Лествица. Стъпало 15
На това стъпало се постига целомъдрието. На това стъпало
духът овладява и подчинява сексуалните влечения.
Сладострастието е много силен враг. То може да разгори в
монаха такъв огън, какъвто има само в голяма разпалена пещ. Може да изтръгне от
него молитвата. Способен е да го направи безумен. И този, който се подхлъзне и
падне в този ров, стои вече далеч от ангелите и за да се възкачи отново са му
нужни много подвизи в най-строг пост.
Различни са степените на напредък в борбата с тази
страст. Ако постигаш успехи с много труд, с голямо усилие, то ти си вързал
врага с тънък конец. Ако побеждаваш с ведра бдителност – то ти си оковал врага
с железни вериги. Ако ти го преборваш с просто смирение и безгневие, то ти си
го убил и заровил в пясъка.
Какви са различните стъпки на сладострастието в ума и
душата? Най-напред се появява помисъл, който монахът може да регистрира, но да
не му обърне внимание. Този помисъл би могъл да се задържи и монахът да започне
да общува с него. След това може да бъде пленен от него или да се съгласи с
него, тоест да пожелае съблазняващия образ. Сърцето може да бъде увлечено и
монахът да се съедини с образа с наслада. Може да последва борба, но може и да
не последва борба. На следващото стъпало вече дебне страстта. От всички тези
състояния само първото е без грях. А борбата става причина или за венци или за мъки. Успее ли
монахът да се отнесе безстрастно към първото състояние, към помисъла, то той ще
отсече всичко следващо.
Най-просветените и най-разсъдителни от светите отци,
казва Отецът, са отбелязали още един помисъл, който е по-изтънчен oт всички
гореказани. Него те наричат „набег“. Набегът преминава през душата светкавично,
без дума или образ. За по-малко от миг човек е изправен пред потайна страст.
Монах, който е уловил набега може да разкаже как само с един приятен поглед,
докосване на ръката или благоуханен мирис, без всяка мисъл или представа, душата
е любодействала страстно.
Монахът най-много трябва да внимава когато е в леглото.
Тогава неговият ум лесно може да бъде овладян от сладострастни мечти и с това да се превърне в
предател на чистотата. Когато умът е много изкушен монахът трябва да си спомни
за смъртта и да мълви Исусовата молитва, защото тези два подвига могат да се
застъпят за него.
Борбата с блудството продължава и в съня. Тогава
изтеченията (полюциите – бел. ред.) говорят за силата на сладострастието. Коя е
причината за изтеченията? Някои твърдят, казва Отецът, че причина са изобилната
храна или излишният покой. Причина може да бъде и гордостта – тогава когато
монахът дълго време е бил свободен от изтечения, страстта може да си отмъсти.
Ако монахът е свободен от всички тези причини, то той е блажен, защото е
постигнал безстрастие. Дори тогава обаче, монахът може да бъде изкушен от
завистливите бесове. Бог може да допусне тази малка и временна победа на
бесовете, но чрез невинната злополука монахът ще добие още по-голямо смирение.
Когато се събуди и през целия ден монахът трябва да се
пази от мечтите, които е преживял по време на сън. Чрез тях Дяволът иска да
оскверни бодърстването, като го превърне в нов сън.
Коварството на нашите врагове е безкрайно, предупреждава
Отецът. Има случаи, при които монахът се храни заедно с жени или разговаря с
тях без в душата му да се появят скверни мисли. В такива моменти монахът си
мисли, че е в мир и в безопасност, така той е съблазнен от самонадеяност и
когато се прибере в своята килия внезапно е връхлетян от гибел. Отецът не казва
каква е тази гибел, която обладава човека телесно и духовно когато той е сам.
Само пояснява, че всеки който е бил подложен на такова изкушение, той се сеща,
а който не е бил изкушаван не бива и да знае.
Монахът трябва да си дава ясна сметка за коварството на
бесовете, които искат да го въвлекат в блудството. Те нашепват преди греха, че
Бог е човеколюбив и че лесно дава прошка, защото страстта е естествена. След
греха обаче те му представят Бог като неумолим Съдия. С първите думи бесовете
въвличат монаха в греха на сладострастието, а с вторите го хвърлят в друг голям
грях – отчаянието. И тук монахът трябва много да се пази, защото скръбта и
отчаянието унищожават много добродетели. На първо място отчаянието е преграда
пред покаянието. А покаянието е единственият път към божествената прошка.
