Лествица. Стъпало 7
Религиозният плач не е скръб
по земни радости. Той е „златно острие, което, наранявайки душата, я отвлича от
всяка земна любов и пристрастие“.
Плачът е видимият израз на
изповедта и покаянието. И както в
покаянието има различен напредък, така и при плача има различни степени на
постигане. Тези степени се съпътстват от различни добродетели. Свойство на
онези, които започват да преуспяват в божествения плач е мълчанието; за онези,
които са преуспели е безгневието ; за съвършените – смирението и жаждата за безчестене. А жаждата за
безчестене е жажда за проверка на
духовната устойчивост чрез посрещане на укори и унижения.
Когато монахът усвои плача,
той трябва да го пази с всички сили, защото може външен шум и наслажденията да
го разпилеят така, както огънят разтапя восъка.
При молитва въздишките и
скръбта са молба към Господа и когато се появят сълзи от всесвята любов, те
показват, че молитвата е приета.
„Сълзите, при размисъл за
напускане на този живот, раждат страх; а от този страх произлиза безстрашие (т.
е. упование); от упованието пък произлиза радост; а след като мине радостта
(която впрочем вече не се прекратява), тогава пониква цветът на любовта.“
„С усилие задържай блажената
радостна скръб…“ Никъде другаде, освен в
молитвата към Бога, скръбта не може да бъде радостна и блажена. Монахът се
покайва за своите слабости и за греховете си, но покаянието носи воля и надежда
за пречистване, за усилване на духа, а тази решимост за пречистване носи
блажена радост. „Който се е облякъл в
блажения благодатен плач като в брачна одежда, той познава духовния смях на
душата (т. е. радостта).“ Духовният плач съдържа в себе си радост и веселие
така, както медът се съдържа в медената пита. Тази особеност, тази странност на
духовния плач показва, че той е дар Божи.
Молитвените сълзи гонят
похотливостта от душата, съединяват душата с нетленната чистота. „У мнозина
плачът е предтеча на блаженото безстрастие“. Сълзите носят на монаха сиянието
на невеществената светлина.
Монахът, който пролива сълзи
обаче, трябва много да се пази от укори към други, които не плачат. „Който се
гордее вътрешно със своите сълзи и осъжда в себе си ония, които не плачат, той
прилича на човек, който е получил от царя оръжие срещу своя враг, а убива себе
си с него.“
Има монаси, които се
окайват, защото плачът не ги спохожда. Те трябва да знаят обаче, че на някои
сълзите не са дадени, защото сълзите могат да носят възгордяване. Такива монаси
не трябва да се осъждат и да се измъчват, тяхната душа не трябва да е скръбна
по този повод, защото самото съкрушаване от липса на сълзи „безопасно заменя сълзите, макар че те — за
свое добро — считат това за нищо.“
Когато душата на монаха без
труд, без усилие, е склонна на сълзи, тогава самият Бог е слязъл при него, за
да изличи списъка на неговите съгрешения.
И този плач трябва да бъде пазен „като зеницата на окото…защото голяма е
неговата сила и далеч превъзхожда силата на оня плач, който идва от нашето
старание и замисъл.“
Плачът не трябва да бъде
придружаван от гняв и гордост − тогава
сълзите са от тщестлавие и са богопротивни, защото „какво общо има между
светлина и тъмнина (2 Кор. 6:14)“?
„Нека се постараем да
придобием ония чисти и искрени сълзи, които се раждат от размисъл за раздялата
ни с тялото; защото в тях няма нито измама, нито гордост, но очистване,
преуспяване в любовта към Бога, измиване от греховете и освобождаване от
страстите.“
Това е великата роля на
духовния плач – той пречиства от греховете, освобождава от страстите и е
доказателство за любовта към Бога. Сълзите по Божествения свят са голямата
крачка към спасението.
И когато монахът е способен
на този духовен плач, за него се казва, че притежава „дара на сълзите“.
* * *
Книгите от дядовата
библиотека и неизброимите разговори със стареца по философски и богословски
проблеми, пораждаха стотици теми. Три от тях ми бяха изключително трудни за
осмисляне.
Първа между тях беше
„свободата на човешката воля“. Дядо твърдеше, че Бог знае съдбата на всеки
човек. За Бог нямало неизвестно бъдеще. В същото време човек бил свободен,
можел да избира посоките на своя живот и затова носел отговорност за своето
поведение. В ума ми тези две постановки взаимно се изключваха.
Аз неведнъж илюстрирах
своето неразбиране със съдбата на Юда, апостолът предал Христос за 30
сребърника. Не разбирах защо Юда е
толкова хулен и мразен, след като неговите
действия са били предначертани. Исус е знаел, че Юда ще го предаде. Не е
било възможно Юда да не го предаде. Той е бил нарочен за това действие. Той е
бил разпределен за тази роля в божествената пиеса. Не разбирах как така човек е
отговорен за своите действия, след като цялата му съдба е описана в
Божествената книга. И как носи отговорност за съдба, която предварително е
постановена.
Втората тема беше
„юродство“-то. Юридивите обикновено са монаси, които отиват в „цивилния“ свят и
започват да се държат като луди. Действията им са странни и безсмислени. Хората
ги посрещат с присмех, не рядко и с бой. Смятали ги за измет на света. Да си
отшелник разбирах, да раздадеш богатствата си и да живееш в крайна бедност
разбирах, дори да си стълпник – тоест да си издигнеш стълб и да живееш на него,
разбирах макар и трудно, но да се правиш на луд „в името на Христа“, това не го
разбирах. Няма да забравя примера със Симеон Юродиви. Той влизал в черква по
време на литургия, гасял свещите, качвал се на амвона, замерял молещите се жени
с орехи… Защо му е било това? Защо е била нужна лудост, за да е бил във вярата
и в любовта към Бога?
Третата трудна тема за мен
беше „религиозният плач“. На най-различни места
и теоретични и биографични, в най-различни форми, срещах мисълта, че милост в
Божието царство ще получат плачещите, че без обилни сълзи молитвата не може да
постигне съвършенство, че без плач състраданието е повърхностно. Апостолите са
плакали, светите отци на православието са плакали… Плачът бил най-прекият път
да изразиш своята любов към Бога. Плачът е бил най-силната форма за очистване
от смъртоносните страсти… За мен плачът винаги е бил проява на безсилие, на
отчаяние. Да има и „радостен плач“. За такъв бях чел, бях чувал, но никога не
го бях виждал. „Радостният плач“ беше за мен една красива метафора. С какво ще
допринесат сълзите, за да преживееш своята вяра, за да изразиш своето
преклонение пред Божественото? Не веднъж съм поставял тези въпроси на дядо.
− Моето момче, плачът в нашето сбъркано време се възприема
като слабост. Особено при мъжете. Ако си гневен и плачеш, трябва да
скриеш плача, защото е проява на безсилие. Ако си радостен и плачеш, трябва да
скриеш плача, защото е проява на женственост или старческо оглупяване. Ако
плачеш от любов, това е неприлична сантименталност. А бе, изобщо, ако плачеш,
не си мъж!
− А ако те бият и плачеш, добавях аз, значи си мухльо!
− Духовният плач е нещо съвършено различно от това, което
изброихме. Той омекотява сърцето, пречиства го от отровите, прави го
възприемчив. Сълзите на духовния плач правят молитвата много по-искрена, много
по-силна…
Няма коментари:
Публикуване на коментар