Лествица. Стъпало 5
„Покаянието е дъщеря на
надеждата и отхвърляне на отчаянието“.
Покаянието е искане на
прошка. Никой не иска прошка, ако не се надява, че ще я получи. Надеждата и
покаянието вървят ръка за ръка.
Ако си готов да поискаш
прошка, не може да си тотално отчаян. Желанието за покаянието, самото покаяние,
са свидетели, че си готов да победиш отчаянието.
Покаянието е бич за
горделивостта. Ако Егото ти е господар, самата мисъл за покаяние е невъзможна.
Тогава искането на прошка изглежда
унизително. Няма как да се каеш и да не си смирен.
Йоан Лествичник разказва за
специална обител, наречена „Тъмницата“, в която са затворени иноци, твърдо
решени на всяка цена да измолят Божията прошка. Там Отецът вижда неща, които
изумяват дори самия него.
Хора, прави и неподвижни,
изнурени от безсъние и ридания, с поглед отправен към небето, молят за
помощ. Други с вързани отзад ръце,
забили поглед в земята, „покрити с мрака на скръбта и с някакво тънко
отчаяние“, търсят Божията прошка. Трети, седнали на земята и скрили лицето си
между коленете, удрят челата си в земята. Четвърти крещят в изстъпление и си
нанасят удари.
Хора с вдървени от множество
поклони колена; с помръкнали и хлътнали дълбоко очи; с бузи, наранени и
опърлени от обилни горещи сълзи; увехнали и бледи лица, приличащи на мъртвешки.
Хора, чийто плач е изтръгнал
от тях всякаква гневливост. Убита надежда за каквото и да е наслаждение. Вода и
хляб, колкото да не умрат. Нито смях, нито празнословие, нито дързък говор,
нито суета, угаснала жажда за всичко земно. Само вопли и викове към Бога.
Всички те имат пред очите си
единствено смъртта и се питат „Каква ще бъде присъдата? Какъв ще бъде нашият
край? Ще излекуваме ли своите душевни язви? Ще има ли прошка за нас?“
„Аз видях там души толкова
унижени, съкрушени и тъй угнетени от тежестта на греховното бреме, че биха
могли да доведат до умиление и самите камъни със своите думи и. вопли към
Бога.“
Йоан Лествичник прекарва
тридесет дни в „Тъмницата“. Излиза от там, както той сам казва, „извън себе
си“, тотално променен. Приема видяното за подвиг, но предупреждава, че това не
е за всеки монах. „Нерадивият“ не трябва дори да опитва такова покаяние, защото
може да се отчае и да загуби дори това, което е придобил досега със своя труд.
И в покаянието има степени.
Едно е да си смирен като съжаляваш за дадени свои постъпки, второ е да си
изпълнен с упрека на съвестта, трето е „блаженото и богато смирение, което се
вселява в съвършените“. Висшият вид покаяние, признава Отецът, не може да бъде
предаден с думи. И не съветва никого да се опитва да го практикува по описание.
Има обаче покаяние, към
което трябва всеки да се стреми. В живота си ние падаме и ставаме, падаме и
ставаме. Никога обаче не трябва да се отчайваме. Отчаянието е слабост,
отчаянието е грях. Надеждата е божествен дар. Освен надеждата, много важна е и
съвестта. Трябва да държим съвестта си будна, защото в нея е мерилото за
правилния път. И трябва да внимаваме, защото съвестта ни може да престане да ни
изобличава, не поради нашата чистота, а поради умора.
Тежкὀ и горкὀ
на ленивите в живота. Те си мислят, че едно единствено ставане от
пропастта води до блаженство. И бъркат жестоко. Такова самомнение ще им донесе
само отчаяние.
Човек трябва да се пази да
смята, че светът и Бог са му длъжни. Човек винаги трябва да живее с мисълта, че
е длъжен и на света, и на Бога. Така
човек увеличава шансовете си да получи прошка за греховете си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар