сряда, 24 юли 2013 г.

Ловец


                                             
 Приготви се за една игра. Ще бъдеш сценаристът. Поне на половина. И главният артист. В началото на играта ще бъдеш даващ, а в края – получаващ. А през цялото време ще бъдеш ловец.

Приготви нещо за човека до теб. Дай му го. Без да забележи, че играеш. Всичко изкуствено е забранено. Или по-точно – забранено е да бъде разкрито като изкуствено. А то е такова, защото е измислено, родено от волята, конструирано от ума, поднесено от артиста.

Скрий любимия му шоколад зад гърба си, погледни го с усмивка отблизо и бавно, бавно, му го покажи. Или книга, за която ти е говорил с възхищение, но все няма време да отиде и да си я купи. Или цвете, ако е жена. Или нещо, по което е запален, ако е мъж с хоби. Или патронче водка, ако е пияница. Или просто го погали – нежно, без причина, без повод, ей така. Или му кажи, че това, което вчера е направил, е страхотно. Или просто го хвани за ръката. Или облегни глава на рамото му. Измисли го! Дай му отношение. Дай му уважение. Дай му любов. Качи го на пиедестал!

А сега, бъди нащрек! Човекът до теб непременно ще „плати“. Непременно ще ти върне. Какво ли ще е то? Не си ли любопитен? Не искаш ли да си ловец на подаръци?

Бъди ловец! Опитай!

понеделник, 8 юли 2013 г.

Правене – неправене


                            
Седнал си в градинката. Слънцето те облива. В главата обаче няма пейка, няма градинка, няма слънце. Файловете със задачите се прескачат – има толкова работа за вършене! Онова стъкло в спалнята вече цял месец чака да го смениш. Утре, вдругиден… Слушалката на душа – счупена. Пролетта превалява, а прозорците са като след пустинна буря. Обеща вчера да пратиш статията, а тя стои наполовина. В неделя е рожденият ден на сестра ти, а ти още не си измислил подаръка. Обеща на съседа да засадиш малко цветя в алеята до блока. Обеща на малката да й купиш темперни бои. В хола е като в катун – цяла седмица премяташ мисълта да сложиш малко ред. Обещанията, ангажиментите, намеренията – в челен сблъсък. Глава – лунапарк. А ти си седнал на пейката като безделник и жумиш срещу слънцето. 

В момента ти работиш. Планирането е работа. Подреждането е работа. Уточняването на ангажименти и срокове е работа. Пейката и слънцето са само фон, сцена, натюрморт зад гърба и над теб. Същността, реалният живот е това, което е в главата ти. А тя бучи. Няма глава, която да бучи и да почива едновременно. Схващаш ли тази несъвместимост? Ти работиш. Или се подготвяш за работа, което си е пак работа. Или си припомняш какво имаш да свършиш, което също си е работа. 

Не гони мислите. Безполезно е. Няма да се получи. Вместо да се нервиш и да ги гониш, защото, виждаш ли, почивал си в момента; или да изпитваш угризения защо не вършиш нищо в момента, просто се настрой за работа. След два часа ще отделя време за стаята. До следобед, ако върви, ще стане. Стъклото в спалнята може да почака. Не е такъв зор. За него – след седмица. Утре ще станеш час по-рано и ще засадиш приготвените цветя. В неделя – пролетно почистване на прозорците. Малката не е толкова малка. Да вземе пари и да си купи боите. Книжарницата е на две пресечки. Подаръкът? Какво толкова. Както винаги – парфюмерия. Утре, в обедната почивка и това ще свършиш. Готово, нещата са подредени. Няма какво повече да искат. Вместо да се блъскат – в редица, под строй. 

Като се прибереш, обърни нещата! 

Започни от хола. Нещата можеш да подреждаш почти машинално. Правил си го стотици пъти. В главата обаче, нека да е празно. Ето, в момента работиш, в този момент не можеш да искаш повече от себе си.  В душата е пусто. Пълен релакс. Някак си отстрани се гледаш. Почиваш и виждаш как ръцете взимат, а краката носят където трябва. Влязлото в теб преди няколко часа слънце чак сега те огрява. Преди не го допускаше, защото работеше. Подреждаше, планираше, изчисляваше. Топлината и светлината сега се разливат в теб. Оправяш хола и се захващаш с нещо друго. Вътре, дълбоко, запазваш спокойствието, нищо – неправенето. 

Обърнал си нещата. Правенето и неправенето са състояния на духа. Там, на пейката си правил. Сега тук, макар и в движение и решаващ задачи, не правиш нищо. Душата се е отпуснала. Хармонията е почукала и ти си й отворила вратата. Някаква песен изплува в теб. Почиваш. Почиваш така, както на пейката не се получи.

Обръщай нещата! Опитай!

петък, 5 юли 2013 г.

Доброта


                                         
Днес ще се опитам да бъда добър. Лека усмивка. Бавни движения. Плавни думи. Ще арестувам и ще натикам в ъгъла на съзнанието си всички претенции. „Разхвърляните дрехи ме побъркват. Все трябва да вървя след задника на някой. Пепеляшка на принцеси.“ „Колегата ме гледа накриво. Ало, аз да не съм ти кофа за отпадъци?“ „Пет пъти му казах да си оправи текста. Все едно говоря на баба си. Костенурка! Влечуго!“ „Поръчвам си кафе. Продавачката, някаква кифла, си бъбри в телефона. А бе, аз да не съм безработен!“ „Шефът пак нацупен. Писна ми!“

Стоп!

Тайм аут!

Пускам възпитателя в отпуск. Само за днес. Да си почине, горкият. Само за един ден, не за повече. Проблемите на колегата не ме интересуват. Сега. Стена. „Костенурка“ – толкова му е дала природата. Милата, по цял ден виси, сигурно за триста лева! Шефът – жена му явно пак снощи го е мачкала като поничка. Сродна душа.

