събота, 3 декември 2016 г.

Сезони

Когато си влюбен в течащи неща, в движещи се неща,
 тогава виждаш живота по различен начин...
                                                                                   ОШО

Като малък, през зимата, край печката на дърва, мама ми четеше приказки. Тогава тя потъваше в хамак от блясък, по лицето й подскачаха златни зайчета. Хиляди цветове преливаха по дрехите й, по ръцете й. Понякога се засмиваше и смехът й раждаше градина от цветя. Мама четеше и думите й изплитаха копринени въжета, които ме люлееха, отнасяха... Каляска от коприна. Мама не държеше книга, а някакво вълшебство. Печката ставаше огромно бумтящо сърце, което ни заливаше със  сигурност и радост...

Пролетта на моя живот беше напъпила.

По-късно светът застина. Изчезнаха каляските и вълшебниците. Останаха хората – обикновени, начумерени, забързани, сиви. Някои понякога се смееха, но смехът им беше прост. Гол и бос, нищо не раждаше. През зимата – дърветата сами и безпомощни. Няма бумтящо сърце. Има радиатор – неграмотен, грозен, ръбест, никакъв. Топлината му – проста топлина – не обгръща, не люлее, не ласкае, не приспива...

Десетилетия лято на моя живот.

Докосвам внучката по рамото. Докосвам я с ръка на стар и мъдър цар. Принцесата се обръща, от очите й струи светло вълшебство. Подава ми ръка. Взимам ръката. От докосването  - меко и нежно, стаята се изпълва с ухание на цветни градини, с блясък на водопади. Разказвам приказка. Златна каляска ни поглъща, сребърни коне политат, златисто синьо небе се отваря... Багри, багри...

Започнала е късната есен на моя живот.



събота, 29 октомври 2016 г.

Корени без дърво

Отдавна не се бях разхождал по алеята пред Националния исторически музей и резиденция “Бояна”. В тревната площ между алеята и Околовръстното бяха изсечени страшно много дървета. Разболее се някое дърво, залинее,  започнат да съхнат клони и листа и хайде под триона! Санитарна сеч – да има повече слънце и земни сокове за здравите.

Гледам дънери, една педя високи. Коренищата им обаче със сигурност са си там, под земята. И питам се аз: “Тези корени смучат ли сокове от Земята? Ако смучат, за кого го правят? Ако не го правят, защо живеят?” Може би чакат и те бавно да умрат. Много след смъртта на отрязаното дърво. Защото знам, че корените умират винаги по-бавно от дървото, което хранят.

Странно… “Дърво без корен” съм чувал. “Корени без дърво” обаче не съм чувал. Няма такава метафора. А трябва да има, трябва…

събота, 22 октомври 2016 г.

Тя и те


Осем котки. Пет забили муцуни в земята, нещо ръфат. Три, навирили носове, гледат бабата в очите. Разчорлена бяла коса, сплескана отзад. Вехто сиво палто. Изсулени чорапи. Обувки от неизвестна епоха, с неизвестен цвят.

Бабата хвърля на земята късчета месо. Едни котки се нахвърлят. Други се вторачват в ръцете.

Обикновена гледка. Мрачна есен. Опърпана старица хвърля храна на изгладнели бездомници. Едни ръфат, други я гледат в очите или в ръцете.

Самота, сивота, мизерия.

Клошарка, просякиня...

Необикновена гледка. Блага есен. Огромно, достолепно същество дарява късчета благословена храна. Жълти очи, пълни с очакване и благодарност. От сияйна ръка струи обич и милосърдие.

Спокойствие, сигурност, благодат.

Царица, богиня...

събота, 6 август 2016 г.

Пощенски разходи


Още в началото на основния си труд „Приказки на Велзевул, разказани на неговия внук“ арменският грък с българска или руска фамилия Георги Гурджиев говори за своя „вселенски жизнен принцип“: „Да се веселим, така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи.“

Все пак мистикът дължи обяснение, защото сам по себе си, извън контекст, този принцип е „словесна салата“. И той дава това обяснение, като разказва следната случка:

Руски търговец тръгнал за Москва. Синът му го помолил да му купи книга. Търговецът, заедно със свой приятел, отишъл в една книжарница. Поискал да купи интересна книга за млад човек. Книжарят му подал една. „Колко струва? “, попитал търговецът. „60 копейки“. Купувачът обърнал книгата и видял, че на нея е изписана цена от 45 копейки. „Как така 60 – учудил се човекът, – тук пише 45?“ „Наистина, книгата струва 45 копейки – отговорил книжарят, – но аз включвам и пощенските разходи, които са 15 копейки, значи общо 60.“

