Правешки манастир

Правешкият манастир е разположен в Етрополския дял на Стара Планина на около 2-3 км от гр. Правец. Манастирът е на на 10 км от гр.Етрополе, на 12 км от Ботевград и на 62 км. източно от София.

          − Този манастир е много малък! – Петьо наруши мълчанието  в момента, в който завихме по отбивката за Правешкия манастир.

          − Аз предпочитам малките манастири – отговорих му – Някак ми е по-уютно. В големите се губя и после се чудя откъде да започна разказа си.

          - Освен това почти нищо не се знае за неговата история…преди да тръгнем поразпитах… имам приятели по този край! – продължи Петьо.

          − Все някой ще ни разкаже нещо…

          − Най-интересното в манастира е бил игуменът му – архимандрит Йоан Страшников! Дано да е там!

          − И кое му е интересното?

          − Бил много сладкодумен. А и личната му история е интересна. Като млад кандидатствал философия, приели го, но не го записали, защото баща му  бил поп. Така разправят… Завършил математика и станал учител. Съпругата му починала и той сложил расото. Някъде преди 20 – 25 години. Сега бил на 80.

          − Значи много късно е станал монах…

Манастирът се появи. От далече трудно различавах кое какво е. От дясно тръгваше в дълбочина варосан зид, покрит с керемиди, в ляво се виждаха три сгради, а отпред – липсваше стена, сякаш беше бутната.

Оставихме колата. В първото открито пространство, което ни посрещна, бяха разхвърляни строителни материали, явно в манастира нещо се строеше или ремонтираше. Подминахме табела „150 години от възстановяването на манастир „Свети Теодор Тирон““. Последвахме група хора, които вървяха към сградите.

          − Леле, колко билки! – Любен, който ни возеше се спусна към една от тревните площи, които стояха като шпалир. – Мащерка, жълт кантарион, дива мента!

Сградите бяха на стотина метра навътре, след предполагаемото място за преден зид. Между черквата и една къща във възрожденски стил с голям чардак се суетяха доста хора – повечето млади. Току що беше приключило кръщене. На чардака около голяма маса бяха седнали двама мъже и разговаряха. Още по-навътре се изправяха две модерни здания, едното от които приютяваше кула с часовник и камбанария.

          − А бе, Юрка, камбанарията не трябва ли да е с черквата? Виж къде са я построили…

          − И така може, Любо! Има черква, чиято камбанария е от другата страна на пътя! Говоря за Беловодския манастир.

…Манастирът е построен върху древно тракийско светилище. Твърдят, че това се е случило в самото начало на Второто българско царство, при Асен и Петър. Разрушен е през 1636 г., от войските на еничаря Чампала Оглу, който ръководел потурчването на християните в Ловчанския край. Оцелелите монаси успяват да се спасят в Етрополския манастир. Заедно със „Свети Теодор Тирон“ са унищожени и други манастири; изгорени са села; част от населението, което е отказало да смени вярата си е било избито, а друга част изселено в Мала Азия.

Не се минава много време и животът в Правешкия манастир се възобновява. Монасите се връщат от Етрополския манастир и живеят в землянки в подножието на светата обител. По време на кърджалийските нашествия  през 18 век е изгарян и възстановяван няколко пъти…

Зад модерните сгради блесна просторна поляна. В нейния край от широко разтворена порта се излизаше в гъста гора. От ляво на портата, на дървен стълб, беше забита табела, която обясняваше нещо за опасността от африканска чума по свинете. В широка беседка – голям казан за курбан, над който беше монтиран огромен аспиратор. „Е, не е чак толкова малък манастирът!“, помислих си.

Върнахме се към черквата. Пред нея строен възрастен монах, в обичайното расо, дълго до петите и с внушителна бяла брада,  разговаряше с група посетители. Явно това беше архимандрит Йоан. Доближихме се и изчакахме да си свърши разговора.

          − Отче, ще ни отделите ли малко време? Бихме искали да ни разкажете нещо за манастира, а и за себе си, ако е възможно… - май бях прекалено директен.

          − С удоволствие, скъпи мои, само че ме чака кола – имам кръщене в Правец, даже вече закъснявам. Ако сте тук след два часа, ще бъда на ваше разположение, ще пием кафе и ще си говорим…

Пред нас беше ведър, спокоен и усмихнат човек. Тялото му − изправено, енергично, силно,въпреки годините му.

          − Добре де, няколко изречения… Най-интересното… - движех се по ръба на нахалството, но много исках да чуя негов разказ.

Игуменът изобщо не се подразни, усмивката му стана още по-широка, лицето – още по-любезно. Обърна се с лице към черквата, вдигна дясната си ръка и посочи нещо над вратата.