Замествам претенциите с безразличие. И с малко разбиране. Увеличавам дистанцията. Оставам сам сред всички. Тих остров сред бури. Тишина сред мърморене. Бяло петно сред чумерене.

Лека усмивка, спокоен поглед, плавни думи. Нужни са ми. На мен. Отпуск. Висш егоизъм. Другите не ме интересуват. Днес. Ще им обърна внимание. Утре. Днес ме има, но ме няма.

Почивам. Лека усмивка. Спокоен поглед. Обърнат навътре. Разлята топлина. Къпе тялото. Плавни думи. Съзнанието ги ражда, попива ги обратно и благодари.

„Ти май днес ме обичаш!“

„Май ме разбираш!“

„Май си доволен от мен!“

Моля?

Ти кой беше?

сряда, 3 юли 2013 г.

Игра


                                              
Какъв съм аз? Добър и лош, обичан и мразен, интригуващ и безличен, боготворен и презиран. И всичко едновременно.

„Принцът и просякът“ не е просто красива приказка. „Принцът и просякът“ е самият живот. Живот като стая с криви огледала. В различните изглеждаш по различен начин. Само, че огледалата не са криви. Просто имаш толкова много роли, подлагаш се на оценката на толкова много претенции!

За една и съща позиция ми се възхищават и ме презират. Какъв съм аз? Кой съм аз?

Оставям за няколко мига напъните да си отговоря, да определя една оценка за вярна, а друга – за погрешна. Нещо повече – не се опитвам да коригирам другите или да им се нагаждам. Оставям ги да проникнат в мен, да ме изследват, да правят заключения и да ги изразяват с думи, мимики и жестове. Забравям кой съм. Забравям собствената си самооценка. Предизвиквам кратка амнезия.

Тръгвам и се срещам с хората, с които обикновено се срещам. Любопитен съм. Очаквам отношението им с любопитство на дете, което вижда непознато нещо и спокойно, но и леко напрегнато го гледа или върти в ръцете си. Отбелязвам, регистрирам, попивам. Попивам и не коментирам.

Всеки открива в другия частица от своето отношение към света. Всички ние едни за други сме огледала. Отговарям минимално, пестеливо, за да не ме помислят за болен или луд. Отговарям, но някак с малка част от повърхността си, с някакви думи на някакъв суфльор, който знае добре всички роли. И наблюдавам този отсреща. Няма как скоро да не усетя, че той е затворен, а не отворен. Той говори на мен, но отговаря на някакви свои въпроси, ценности, намерения, радости и тревоги. Аз съм му спаринг – партньор. Аз съм чучелото, боксовата круша.

Ако за няколко мига успея да бъда неутрален, абсолютно неутрален, с цялата дълбочина на психиката си, сигурно ще почувствам, че мога да реагирам по стотици начини. Ще бъда способен да водя другия в някаква своя посока, да му давам или да му вземам, да потвърдя очакванията му или силно да го изненадам. Да играя. С него и със себе си. Това ще бъде игра на нищото, което е способно да роди всичко. Игра на вакуума, който ражда и поглъща елементарните частици, тухлите на света. Игра на вечното, недосегаемото с временното и уязвимото.

Ще бъде Никой, ще бъда Всичко! И ще се докосна до една истина, която никога, при никакви обстоятелства, не може да бъде изразена с думи.

вторник, 2 юли 2013 г.

Кръгът


                                         
Попитах го за спокойствието, което излъчва:

-      От Бога ли ти е дадено?

-      Не, сам го намерих.

-      Разкажи!


-      Не, много е претенциозно и смешно.

-      Моля те, веднага ще го забравя.


-      Почти не говоря за това… Добре, слушаш и изтриваш…

Нищо не изтрих: „Всеки ден отделям по единадесет минути за Енергията. Десет за събиране и една – за раздаване. Отпускам се. Правя каквото правя, но се отпускам. Дишам бавно и равномерно. Наблюдавам дишането. Бавно, много бавно. И равномерно. Светът е пълен с енергия. Енергията е навсякъде около нас. Потопени сме в нея. Само трябва да се настроим на определена честота, за да й позволим да влезе. Настройката няма как да се обясни. Тялото я знае от милиони години. Това знание е приспано, кодирано, но съществува. Необходимо е само отпускане и бавно, равномерно дишане. Мисли и образи влизат и излизат. Нито ги викам, нито ги гоня. Облаци някакви. Нахлуват, плуват и отлитат. В един момент Енергията започва да влиза. Колкото си по-спокоен, по-отпуснат, по-бавен и по-равномерен, толкова вратите са по-отворени. Тялото и душата ще се напълнят. Енергията става твоя същност. Ти си Енергия. Когато това се случи, обръщам нещата. Започвам да раздавам. Не подбирам обектите. Масата, цветето, улицата, дървото, случайно минаващ. Раздавам с докосване, с поглед и с мисъл. Енергията започва да тече от мен към света. Човек не бива да се притеснява, няма да обеднее, няма да се свърши. Енергията е безкрайна и всеки може да стане безкраен източник. Ставам такъв. Нека всичко около мен да взима. Нека тегли, нека попива. След минута спирам! И тук ставам свидетел на чудо. Давал съм, но съм по-пълен от всякога. Пречистен съм, богат съм, силен съм. Отдадената енергия се е върнала обратно. Това е така, защото в света всичко е кръг. Просто трябва да направиш пълна обиколка. Само за единадесет минути. Ще опиташ ли?“

След три дни го срещнах отново.

-      Опита ли?

-      Да


-      И какво?

-      Нищо. Гледах си часовника.


-      Забравих да те предупредя. Постига се за единадесет години.