Купувачът погледнал учудено книжаря, после – приятеля си, после вдигнал очи към тавана, засмял се и казал: „Да се веселим, така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи.“

Разбрахте ли? Това е универсален жизнен принцип! Когато си доставяш удоволствие, не се пазари за цената. Не си прави тънки сметки. Отдай се на удоволствието и бъди готов да платиш повече, отколкото очакваш, че струва; повече, отколкото си смятал за нормално; повече, отколкото ти казват, че е цената. Ако се фиксираш в цената на удоволствието, ти го осакатяваш, смаляваш, дори унищожаваш. „Весели се, така и така се веселиш, заплати и пощенските разходи!“ Тези, които са неочаквани. Тези, които са нелогични, измислени, дори нахално калкулирани!

Много съм далеч от този „жизнен принцип“, ама много далеч! На светлинни години. Може би затова обичам Гурджиев.

Когато чета за „пощенските разходи“ на арменския грък, се сещам за Зорбас Гърка. Сякаш мистикът е откраднал идеята от Никос Казандзакис и я е облякъл в свои дрехи. Да, ама не! „Велзевул“ е писана много години преди „Алексис Зорбас“.

Никой от никого не е заимствал. Просто този „принцип“, със сигурност чужд на обикновения човек, наистина е и космически, и жизнен.

„Да се веселим, така и така се веселим, да заплатим и пощенските разходи!“

Чел съм някъде, че по време на Втората световна война прототипът на Зорбас пише на Казандзакис: Никос, моля те, ела! Намерил съм тук, в Югославия, невероятен скъпоценен камък. Ела, да ти го покажа!Казандзакис му отговаря от Гърция, че такова пътуване е рисковано. Пълна авантюра. Като прочел отговора, Зорбас избухнал: Аз такъв вълшебен скъпоценен камък исках да му покажа, а той – рисковано било!

Затварям очи и си представям как Зорбас добавя: „Едни пощенски разходи не е готов да плати! “


Обичам Зорбас Гърка! Обичам неговия създател Никос Казандзакис. 

неделя, 31 юли 2016 г.

Чорапи

                                            
Митко Митев си взе душ, избръсна се и се подсуши. Открехна леко вратата на банята и се увери, че в коридора няма никой. Влезе в спалнята, отвори чекмеджето за мъжко бельо и откри без голяма изненада, че беше почти празно. В него нямаше потници и слипове, само няколко различни чорапа. Все същото. Всяка сутрин. Друг път поне имаше потници. Жена му беше изпрала всичко. И това всичко сега се намираше в килера, в огромния кош за изпрани дрехи. Вътрешното негодувание изскочи без никакво усилие. Като по часовник. Отработено, оттренирано негодувание. Митев безспорно беше главата на семейството, а в момента, в който видеше, че в чекмеджето му няма подредено бельо, чувстваше, че все едно са му отрязали главата. Точно в този момент, който се случваше твърде често, да не кажем, че се случваше почти винаги, през главата на Митев минаваше светкавично цяла рота разсъждения за главата. В сърцето му съответно избухваше цял полк чувства, пак свързани с оценката на ролята на главата в семейството, дължимото уважение към нея и разочарование, дори обида, че нещата не са си на мястото. Мислите и чувствата се съединяваха  някъде в гърлото, което материализираше избухливата смес в дълбоко и дрезгаво изръмжаване. “Какво в същност е една глава на едно семейство?”, започваше да се пита Митев. Това е най-високата част от тялото на човека, който изкарваше пари, за да намират другите членове на семейството в хладилника шоколади, топено сирене, салам, майонеза, маргарин и маслини, така необходими за да си напълнят коремите и да излязат от вкъщи спокойни, че няма да им куркат червата докато се занимават през деня със своите незначителни работи. Главата, освен това, им осигуряваше поне още две фундаментални неща. Пари, за да си купуват всякакви парцали, с които да се разглеждат самодоволно пред голямото огледало до входната врата. И второ, да имат възможност до си възмущават от нервния, скапан и несправедлив живот, като в същото време се чувстват защитени от тази скапаност и несправедливост.

