четвъртък, 20 юни 2019 г.

Гложенски манастир


"…Такова издигнато, високо над човешката суета място за съзерцание, от където се вижда безкрая на земната и небесна шир и на вселената, не притежава никой друг манастир в България…" (1)

"Гордо място",  "вдъхновяващо", "възхитително", обновяващо", "успокояващо", "зареждащо"… Все думи, които човек среща, когато слуша за Гложенския манастир.

Чаках във всеки момент да се появи прословутият тесен път. Разминаването било много трудно, шофьорът трябвало да бъде много добър. Нямаше да е за пръв път. Пътищата до много манастири, разположени в планина, бяха преживяване.

За пръв път пусках SMS на монах. Учтиво исках среща. Бях впечатлен от неговата биография и от някои негови изказвания пред медии. Йеромонах Нектарий.

Радомир Балабанов  е бил артист в Шуменския театър. Когато става на 28 години решава, че неговата съдба е да бъде монах. Три пъти говори за своето желание с дядо Гавриил, Ловченския митрополит. Първите два пъти молбата му е отклонена любезно с настойчивата препоръка да размисли добре. На третия път явно желанието му е оценено за солидно и неотменно. Три години е послушник в Чекотинския манастир. Сега от много години е в Гложенския.

"Животът в манастир учи на смирение и подчинение",   "Монашеският живот е много труден и неразбираем",  "Църквата е приела послушанието да бъде три години", „Ние сме създадени, за да станем богове. На земята е работилница за богове" – думи на Нектарий пред медии (2).  
 
Разглеждането на черквите, стенописите и иконите вече не ми стигаше. Исках разговори с монаси. Те живеят в особен свят. Затворен свят. Различен свят. "Животът на монаха е неразбираем", казва монах Нектарий.

Представях си как пристигаме в манастира, звъня на монаха, той идва от някъде и аз го моля за десетина минути разговор. Той приема, завежда ме под някой навес на някоя маса и казва: "Слушам Ви". Дано не съм го подразнил, защото е нахално да пишеш SMS-и на непознат духовник, да искаш среща, дори без да се представиш ‒ бях забравил да си пиша името. Разчитах на това, че взех телефона му от човек, когото той много уважава.

Исках да го питам за послушанието. Исках да разбера какви са днешните взаимоотношения между наставник и послушник. За това какви са били в далечното минало бях чел. "Послушанието е отсичане на волята", казва Йоан Лествичник. Послушникът трябва да следва заповедите на наставника безпрекословно, без да ги обсъжда, без да ги оспорва. И вътрешно без да се съпротивлява. Волята на наставника е била закон за послушника.

Йоан Лествичник разказва за един княз  Исидор, който отива в манастир с молбата да стане монах. Игуменът като негов наставник  му заповядва да отиде до външната манастирска порта, да се покланя на всеки влизащ и излизащ монах  и да казва: " Отче, помоли се за мене, обхванат съм от зъл дух !" Всеки ден, от сутрин до вечер. Поклон на всеки монах, който влиза и поклон на всеки монах, който излиза.   И така седем години! Самият княз е разказал тази своя история на Лествичник. През първата година  "с голяма скръб, самонасилие и кърваво самопринуждение правех поклони… През трета – смирен и смятащ себе си за недостоен да бъде в светата обител - искрено молещ влизащите и излизащите да се молят за него." Разказът е от първите векове.

Възможно ли е това? Не е ли само литература? А сега как е? Дали наставниците си позволяват да дават тежки и на пръв поглед безсмислени задачи?

"Послушанието те изправя пред невероятни вътрешни бури. И както дърветата, огъвани от силни ветрове, пускат дълбоки корени, така и успешно пребиваващи в послушанието култивират силна и непоколебима душа", казва Лествичник.

Днес наставниците не се ли притесняват по-скоро да не загубят послушниците? Кризата за монаси в българското православие е огромна. Монах Нектарий говори за три години, Лествичник говори за тридесет години!

Исках да чуя за послушанието човек, който го е преживял. Който е врял в тази душевна алхимия… Променя ли се човек много? Трудно ли е? Непосилно ли е? Има ли стремеж в днешните послушници да "отсекат своята воля"?

Телефонът ми звънна – на дисплея се изписа "монах Нектарий". Беше много любезен, каза, че ме очаква, но предупреди, че трябва да се видим преди 13.30, защото  заминава за погребение в село Гложен. Погледнах часовника си – сигурно щяхме да успеем.

