Лествица. Стъпало 6
Мисълта за смъртта.
Говоренето за смъртта. Преживяването на смъртта на близък човек. Очакването на
своята собствена смърт.
Какво в същност за
християнина е мисълта за смъртта? Това е мисъл за Бога, това е любов към Бога,
това е мисъл за Царството небесно. Смъртта е раздяла на душата с тялото и
пренасяне на душата в един духовен Божи свят. Когато мисълта за смъртта е
постоянно пред теб, в същност самият Господ е постоянно пред теб.
За вярващия мисълта за
смъртта е необходима на душата така, както хлябът е необходим за тялото. А как
се разбира, че човек действително живее постоянно с тази мисъл? Доказателството
е, че той е овладял страстите си, станал е техен господар. Ако те владее
споменът за смъртта, ти доброволно изоставяш страстите. Не може пълноценно да
носиш в себе си и едното и другото!
Който иска да пази в душата си мисълта за смъртта и едновременно с това
се отдава страстно на обикновените житейски грижи, „прилича на човек, който
иска да плава и в същото време да пляска с ръце“. Живият спомен за смъртта
отсича страстите, казва Отецът.
Мисълта за смъртта не
поражда ли страх? Поражда, разбира се! Такава е човешката природа. Човешкото
естество реагира със страх на мисълта за смъртта. И „Христос се бои от смъртта
(Лук. 13:7)“. Бои се, защото едната му природа е човешка.
Нека си спомним обаче едни
от ключовите думи при Първо стъпало - „Монахът е непрестанно насилие над
естеството“! Монахът за това е монах, защото той трябва да победи човешката си
природа! Той трябва да победи страха и да го замести със съвсем други
преживявания. Това важи с особена сила за тези, които са проявили усърдие и са
приели да живеят в безмълвие. У живеещите в безмълвие помненето на смъртта
премахва грижите, ражда непрестанна молитва и пази ума. „Впрочем, самите тези
добродетели са и майки и дъщери на помненето на смъртта.“
Монахът трябва да знае, че
ще прекара деня си истински благочестиво, ако живее с мисълта, че това е
последния му ден от живота му.
В напредналия монашеския
живот трябва да има не просто ежедневно очакване на смъртта. Свят човек е този,
който ежечасно я желае. Не всяко желание за смърт обаче е достойно за
одобрение. Например призоваването на смъртта от отчаяние
не е от
Бога. То е укоримо, то е от Дявола.
След като мисълта за смъртта
е толкова благотворна, защо Бог не ни известява предварително за часа на нашата
смърт? Защото, отговаря Отецът, ако знаем точно кога ще умрем, ние ще бъдем
изкушени да живеем в беззаконие и грях, а покаянието ще оставим чак за края на
живота си.
Когато оплакваш греховете
си, никога не се осланяй на мисълта, че Бог е човеколюбив и че непременно ще ти
прости. Спасението ти е в твоето
покаяние, в твоята молитва, а не в благостта на Бога. Призовавай Божието човеколюбие
само в мигове на отчаяние!
Чета Йоан Лествичник и се
сещам за думи на Йосиф Исихаст. Той казва така: „Блажен е този, който ден и нощ
помни за смъртта и се готви за среща с нея. Тя има обичай да идва с весел вид
към тези, които я очакват и да настига със жесток и зъл вид тези, които не я
очакват.“
* * *
Едно от нещата, свързани с
дядо, които са се врязали най-дълбоко в паметта ми, е как дядо разказваше за
смъртта на баба, неговата жена.
Беше лятото на 1985 г. Сух,
нажежен август. Дядо беше седнал на двора, под едно от плодните дървета, на
любимото си лятно място и говореше. Пред него бяхме трима – аз, вуйчо -
неговият син, и един от братовчедите ми. Дядо уж разказваше на нас, но погледът
му беше зареян някъде и с думите си не
търсеше контакт със слушателите си. Говореше бавно и спокойно – така, както ми
разказваше приказки, когато бях малък.
− Снощи вечеряхме, приказвахме си кротко, разказвахме си
някакви интересни неща от деня и като се стъмни си легнахме. Ето, тук, в
лятната кухня, както винаги през лятото. Аз продължих нещо да бърборя. Спирах
от време на време, за да чуя реакциите на бабата. Тя обаче не ми отговаряше.
Заспала е, помислих си и се обърнах на другата страна. Не ми се спеше обаче. Въртях
се, пухтях, жегата голяма, и пак подех приказка. Да е минало половин час откак
сме си легнали. Бабата пак мълчи. „Бабо, бабо!“ - виках й – „Чуй де!“ Нещо ме
жегна. Станах, отидох до леглото й и я побутнах. Не мърда. Пак я побутнах. След
няколко секунди разбрах, че си е отишла…
По лицето на дядо нямаше
скръб, нямаше драма. Лицето спокойно, погледът сериозен, но обичаен. Това „си е
отишла…“ направо ме сряза – сякаш баба е станала и е влязла за нещо в другата
стая.
Впрочем не биваше да се
дивя. За дядо смъртта не съществуваше. Ние, хората, напускахме своите тела,
изправяхме се пред Божия съд, попадахме според заслугите и греховете си в Рая
или в Ада и след време, при Второто пришествие,
отново щяхме да получим телата си, за да влезем с тях във вечността. За
дядо баба наистина просто си беше отишла.
На следващата година, пак
през лятото, дядо също почина.
Месец – два след
погребението на баба той се премести да живее в Плевен, при по-малката си
дъщеря. Беше вече 80 годишен, с различни болежки, от които помня пристъпите на
задух, а и не можеше да гледа сам себе си – през живота си не беше измил една
чиния или изпрал един чорап. Една сутрин, когато леля тръгвала на работа,
старецът й пожелал приятен ден и спокойно, сякаш между другото й казал:
− Жéни, аз днес си тръгвам…
− Къде си тръгваш?
− При майка ти…
− Моля?..Татко, стига си говорил глупости! На обяд ще
дойда, за да ти донеса нещо за ядене! И си избий тези мисли от главата!
− Добре, моето момиче, ще си ги избия… Имам една
молба – погребете ме в Горна Манастирица, при бабата. Горе ще бъдем
заедно, нека и долу сме заедно.
На обяд, когато леля влязла,
за да му остави храна, той лежал на леглото неподвижен, със затворени очи, а в
едната ръка стискал малък дървен кръст.
Предвиждането на деня на
собствената си смърт беше едно от няколкото негови чудеса, за които знам от
преки свидетели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар