Лествица. Стъпало 4
За това стъпало Отецът е
отделил най-много място – цели 30 страници от общо 300. Четеш, препрочиташ,
връщаш се… и разбираш, че послушанието тук не е просто да се подчиняваш на
някого. Всички други добродетели са свързани с овладяването на послушанието.
Послушанието не е нещо,
което се усвоява за месец, два или за година. „… до тридесет години изпитват ония, които се отказват от света“, казва Отецът.
Какви тридесет години? Какво
толкова има да се усвоява? Имаш си наставник и го слушаш. Работиш, това, което
ти нарежда. Участваш в молитви и ритуали
− толкова и тогава, когато ти каже. Ставаш и лягаш, когато ти нареди… Случва ли
се нещо друго освен изпълнението на заповядани действия?
Случва се. Усвоеното
послушание е пълна трансформация.
Който не е минал през
каляването с послушание не може да надвие егото си. Борбата с егото е
най-важната битка на монаха. Самолюбието, чувството за превъзходство, желанието
да бъдеш винаги „отгоре“, животинският
инстинкт да мачкаш другия, егоизмът – това е букетът, наречен „Его“. Ако
се стреми да дойде близко до всеопрощаващия Бог, до любящия Бог; ако се стреми
да направи любовта същност на своя духовен живот, монахът трябва да срази
горделивостта. Христос е измил краката на своите ученици. За не-духовния човек
това е унижение! Как така – Бог да мие краката на смъртни! За качващия се обаче
по Лествицата този акт е въплъщение на духовна широта, на извисеност, на
мащабност. Не случайно ние, обикновените, се възхищаваме на известни и
високопоставени хора, когато те се държат с нас като с равни, когато показват
към нас доброта, отзивчивост, обич. Най-обикновеното нещо е да си високомерен,
подчертаващ своето превъзходство, когато си високопоставен. Най-необикновеното
е да си скромен, разбиращ, готов за помощ, когато се на „върха“. Да се държиш
като обикновен, да бъдеш обикновен, когато се необикновен е божествено!
За да постигне това
себеусещане за обикновеност, за не-специалност, монахът трябва да се научи да
търпи унижения във всичките му разновидности – укори, подигравки, обиди… За да
изгради способност да разбира другите, да се поставя на тяхно място, монахът
трябва да спре да ги укорява, да ги съди. За да срази егоиста в себе си,
монахът трябва да престане да се гневи. Съвършеното послушание води да пълна
победа над суетата. Без това няма духовен напредък. Суетният не може да стои на
Лествицата – тя ще го изхвърли, злите духове ще го съборят.
Това е първата половина от
вселената на послушанието − смирение, човеколюбие, емпатия.
Ето и втората.
Без трудната, продължителна
и често жестока школа на послушанието, не можеш да постигнеш силен и независим
дух. „Както дърветата, огъвани от
ветровете, пускат своите корени дълбоко в земята, така и ония, които пребивават
в послушание, ще придобият силни и непоколебими души", казва Отецът.
Послушанието прави монаха
кротък и търпелив. Това е желязната броня, в която се чупят стрелите на всеки
външен човешки удар. И тук е върховният парадокс – ставайки роб, ти добиваш
пълна свобода - "…вие, които се
стремите доброволно да се продадете в робство, та в замяна да получите
истинската свобода…"
Станал си свободен, защото си станал
недосегаем! Нищо не може да ту уязви, нищо не може да те извади от равновесие.
Дори напредналият в тази независимост сам се вкарва в ситуации, които му
потвърждават духовната устойчивост: „Който
се стреми към безстрастие и към Бога, той счита загубен всеки ден, в който
никой не го е укорил…“
Само ако се види тази
фундаменталност на послушанието, може да се разбере историята на Исидор, разказана от Отецът.
Исидор бил княз от
Александрия. Той решил да се посвети на духовно израстване и поискал да постъпи
в манастир. Игуменът, разговаряйки с
него, разбрал, че пред себе си има „твърде коварен, зъл и горд“ човек − все
качества, които за християнството са от Дявола. Игуменът решил да преодолее
това „бесовското коварство“. Поставил му следната задача – да застане при
портата на манастира и на всеки, който влизал и излизал, да се покланя доземи и
да казва: „Отче, помоли се за мене,
обхванат съм от зъл дух!“
„Какво
пък толкова?“, си помислил Исидор и застанал до външната
порта на манастира. И започнал - той, князът - да се кланя на всеки, който
влизал и излизал. И да казва „Отче,
помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух!“ Ден, два, седмица, две… Игуменът не отменял
задачата…Седем години! Чак след седем години игуменът преценил, че Исидор е
постигнал необходимото смирение и го причислил към братята. Йоан Лествичник
разказва какъв отговор е получил, когато попитал Исидор какво е изпитвал
неговият ум, докато е изпълнявал своето послушание.
„Отначало, каза той, аз си мислех, че сам се
предадох в робство заради моите грехове и затова с голяма скръб, самонасилие и
кърваво само-принуждение правех поклони. След една година моето сърце вече не
изпитваше скръб, очаквайки от Господа награда за търпението. Когато измина още
една година, дълбоко в сърцето си аз считах вече себе си недостоен да бъда в
св. обител, да срещам отците, да гледам лицата им, да се причащавам със св.
Тайни и, като навеждах очите си надолу, а мисълта си още по-надолу, вече
искрено молех влизащите и излизащите да се помолят за мене."
След този подвиг Исидор бил
съвършено друг човек. Тих, скромен, смирен, търпелив, обичащ… Горделивият и зъл
княз се превърнал в монах, стъпил здраво и непоколебимо на Лествицата.
…Преподобният Йоан Колов,
живял през IV-V век се подвизавал в Скитската Египетска пустиня. Той бил с
пламенен и невъздържан характер и силно желаел да възпита в себе си силна воля.
Отишъл при стареца Пимен и го помолил да стане негов ученик. Обещал му да му се покорява във всичко,
каквото и да поиска от него. Старецът Пимен се съгласил, но решил да подложи
търпението на Йоан на невероятни изпитания. Наредил му да полива едно изсъхнало
дърво, което било толкова изсъхнало, че всеки виждал безполезността на
поливането. Йоан обаче изпълнил заповедта на Пимен. След три години поливане,
дървото пуснало листа и дало плод. Нарекли това дърво "Дърво на
послушанието"…
Няма коментари:
Публикуване на коментар