"Земята е ковачница за богове. Всеки е бог" – думи на Нектарий от едно интервю. Странно ми звучаха тези думи в устата на православен, така както естествено биха звучали от устата на един будист. Някаква метафора беше това. Каква обаче, с нетърпение очаквах монахът да ми разясни. Представях си как ми обяснява, че всеки носи божествената искра в себе си… Как всеки трябва да се стреми към божествени състояния…

От горе се спускаше някакъв джип. Любо се изнесе леко в дясно, джипът не се впечатли, не намали скоростта, нито отби и след разминаването се чу тъп звук на ламарина. Джипът беше разпрал задната броня. Любо изскочи от колата и твърде силно, явно за да бъде чут добре, взе да обяснява кой има предимство и кой не. Лекцията по Правилника за движение и връзването на бронята с някаква тел отнеха десетина минути. Нямах късмет – времето за среща с монаха силно накъся.

Спряхме колата на платен паркинг. До самия манастир имало стотина метра. Една табела ни казваше, че трябва да платим 2 лева. Ако бяхме с кон, таксата беше 1 лев. Ако и тримата бяхме с коне, всеки със своя, трябваше общо да платим 3 лева. Значи с кола беше по-изгодно.

На входната врата на манастира беше застанал монах – млад, слаб, с дълга черна брада, в расо и с килимявка. Загледа ни. Ние също спряхме и го загледахме.

         ̶  От вас ли беше SMS-а?

         ̶  От мен. Извинете за безпокойството…

         ̶  Заповядайте! Бъдете добре дошли! Много ми е приятно! – лицето на монаха грееше в любезност, очите – дружелюбни, гласът – гостоприемен… Явно името на човека, от когото имах  телефона, беше свършило чудесна работа. А може би монахът беше такъв – широко скроен и позитивен, нямаше как да преценя.

Още от вратата взе да ни разказва историята на Гложенския манастир.

… Според легендата манастирът е основан от киевския княз Георгий Глож, дошъл по нашите земи заедно с цар Иван Асен II. Царят му подарил земя по течението на река Вит и князът започнал да строи манастир. Със себе си носел от Киев икона на Георги Победоносец.  Иконата изчезнала – намерили я на няколко километра в клоните на едно дърво, на скала, под връх Камен Лисец. Върнали я, но тя отново изчезнала. Отново я намерили на същото място. Така – три пъти. Князът изтълкувал това като божия воля. Спрял строежа, който правел и започнал строеж на новото място. Други разказвачи казват, че построил два манастира, свързани помежду си с тунел…

…Има и друго обяснение за името "Гложене".  Археологът Васил Вълов (1891 - 1970) пише, че село Гложене е разположено в една тясна долина, дълга 16 км., в която постоянно е духал вятър – през нощта отгоре надолу, а през деня отдолу – нагоре. Шумът на вятъра, премесен с безспирното бучене на бързотечния Вит създавало особен шум, който днес в Хърватско се нарича  glezno, glozno. Близкото село Шумнене, сега квартал на гр. Ябланица, е превод, направен от първите заселници, дошли от Гложене през 17 в. Данни в киевските и руски летописи за княз с името Глож  или Гложенски няма. Нито в миналото, нито в днес там няма лично или фамилно име Глож… 

Отец Нектарий ни поведе и минахме през един каменен тунел. Отледах тавана на тунела. По средата видях изпъкнал четвъртит камък, долепих ръката си до него и почти извиках:

         ̶  Отче, нали това е камъкът, който като се извади целият тунел рухва?

         ̶  Ама вие май сте добре подготвени! – отговори отецът – Да, тунелът е построен така, че при нападение, избутването на този камък предизвиква ефекта на доминото и целият тунел рухва – и достъпът до манастира изчезва…

Монахът енергично ни поведе нагоре по каменни стълби. Манастирът беше направен поне на четири нива. Влязохме в черквата и Нектарий ми подаде книга – "Гложенски манастир" с думите "Това е за вас!"

Изведнъж Дора се притесни, че е с шапка, от тези с козирка, срещу слънце:

         ‒ О, трябва да си  сваля шапката!

         ‒ Не, не, - успокои я монахът - Вие трябва да сте с покрита глава, а ние, мъжете – не!