Митев стоеше неподвижен и с вторачен поглед в полупразното чекмедже за мъжко бельо и продължаваше да разсъждава. И какво получаваше насреща тази глава, в знак на признателност и благодарност, че е осигурила относително безпроблемен в материален план живот на другите членове на семейството? “Какво получаваше, а?” Нищо, освен някакви разсеяни погледи и пълна досада, ако се опита да разясни какво в същност се полага на главата. Ей сега ще отиде в другите стаи, ще намери някой член на семейството и ще вдигне скандал. Ще обясни, че това вече е прекалено, че в тази къща царства черната неблагодарност, неуважение, безразличие, дори подигравка. Митев се погледна обаче и като се сети, тоест като видя, че е абсолютно гол, реши, че не е уместно, а цивилизационно дори не е приемливо да ходи гол из къщата и да вдига скандали. В първобитно – общинния строй сигурно е можело, но сега – не! Християнската цивилизация, опирайки се на своето разбиране за първороден грях и виновните за него срамни части, изискваше мъжът да бъде поне с обути слипове. А за жените беше още по-строго – бикини плюс сутиен. Отново, както в безброй други случаи, Митев го хвана яд, защото във времето, в което ще открие слипове и ще ги обуе, възмущението ще загуби от своята естественост, от своята свежест и като нищо ще се превърне в някакъв изкуствено мърморещ тежкарлък.

Митев винаги се вбесяваше от този парадокс. Когато беше възмутен от дъното на душата си, че не намира в чекмеджето си бельо, имаше на върха на езика си най-точните, най-свежи, най-остри и естествени упреци и ругатни. Имаше и най-силен заряд за педагогическо  въздействие. За да ги прицели обаче в мишените, той все пак трябваше да намери някакво бельо. Докато го открие обаче и скрие с него това, което трябва да се крие, чувствата и мислите някак се притъпяваха и не биха могли в това омаломощено от загубеното време състояние да произведат ефекта, който в същност беше необходим и естествено справедлив. И отново, за кой ли път, през главата на Митев мина огромното съжаление, че не се е родил грък преди Новата ера, който не познава (за разлика от евреите) темата за първородния грях  и за който абсолютно естествено щеше да бъде да се втурне в другите стаи абсолютно гол и да направи скандала в момента, в който се ражда и поради това е свеж и естествен.

Точно в такъв момент Митев се възхищаваше най-много и ценеше най-искрено древногръцката цивилизация, а тази, в която имаше нещастието да се роди, му се струваше абсолютно неудачна и несправедлива. Даже често си мислеше, че славата например на Аристотел и Платон не се дължи толкова на тяхното творчество. Да не би арабските мислители като Ибн Баджа или Ибн Туфайл да са били по-глупави от тях? Дори в много отношения са били по-умни. Да, обаче законодателите на величието в новите времена също са били глави на семейства, също са ровили в чекмеджета за бельо като пилци в калчища, също са изпитвали гняв и подсъзнателно са се възхищавали и са завиждали на древногръцките мъже, че могат да изтряскат един скандал в подходящия момент, навреме, а не да го отлагат, след като си намерят бельото. След това тази завист и възхищение, пак подсъзнателно, са се превърнали в суперлативи за тяхното философско творчество.

Митев беше към края на обичайните си разсъждения за главата на семейството, голотата и цивилизационния късмет. Крайно време беше все пак да се облече. Митев открехна вратата на спалнята и се увери, че там няма никой. Жена му тракаше нещо в кухнята, а дъщеря му вероятно още спеше. И тъй като дъщеря му беше нарочена да сортира и подрежда изпраните дрехи, а дневният режим на Митев и нейният тотално се разминаваха, Митев го мушна още по-силно острието на несправедливостта. Довечера, когато вероятно щеше да се види с дъщеря си, дневните часове щяха да са размили натрупаното негодувание и опитът за възстановяването му и експресивното му поднасяне щяха да изглеждат неудачни и смешни. “Скандал за някакво сутрешно бельо! Айде, бе!”