          − Сега ще чуете може би най-интересното за нашия манастир. Виждате ли двата барелефа високо  отляво и отдясно над вратата?

Барелефите се виждаха, но почти нищо не личеше. Аз знаех обаче,че тук трябва да са изобразени двуглави орли.

          − Това са двуглави орли! – отговорих с гордостта на познавач.

          − И какви са тези орли?

          - Това е символът на Цариградската патриаршия.

          - Да, единият орел, този в ляво, със спуснатите криле, е символът на Цариградската патриаршия. Другият, обаче, е с вдигнати криле! За него какво ще кажете?

Моята подготовка не беше стигнала чак до там да различавам позицията на крилете на двуглавия орел, затова повдигнах рамене в знак, че не знам.

          − Това  е гербът на Русия!

          − Чужд герб, това не е добре! – опитах се да се шегувам. - И в какво тук се състои интересното?

          −  Черквата е строена и барелефите са правени през 1866 година!.. Само, че аз наистина закъснявам!

Отец Йоан се закова за секунди, изгледа ни, после се обърна към магерницата и извика:

          − Ваньо, ела моля те!

Единият от двамата мъже, които разговаряха на чардака стана и дойде при нас.

          Моля те, -  каза му игуменът, - тези хора проявяват интерес към манастира, обърни им малко внимание, аз трябва да бягам до Правец!

След това старецът енергично се обърна и тръгна към импровизирания паркинг.

Пред нас стоеше около 50 годишен мъж, кестеняв, висок, широкоплещест, по дънки и тениска.

          − Заповядайте, ей на онази маса!

Когато четиримата седнахме мъжът попита:

          − Отец Йоан разказа ли ви нещо?

          − Само за гербовете. Единият бил на Цариградската патриаршия, а другият – на Русия. Този на Русия бил уникален…

          − Наистина е уникален. Руски герб, сложен на фасадата на черква, строена преди Освобождението… Такова нещо няма да намерите никъде другаде в България. Явно майсторът на нашата черква е бил доста луда глава! Ти да сложиш барелеф с герба на най-големия враг на Османската империя над портата на новопостроена черква си е цяло приключение!

          − Кой е майсторът? – попита Любен.

          − Кръстю Найденов се казва. Викали му „Сърбина“. Голям бунтар, завършва живота си в Диарбекир.

          − По интересното е, че този герб е оцелял! – включих се и аз.

          - Всъщност, това е загадката. Да е направен, еди – дойди – в България по това време луди глави колкото щеш! Ама турците да не го забележат, пък и никой да не „изпее“ за герба, това е интересно. Вярно, правчани са построили храма тихичко, „по терлици“, но все пак!

          − Как „по терлици“? – намеси се и Петьо – Винаги се е искало специално разрешение за строеж на православен храм!

          − По принцип, да! Искало се е разрешение от Патриаршията в Цариград, която пък е пишела на султана. Само, че в нашия случай такова разрешение не е искано. Когато властите дошли да видят какво ще се строи, правчани им показали малка част от основите на черквата. Другата част била зачимена и затрупана с пръст. Успели да убедят турчина, че ще възстановяват стара черква, а няма да строят нова. Може и някой грош да са дали…

Разговорът продължи повече от половин час.

…Храмът е построен от камък и тухла, като за строежа не е използвано нито едно дърво. Тухлите са били произвеждани в манастирския двор, а над 2000 тона камъни са били докарани с волски каруци…Освещаването на черквата е станало чак през 1911 г.. Преди Освобождението е идвал да я освещава гръцки владика, но селяните са го изгонили…От 1918 г. до 1931 г. игумен на манастира е бил руски монах – дядо Хаджи…Стенописите в манастирската черква са възстановявани през 2007 г. Старите стенописи са били почти разрушени от иманяри. Те видели на места кухини, оставени от строителите, и помислили, че тук се крият съкровища. А кухините били оставени за по-добра акустика… Манастирските камбани са две – голяма и малка. Преди да бъде поставена тук, малката е обслужвала гара Плевен, още от прокарването на ж.п. линията София – Горна Оряховица – Варна. По-късно е призовавала на училище децата от ОУ „Н.Й. Вапцаров“ в гр. Плевен…

Сладкодумен беше нашият събеседник, историк както се оказа, приятел на архимандрит Йоан.

          − Какво ще кажеш, малък манастир, с неизвестна история, а? – закачих се с Петьо на тръгване.

          − Виноват, г-н пътеписец, - върна ми закачката Петьо – най-съм впечатлен от контраста – отвън на черквата героизъм с барелефите – вътре вандалщина на иманярите със стенописите.

          − И по средата на контраста страхотни билки – мащерка, жълт кантарион и дива мента, а Любо? – попитах и тръгнах да си откъсна няколко стръка.