После продължи разказа си:

         ̶  Този манастир, за разлика от много други, не е разрушаван от турците. Дори чуйте една интересна история…Пет века ‒ чували сме само за помохамеданчване… Имало е обаче и покръстване на мюсюлмани. Едно турче идва тук и иска да живее с монасите. По време на Руско-турската война от 1877 г. турски части се разполагат  не далеч от манастира. Игуменът изпраща послушника с турски език, за да ги покани на гости. Те идват и на следващия ден вместо да срутят манастира   си тръгват с пари, храна и дрехи за из път…

…Настоящата черква е издигната през 1930 г. Старата, средновековната, е разрушена от три земетресения. Първото е от 1904 г. Сградата силно се пропуква, но в нея продължава да се извършва богослужение. Падналата мазилка отнесла много стенописи. През 1913 г. ново земетресение разширява още пукнатините. След две години черквата се срутила – съборили се северната и южната стени. Останали да стърчат само източната страна и притвора. Следва Чирпанското земетресение от 1928 г. До есента на 1929 г., близо петнайсет години богослуженията били извършвани в притвора, а до завършването на новата черква – в една от килиите…

Силно стиснах зъби. Така правех, когато исках да спра сълзи. Не съм историк, не съм познавач на православната история, но едва ли има по света друг православен храм, който две земетресения го рушат, а службите в него продължават! Няма я северната стена, няма я южната стена, източната – там, където трябва да е олтарът – стърчи, а монасите пеят в предверието, запазило се като по чудо! Няма такъв храм, сигурен съм! Цели петнайсет години ръце и гласове се отправят към Бога в една развалина със стърчащи камъни… И от уста на уста, от баща на син се предава, че фреските по стърчащите стени, не само не са се заличили от атмосферните влияния, но станали още по-ясни, още по-хубави…(3)

Повечето български манастири са опожарявани и разрушавани от турци и кърджалии, а за Гложенския са трябвали три земетресения, за да рухне!

След като Нектарий каза за Чирпанското земетресение, продължи със следната история:

         ‒ Веднъж разказвах за манастира на 60 човека, дошли с автобус от Чирпан. Когато споменах за земетресенията една възрастна дама ме прекъсна с думите: "Вие нищо не знаете!"  "Какво трябва да знам?" "За Чирпанското хоро. Който не знае за Чирпанското хоро, нищо не знае за Чирпанското земетресение" И разказа – хората са се хващали за ръце, като при хоро, като са смятали, че така ще се спасят…

Потърсихме  легендарната икона на Георги Победоносец, за която се твърди, че дошла през 13 век заедно с основателя на манастира.  Отчето ни я показа.  Цялата икона беше покрита със сребърен обков – виждаше се само лицето на светеца.

         ̶  Това ли е оригиналната икона? – попитах.

         ̶  Някои твърдят, че не е! – беше краткият отговор, придружен с усмивка.

… Специалисти са изследвали иконата. Те стигат до извода, че тя е създадена през първата половина на 18 в., най-вероятно в Киево – Печорската лавра. Ето и някои от професионалните доводи. На иконата змеят е мъртъв. Православните изображения, на които змеят е мъртъв по гръб, датират от 17 – 19 век. Широкото стреме, на което стъпва светецът, не е известно на Запад преди разцвета на барока през 17 век. Късен произход имат и овалните медальони по каишките на коня. Още по-късна заемка от римокатолическото изкуство е нимба на свети Георги. Най-силното доказателство за датирането на гложенската икона е нейният надпис. Той е създаден с руския граждански шрифт, въведен от цар Петър I Велики с указ от 1710 г….

         ̶  Елате да ви покажа скривалището на Левски! – монахът ни поведе към една от сградите, които обграждаха двора пред черквата.

Надеждата ми за разговор постепенно, но сигурно, се изпаряваше. Разказът на монаха беше толкова наситен и енергичен, че не виждах пролука за въпроси. Дори когато успявах да вмъкна някой въпрос, то той искаше разяснения по разказа и нямаше нищо общо с моите предварителни намерения. Все пак, реших да атакувам:

         ̶  Извинете, мога ли да попитам… В едно свое интервю Вие казвате, че "светът е ковачница за богове"! Много хубава метафора! Бихте ли ни я разяснили?