Понякога монахът е изкушен да се бори с една страст чрез
отдаване на друга страст. Понякога монахът си мисли, че може да побеждава беса
на блудството с преяждане, с пресищане. Той обаче изпада в заблуда, защото ако
опита такъв „клин клин избива“ ще прилича на човек, който иска да гаси огън с
масло.
В борбата с греха важна е духовната нагласа на монаха.
Едни и същи обстоятелства могат да бъдат гибелни, но могат да водят и до
тържество на чистотата. Един монах видял неземна женска красота. Вместо да
падне обаче в ямата на гибелта, той се изпълнил по повод на тази красота с
прослава на Твореца, пламнал от любов към Бога и пролял сълзи. Ако такъв човек
в подобни случаи има такава реакция, такова поведение, то „той е възкръснал
нетленен преди общото възкресение.“
С какви оръжия монахът може да води борба със
сладострастните изкушения? Това са: всенощно бдение с молитва, глад и жажда,
посещение на гробища. Мощно противодействие
е срещата със силен духовен отец, защото казва Йоан Лествичник, чудо е
ако някой може сам да спаси кораба си в тези бездни.
Чудо е, казва Отецът, ако някой сам може да се спаси от
сладострастието. Тази страст произтича от естеството на човека и да я пребориш
означава да надвиеш своето естество.
Отричането от естеството е свръхестествено. Чистотата е
отблъскване на плътската любов с любов Божествена. Чист е този, който е успял
да угаси телесния огън с огън невеществен. „Целомъдрен
е онзи, който завинаги е придобил пълна нечувствителност към различието на
телата.“
Последната, крайната степен на съвършената чистота е
човек да пребивава в еднакво разположение на духа „при вида и на одушевени и бездушни, на словесни и и безсловесни
същества.“
Монахът, който е успял да се задържи на това стъпало,
остава безстрастен при докосване и не се
уязвява от виждане на красота.
На много места Отецът подчертава, че не бива никой, който
е постигнал това стъпало да си мисли, че сам се е справил. Природата, може да
бъде победена само с помощта на Оногова, който е по-горен от природата.
И друго важно обстоятелство има, за да може да се победи
сладострастието. Това е поведението на жените. Благият Господ им е дал
срамуване. И ако тази юзда я няма, ако жените сами пристъпваха към мъжете,
казва Отецът, никоя плът няма да се спаси.
Един мъж задава въпрос на Отеца кой грях е най-голям след
човекоубийството и отричането от Христа. „Падането в ерес“, отговаря Отецът без
колебание. „Защо тогава - възразява мъжът – Православната църква прощава на
еретика и го допуска до светите Тайни тогава, когато той искрено анатемоса ереста?
А този, който е изпаднал в блудство, дори след като се покае и престане да
върши този грях, Църквата го приема, но години не го допуска до светите Тайни?“
Отецът е поразен и изпада в недоумение. Отецът нарича въпроса „страшен“ и мъжа
„мъдър“, но не променя своето разбиране за йерархията на греховете. Този въпрос
за Отеца остава без отговор.
А къде е самият Йоан Лествичник в йерархиите на тези
борби? Що се касае до него, Отецът цитира Библията: „Разпътник търси мъдрост и не
намира” (Притч. 14:6). И продължава да анализира себе си с въпроси: „По какъв начин и с какво средство бих могъл
да вържа плътта, този мой приятел, и да я съдя по примера на другите страсти?
Не зная. Преди да успея да я вържа, тя вече се освобождава; преди да започна да
я съдя, аз се помирявам с нея; и преди да захвана да я мъча, обхваща ме жалост
към нея. Как да намразя тая, която аз по природа съм привикнал да обичам? Как
да се освободя от тая, с която съм свързан навеки? Как да умъртвя тая, която
трябва да възкръсне с мене? Как да направя нетленна тая, която е получила
тленно естество?“
И ето как завършва Отецът своите разсъждения за
блудството и борбата с него: „Петнадесето
стъпало. Който, бидейки в плът, е получил и на тази степен победна чест, той е
умрял и възкръснал, и още тук е предвкусил началото на бъдещото нетление.“