверие.

От този ден нататък се отказах да мисля, че развитието на науката може да бъде аргумент срещу съществуването на Бог.

Вечерта дядо победоносно, но без педагогически уклон, ми каза:

– Повярвай на тези хора, моето момче! И не се притеснявай, че в основата на своя мироглед ще поставиш вярата. Най-погрешното нещо, на което те учат в Стара Загора, е, че правилните знания се опират само на експерименти и доказателства. Дълбоко в основата на всяко познание стои Вярата. Аксиомите не се доказват, ние вярваме в тяхната истинност. Точно те са в основата на математиката, която пък е в основата на всичко...

Атеизмът ми беше подкопан не чрез някакви доказателства за съществуването на Божествения разум. Въпреки че опити да се представят такива имаше в неговите книги. Пробивът дойде по линия на усилващото се усещане, че няма как да си обясним света без целеполагане. Дядо умело използваше факти от животинския свят. Беше пчелар и любимите му примери бяха от света на пчелите и осите.

– Знаеш ли, момче, че царицата в кошера се придвижва като лети на точно определена височина? Ако слезе надолу или се качи нагоре, другите я убиват. Защо? Защото тази промяна означава, че е болна, а това е фатално за семейството. Вие всичко се опитвате да обясните с понятието „безусловен рефлекс“, плод на случайни мутации. Значи, става някаква случайна мутация и пчелите започват да знаят на каква височина царицата е болна? Сериозно ли ти се вижда?

Тръснах глава, за да покажа, че не съм разбрал примера.

– Добре, по-ясен тогава. С осата. Тя влачи за храна на своите личинки парализирани бръмбари. Осата не убива бръмбара, а го пробожда в точно определено място на точно определен нервен ганглий, за да го парализира. И ти твърдиш, че случайни промени в състава на една киселина, пък била тя и ДНК, ще доведат до знанието, първо, че бръмбарът не бива да се убива; второ, че трябва да бъде парализиран; трето, че точно еди-къде си се намира това, което, ако се прободе, работата ще стане. Не ти ли звучи като фантасмагория? Друг пример. Понякога осата мъкне за храна пчели. Преди да ги предостави на личинките си, тя ги очиства от меда. Защо? Сега внимавай! Защото медът е вреден за личинките. Искаш да ми кажеш, че няколко молекули в киселината се преметнали случайно по някакъв начин и осата е разбрала, че медът е вреден за потомството? Да пукнеш от смях! Да твърдим, че е оцелял този хамелеон, който чрез случайни мутации е започнал да се слива по цвят със средата, добре. Другите не са се сливали и са ги изяждали враговете. В примера, който ти дадох, обаче има действие, което засяга друг, и то в бъдеще. Това може да се обясни само с намеса на Разума. Или рибите, които пътуват хиляди километри срещу течението, блъскат се в стотици препятствия, за да стигнат точно определено място, където да хвърлят хайвера си. Това е мястото, на което те самите са били под формата на хайвер на своите майки. После водата завлича новото потомство на хиляди километри по течението, за да се повтори един ден същата история. И така, разместват се някакви атоми, един насам, друг натам, разбира се „абсолютно случайно“, и глупавата риба вече знае един маршрут, невъзможно труден. Маршрут, който човек със специални уреди цял живот не може да научи.
Ето, на тези „случайности“ аз казвам Божествено намерение. А вие ги наричайте както си искате. Само че, както разбра, самият Дарвин не е посмял да си обясни света без Бог. Макар да си мислите, че той, Дарвин, на вас ви го е обяснил.
След всички подобни разговори и примери започнах да виждам света по друг начин. Той не беше някаква сляпа сбирщина от процеси, на чийто връх се мъдри Човекът с неговия разум. Разум има в цялата природа, в цялата Вселена. Има някакъв план, някакви цели, които се реализират чрез него. Светът е гигантски часовник, немислим без Часовникаря. Тази метафора не е в полза просто на християнството, а на вярата в един универсален Разум, който ръководи света. Да не виждаш целеполагането, означава, че си сляп за скритите механизми на битието. Не вярата в Бог говори за изостаналост. Липсата на вяра означава ограниченост и интелектуална посредственост.

* * *

От време на време ходех с дядо на църква. Не бях християнин в догматичния и ритуален смисъл на понятието. Знаех обаче, че всички икони, песнопения, тамян и ритуали са конкретизация на почитта към Божествената реалност. Да, реалност! Знаех и нещо друго. Преди години моят живот беше спасен от християнски молитви. Не от ислямски или будистки, а от християнски. Това правеше в моите очи християнството истинно. Християнството е безспорно опредметяване на абстрактния Божествен принцип. А няма как през вековете вярата да се е предавала и съхранявала чрез мъгляви теоретични постулати. Тя е трябвало да получи „плът и кръв“. И ги е получила.

Веднъж дядо ме попита:

– Би ли се съгласил да прочетеш няколко страници по време на служба? Матей се разболя от грип и не вярвам да се оправи за два-три дни. А не искам службата да се лиши от четене. Една жена, която пее с мен, ще ти показва кога да почваш и кога да спираш. Аз ще ти дам текстовете. Малко ще ги поупражниш. Трябва да одобря ритъма и интонацията.

Съгласих се. Все пак молба на дядо. Пък и ново преживяване. Кога друг път ще имам възможност да чета в църква? Напуши ме смях – председателят на Клуба на младия атеист прилежно се подготвя и след това чете религиозни текстове по време на служба. В пълна църква може би, защото службата беше посветена на един от много тачените именни дни.

Никога друг път не съм имал такова преживяване. Дядовото пеене влизаше в мен без прегради, сякаш бях безплътен. Не през ушите, а през всяка пора на тялото ми. Спокойствие, тържественост и светлина в сърцето. Магия. Бях се слял с текста. Нямам конкретен спомен за думите. Имам спомен за поток, който ме носеше като вълшебно килимче от приказките. Исках това вълшебство да не свършва.

След края на службата, когато хората си поразотидоха, дядо се приближи, сложи ръка на рамото ми и каза:

– Благодаря ти, момче! Бог с теб!

Хванах дясната му ръка и я целунах. Прекръстих се с цялата обич, която се беше събрала в душата ми. Сърцето и устата ми сами отрониха:

– Бог с мен!