Йеромонах Нектарий се закова на място, лицето му стана сериозно, заби поглед в очите ми, сякаш искаше да разбере защо задавам такъв въпрос, какъв съм в същност и каква е целта на посещението ми. Отговорът беше студен и припрян:

         ̶  Такова нещо не съм казвал… Такова нещо не мога да кажа. Бог е един. Никаква ковачница за богове няма….

След тези думи светкавично се върна на своята тема:

         ̶  Искате ли да ви покажа скривалището на Левски?

Разбира се, че искахме.

Влязохме в стая, в чийто под беше изрязан квадратен отвор с решетка. Подът, може би два метра надолу, осветен от импровизирана крушка, беше застлан от монети.

         ̶  Това скривалище е било свързано с тунел, чрез който се излизало  далеч извън манастира. – поясни монахът – Тунелът е срутен и затрупан от Чирпанското земетресение. По-късно допълнително са зазиждани пролуки, за не могат иманяри да проникват в манастира…

През малките прозорчета с решетки се разстилаше невероятна гледка. Сякаш бях на крилете на орел,под който на километри се разстилаха зелените гори с дървета като топлийки и река като конец. Бяхме толкова високо в небето, че всяка цивилизация беше безследно изчезнала. Не случайно Николай Цанкарски завършва книгата си "Гложенският манастир – замъкът на светеца" с възклицанието на  Алеко Константинов – "Какво, Швейцария ли?" И с думите на големия писател: "Защо е тъй беден человеческият език, защо е тъй слабо моето перо?"

         ̶  За съжаление не мога да ви покажа килията, в която е бил заточен Васил Друмев, в ремонт е! – при тези думи чувствах, че любезната разходка беше към своя край.

…Тук, в Гложенския манастир, през 1893 г. е заточен писателят, политикът и църковен ръководител Васил Друмев (Климент Търновски). Една реч на Васил Друмев в защита на православието и изпъстрена с остри думи срещу католицизма (княз Фердинанд е католик) дават основание на министър председателя Стефан Стамболов да започне процес срещу митрополита. Той има за какво да си отмъщава – Васил Друмев за четири дни е обявен за премиер на България след русофилския преврат от август 1886 г. Тогава не успява да се разправи с него – такава е била волята на княз Батенберг. През 1893 г. обаче успява да го осъди "за вечни времена" и да го заточи в Гложенския манастир, където първоначално са го хранели само със солена риба. След като Стамболов пада от власт през 1894 г. княз Фердинанд освобождава Васил Друмев. На следващата година пък Климент Търновски участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия …   

Погледнах си часовника. Беше станало 13 ,30. Знаех, че кола навън чака монаха, за да го закара на погребение в селото. Нектарий излезе от стаята със скривалището на Левски, ние – след него. Едновременно бях очарован от отношението и крайно разочарован от това, че идеята ми за разговор с монаха се провали. Имах толкова много въпроси. Нещата, които чух можех да науча от справочна литература, но тези които исках да чуя – за тях книга нямаше. Те щяха да излязат от душата на човека и по определение щяха да са уникални. А защо си въобразявах, че монах Нектарий, при такъв разговор, какъвто исках, щеше да бъде откровен с мен? Кой бях аз за него? От къде на къде имах надежда за задълбочен, искрен и задушевен разговор? Защо си ги бях въобразил тези неща? Глупав ли бях? Фантазьор ли бях?

          ̶  Липсва ли ви понякога актьорската професия? – изстрелях въпрос към монаха, който май само в моята глава беше нормален, логичен и естествен.

Нектарий пак ме закова с поглед. Очите му бяха неподвижни, строги и студени. За секунда осъзнах, че обстоятелствата правеха въпроса ми глупав, нахален и двусмислен. Съжалих, но думите бяха изречени.

         ‒ Бог с вас! – изрече монахът, обърна се и енергично тръгна към тунела, който водеше към изхода на манастира.

Стоях като препариран. А дали този монах Нектарий наистина  беше онзи, артистът, за когото бях чел?

----------------------------------------------------------------------

(1)  Спас Ганев и Васил Найденов, "Гложенският манастир "Св. великомъченик Георги Победоносец"", Ловеч, 1937 г. Цит. по Николай Цанкарски "Гложенският манастир – замъкът на светеца", изд. "Изток – Запад", 2011, с. 36

(3) Николай Цанкарски, "Гложенският манастир – замъкът на светеца", издателство "Изток - Запад", 2011 г.