Митев пресече на пръсти разстоянието от спалнята до килера и се озова пред огромния кош с изпрани дрехи. Бръкна в коша, завъртя виртуозно, с отработено движение, ръката си и видя потник и слип. Облече ги. Оставаше да си намери чорапи. Тук от опит знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение. Започна да рови и с двете ръце. Разни чорапи наизскачаха. Митев взимаше по един във всяка ръка и ги сравняваше. Естествено, бяха различни. Всичките бяха черни, защото Митев носеше само черни чорапи, но бяха различни. Единият по-къс от другия. Другият по-плътен от третия. Третият, по-светлеещ от четвъртия. Проблемът можеше да бъде решен, но изискваше време и търпение. Трябваше да вземе пет – шест чорапа, да ги занесе в спалнята, да извади от чекмеджето още пет – шест, да ги разположи на леглото, ама не разхвърляни, а изпънати и подредени един до друг и след това да започне да ги разглежда и сравнява. Тази процедура беше отвратителна. Гневът отново заклокочи в гърдите на Митев. “И аз съм глава на семейството? Подигравка!” Митев намираше за абсолютно несправедливо и обидно да осигурява стабилност и благоденствие на своето семейство и в същото време да губи време за съпоставка на някакви чорапи. Какво искаше той от своето семейство в замяна на това, че толкова внимателно, безупречно и с твърда решимост изпълняваше своята роля на глава? Какво? Почти символични неща. Сутрин да му бъдат чифтосани чорапите, а вечер да му бъде нарязана салатата. Много ли беше? Много ли беше ангажиментът за едни чорапи и една салата, за да се отговори на неговите фундаментални съпружески и бащини грижи? “Много ли беше, а?”

Митев изхвърли ядовито няколко женски бикини и сутиени вън от коша. Нека ги намерят на пода! Нека им стане неприятно, че изпрани дрехи са на пода, по който той шляпа с мръсните си отдолу чехли. С чехлите, с които ходи на балкона, а понякога изхвърля и боклука навън. Този знак ще бъде повече от скандал. Такъв протест ще бъде забелязан и разбран.

Митев извади още два чорапа и ги съпостави с предишните четири. Пак нямаше чифт. Тук вече си струваше да помисли за наказания. Трябва суровост. Ако тази подигравка беше подмината ей – така, статутът му на глава щеше да бъде подкопан. А авторитетът му – сринат. И за какъв авторитет на глава може да става дума, при положение, че вече пет минути не може да намери два елементарни еднакви чорапа? В главата на Митев взеха да се бутат различни идеи за наказания. Ще намали дневните на дъщеря си. Дори би могъл да го направи още по-демонстративно, още по-тежко. Като дойде неделята, когато дава пари на дъщеря си за другата седмица, ще се прави на ударен. И вечерта, когато тя попита “Тате, ще ми дадеш ли пари за другата седмица?” Митев ще замълчи, ще вкамени физиономията си и ще впери поглед в тавана. Ама за случая ще се подготви. Ще обуе предварително един бял (имаше два такива) и един черен чорап и когато му бъде зададен въпросът, ще подръпне леко крачолите на панталона си, та да се види очебийната разлика между двата чорапа. И дъщеря му ще разбере протеста. Ще разбере обидата, избуяла върху почвата на неуважението. И ще й стане неудобно. Ще се замисли. Ще изпита притеснение, съжаление и готовност за извинение. А ако не забележи поради разсеяност разликата в чорапите? Ако не се сети защо той си придърпва крачолите? Ами, няма да си получи парите. Нека мисли на следващия и на по-следващия ден. И ако продължава да не се сеща, на третия ден Митев ще изхвърли цялото бельо от коша на пода, ще вземе два различни чорапа и ще ги сложи демонстративно на масата в кухнята. Ако и това не помогне, неин си е проблемът, да ходи без дневни. Или пък ще й каже да търси пари от майка си. А на жена си... Ще й сложи два различни чорапа на нощното шкафче, до книгата, с която се приспива. Тя ще се сети, няма как да не се сети.

Митев погледна часовника си. Трябваше вече да излиза. Взе два чорапа, които най-много си приличаха по материя и дължина, обу ги, облече си риза и панталон и влезе в кухнята. Жена му беше сложила кафе на масата. Поне това! 

- Готова ли си за излизане? 

- Да. 

- Хайде, тръгваме! – Митев глътна кафето на две на три. – И вземи поне боклука! 

- Какво значи това “поне”? 

-         Ей, такова! – Митев гордо отказа да обяснява. 

-         Ти вземи боклука! Днес съм с две чанти, нямам три ръце! 

Това отношение също беше достойно за скандал. Мъжка работа ли е да се изхвърля боклук? Разбира се, че не! Обаче! Ще каже нещо остро, после жена му ще отговори с нещо още по-остро и у Митев за целия ден ще остане вкиснатост. А на жена му ще й мине за секунди. Ето, това главата реши да си го спести. 

