Днес ще се опитам да бъда добър. Лека усмивка. Бавни
движения. Плавни думи. Ще арестувам и ще натикам в ъгъла на съзнанието си
всички претенции. „Разхвърляните дрехи ме побъркват. Все трябва да вървя след задника
на някой. Пепеляшка на принцеси.“ „Колегата ме гледа накриво. Ало, аз да не съм
ти кофа за отпадъци?“ „Пет пъти му казах да си оправи текста. Все едно говоря
на баба си. Костенурка! Влечуго!“ „Поръчвам си кафе. Продавачката, някаква
кифла, си бъбри в телефона. А бе, аз да не съм безработен!“ „Шефът пак нацупен.
Писна ми!“
Стоп!
Тайм аут!
Пускам възпитателя в отпуск. Само за днес. Да си почине,
горкият. Само за един ден, не за повече. Проблемите на колегата не ме
интересуват. Сега. Стена. „Костенурка“ – толкова му е дала природата. Милата,
по цял ден виси, сигурно за триста лева! Шефът – жена му явно пак снощи го е
мачкала като поничка. Сродна душа.
Замествам претенциите с безразличие. И с малко разбиране.
Увеличавам дистанцията. Оставам сам сред всички. Тих остров сред бури. Тишина
сред мърморене. Бяло петно сред чумерене.
Лека усмивка, спокоен поглед, плавни думи. Нужни са ми. На
мен. Отпуск. Висш егоизъм. Другите не ме интересуват. Днес. Ще им обърна
внимание. Утре. Днес ме има, но ме няма.
Почивам. Лека усмивка. Спокоен поглед. Обърнат навътре.
Разлята топлина. Къпе тялото. Плавни думи. Съзнанието ги ражда, попива ги
обратно и благодари.
„Ти май днес ме обичаш!“
„Май ме разбираш!“
„Май си доволен от мен!“
Моля?
Ти кой беше?
Няма коментари:
Публикуване на коментар