неделя, 16 юни 2019 г.

Етрополски манастир


Надпис над входа от вътрешната страна на черквата ни информира за дарителите и за художниците. Благодарност изпитвам към всички, защото свършеното е чудесно. Огромната, в сравнение с повечето свои  посестрими, черква  е изписана в топли пастелни тонове. От тях струи и високо майсторство и човешка любов. Стенописите са безчет,  разнообразието от библейски сцени, образи на светци и художествени орнаменти е впечатляващо – ако човек иска да учи православие от тях, може, но ще му трябват много дни.

От текста разбирам,че отец Емил е игумен. Отецът живее тук със семейството си, той принадлежи  към бялото духовенство. Не знаех, че свещеник, а не монах, може да бъде игумен. В ляво на вратата бяха поставени негови визитки с телефон. Жената на свещите каза,че може да му се звънне. Например, за да се пита дали има свободни места в хотелската част. Такъв лесен достъп до игумен не бях срещал.

Черквата е трикорабна, а в две конхи, на северната и на южната стена, са оформени два параклиса –  "Св. Йоан Кръстител" и "Св. Св. Козма и Дамян". На кои точно Козма и Дамян от двете свети двойки лекари безсребърници, не попитах.

…Тази черква е от 1858 г. Старата черква е по-стара със 700 години – в развалините й  е намерена плоча, от която се разбира, че е строена през 1158.  В манастира е запазен интересен документ, според който през 1832 г. заместник-кадията на Етрополе  Мехмед Вехби иска разрешение за ремонт на черквата. Резолюцията съдържа следните указания: „ … Според свещения шериат [при ремонта] на спомената църква [не трябва да се превишават размерите й] дори с едно зрънце повече от оригиналния строеж… .”""  Запазен е и документът, който разрешава построяването на днешния храм "Света Троица". Това е ферман на султан Абдул Меджид (1839 – 1861) от юни 1857 г.. Брациговски майстори изработват макет на новия храм от 7 оки чист пчелен восък. Пръв щедър дарител бил игуменът на манастира Викентий, който дал всичките си спестявания от 16 000 гроша. Етрополци събрали и дарили за строежа на новата църква 50 000 гроша. Много ли са, малко ли са тези пари? Непосредствено преди Освобождението за стойността на една фабрика (захарна) е записано 200 хиляди гроша. Цената на един мост обаче, била 700 хиляди. През 1880 г. един съдия в България е получавал около 1500 гроша, а един  бял хляб първо качество се продавал за 2 гроша. Ако стойността на гроша обаче се изчислява през цената на златото тогава и сега, можем да стигнем до извода, че 1 грош е 2 евро. Така, че преценката колко е струвала черквата, не е лесна…

В черквата звучи тихо и напевно православно песнопение. По случайност бяхме дошли точно на празника на манастира "Света Троица".

…Петдесетница е един от най-големите християнски празници. Чества се винаги в неделя, петдесет дни след Възкресение. Събрани за молитва в Йерусалим на петдесетия  ден от Възкресението изведнъж над апостолите  се спуска Светият Дух във вид на огнени езици, които се разделят и застават по един над главата на всеки от тях. Така Христовите ученици получили от Светия Дух  дарове – да говорят и проповядват Словото Божие сред различни народи и на различни езици. Този ден се смята за рождения ден на Християнската  църква. На този ден апостолите познават Бога в неговата пълнота, в неговите три неразделни и равностойни ипостаси. Събитието се случва в Сионската горница. Това е двуетажна сграда в Йерусалим, в която се е състояла и Тайната вечеря. Днес е католическа собственост – властите в Йерусалим са разменили сградата … която е била синагога…

По средата на черквата  маса с бяла покривка беше затрупана от  клонки с листа. Възрастна жена с едната ръка подбираше клонки и ги подреждаше в другата. Огледах се, в черквата имаше много малко хора. Погледнах жената – спокойна, с плавни движения, омиротворена. До нея кротко стоеше момиченце – вероятно внуче. Дали щеше да се получи разговор?

   ‒ Извинете, тези листа са тук специално за празника, нали?

   ‒ Да, господине. Това са орехови листа.

   ‒ Както на Цветница, тогава обаче са върбови…

   ‒ На Петдесетница са орехови. В някои краища слагат и липови.

   ‒ Сигурно ги взимаме за здраве…

   ‒ Да, и според обичая ги носите в къщи, слагате ги до домашната икона и ги държите цяла година.

… Има поверие, че Бог пуска душите на умрелите на Великден и ги прибира на Спасовден и на Петдесетница. Жените носят в черквата орехови клони и листа, постилат ги на пода и коленичат на тях. Според поверието точно на този празник имат шанс да чуят гласовете на свои починали близки. Падането на колене е типично за Петдесетница и в още един момент. В края на вечерната служба отецът коленичи пред царските двери на олтара с лице към богомолците и чете молитви. Тези молитви се наричат "коленопреклонни" и са въведени от Василий Велики (300 - 379)…

   ‒ Наистина ли цяла година държим в къщи взетите днес орехови листа? – попитах, защото исках разговорът да продължи.

   ‒ Да, част от тях можете да сложите между дрехи, пазят от молци. Имате ли овце?

Бабата май имаше чувство за хумор. Реших да отговоря по същия начин:

   ‒ Силно намаляха…

   ‒ Нищо, на останалите стривайте изсъхналата орехова шума и я смесвайте с храната – за здраве и против уроки!

   ‒ Благодаря !

   ‒ Чакайте, има и още! Ако някой се разболее, палите орехова шума и прикадявате!

   ‒ Пак благодаря! - – усмихнах се и се отдръпнах от масата с няколко клонки в ръка.

Отидох на щанда за свещи и иконки.

   ‒ Извинете, продавате ли диск с музика, която слушаме в момента?

   ‒ Не, от интернет е.

     Жалко. А книга за манастира имате ли?

   ‒ Не, за съжаление!

    Още веднъж жалко…

   ‒ Искате ли за компенсация да ви разкажа малко за манастира? – жената се усмихна любезно и ме погледна въпросително. Разбира се, че приех с благодарност.

… Легендата разказва, че тук наблизо в пещера – килия е живял самият свети Иван Рилски. Близостта на населено място обаче го накарала да напусне и да се засели  далеч в Рилската пустош. Жителите на Етрополе решили, че на това свято място трябва да се издигне света обител. Помолили монаси да изберат точното място. Монасите  обиколили височините в местността Суха Равен. Те спрели за известно време при един водопад и там кацнала врана, откъдето идва името на този водопад – „Враната вода”. Враната литнала, а монасите тръгнали след нея и спрели на мястото, където кацнала враната – на бигоровата скала в близост до водопада „Варовитец”. За тях това било знак, че това е мястото, където трябва да се установят…

Голям затревен двор, ограден с едноетажни и двуетажни сгради. Хотелските части са две. Едната нова – нощувката в нея е 20 лева, другата – стара, с нощувка от 15 лева. Сградите са построени в типичен манастирски стил – с огромни веранди с дървени перила. В новата част верандите от двата етажа са свързани с дървена стълба.

Два вида детски люлки и деца, които играят в кръг на волейбол. По средата на двора на пейка е поставен бидон със светена вода. Под огромен навес в дъното на двора хора са се наредили на опашка за курбан.Всеки държи в ръцете си някакъв съд.

Излизаме от източната част на манастирския двор през малка вратичка. От нея се тръгва към известния местен водопад "Варовитец". Малко след вратичката започва стръмен склон, по който е направена пътека - стълба от сковани дървени колове. За стъпала служат живи корени, които необичайно и живописно влизат и излизат от земята. Млади момичета и момчета слизат и се качват по "стълбата". Скални ниши до водната пелена на водопада напомнят, че в този край в скална пещера е живял свети Иван Рилски.

Близо до оградата на манастира са разположени много стари стопански сгради. Явно бивши. Долната част на сградите – суха зидария от редени камъни, а горната – сковани една за друга  много стари талпи, които всеки момент могат да се срутят. Стадо кози минава и върви на някъде, вероятно тук има и действащи стопански постройки.

В едноетажна сграда близо до входа на манастира е било скривалището на Левски. Четвъртита дупка в миндера води погледа към подземно помещение. Тук, в манастира, Апостолът е основал Етрополския революционен комитет.

Тръгваме си с мисълта, че ако дойдем отново тук, непременно ще останем за нощуване. Хората, насядали по тревата на двора; децата, играещи с топка и опашката пред казаните с курбан съчетават светското и религиозното по един твърде приятен начин.