Митев взе торбичката с боклук и излязоха. 

Денят започна.



сряда, 20 юли 2016 г.

Портретът


Митко Митев пресуши чашата и захлупи с ръце лицето си. Плачеше му се. Нищо не вървеше. Животът му се рушеше като пясъчна кула. 50 годишен, без работа. Фирмата, в която бе работил точно 23 години, фалира. Никъде не го взимаха на работа. Поглеждаха CV-то му, кратък разговор, любезности, клатене на глава, дежурното “Като вземем решение ще Ви се обадим” и после – нищо.

За месец – два надеждата се крепеше, но вече цяла година удряше на камък.  Здравето му също се влоши. Проблеми със сърцето, проблеми със стомаха. Обади се и стара дископатия. Болки и мизерия. Никаква перспектива. Никакво бъдеше. Отчаяние. А ако глътне живака? Кой ще загуби? Той самият, едва ли.

Митев стана и отиде в хола пред библиотеката. В такива моменти все по-често посягаше към мистична литература. Разгледа няколко рафта. Търсеше нещо конкретно. Тибетски размисли върху живота и смъртта. Тук я нямаше. Освен в библиотеката, имаше книги и в няколко кашона, които с години стояха в ъгъла, под прозореца. Не можеше да побере всичко по рафтовете, а му се струваше кощунство да държи книги в мазето. Имаше смътен спомен, че точно тази книга се намираше в един от кашоните. Взе да рови.

Попадна на един свой портрет. Извади го. Боже мой, беше го забравил! Преди десет години, негов приятел, за 40-годишния му юбилей, беше поръчал на добър портретист да го нарисува така, както го вижда, че ще изглежда след 30 години. Рисувал го по снимка. Митев – на 70 години! Като получи странния подарък Митев се усмихна, благодари, дори възкликна “Колко оригинално!”. Но всъщност не му стана приятно. Не, че можеше да си обясни  точно защо. Закачката си беше закачка. А изпълнението – великолепно! На Митев обаче от този портрет му стана тъжно. По-скоро криво. Оредяла, чисто бяла коса и много, много бръчки. Сбръчкан старец. Съсухрена кифла. Приликата, нямаше как да се отрече – удивителна! Явно Митев не искаше да гледа този портрет и го беше напъхал в кашона.

Взе портрета в ръце. Това, от което не му стана приятно и което му развали настроението, си беше там – оредялата бяла коса и безброят от бръчки. Съсухрената кифла си беше там. Като че ли за пръв път обаче забеляза очите. Много странни очи. Неговите, ама други. В тях имаше тъга, мъдрост, преживени битки, разочарования, но и победи. Богат поглед на 70 годишен мъж. “А дали този художник не е ясновидец?” – помисли си Митев. Много хора на изкуството имаха развито шесто чувство и сила да надзъртат в бъдещето. Дали това лице не беше наистина неговото след 20 години? Сигурно е бил ясновидец и е предсказал бъдещето чрез портрет. И нямаше никакво значение оредялата бяла коса! Нямаше никакво значение и легионът от бръчки! Очите! Само очите бяха важни! Очи на човек, който много е преживял, но се е справил! Очи на човек, който е победил живота, даже му се присмива леко, защото в ъглите на очите блещукаше ирония. Как преди десет години не беше забелязал тези очи!

Митев върна портрета в кашона. Порови още малко и намери търсената книга. Чете цяла вечер.

Когато си легна и заспа, сънува художници – ясновидци, които се бяха събрали и обсъждаха живота му. Даже един размахваше портрет, на който пишеше “Честит 80 годишен юбилей!” Обсъждаха какво ще му се случи и как това ще се запечата на лицето му след много години.

Когато на сутринта Митев се събуди, остана десетина минути неподвижен и си мислеше за портрета. Стана, но сякаш против волята си. Като че ли някаква ръка го водеше. Отиде в хола, изрови портрета и се върна в спалнята.

На стената държеше икона на Христос. Не, че беше много религиозен, но от време на време, в трудни моменти, казваше по някоя молитва пред иконата. Не някакви заучени молитви, а свои си.

Митев свали иконата и сложи на нейно място портрета “от бъдещето”. Погледна го, после затвори очи, сключи ръце за молитва и взе да мълви: “Моля те, нека бъда такъв след 20 години! Нека бъда като теб! Нека бъда с такива коси и такива бръчки! Нека бъда с такива очи – видели много, страдали и победили! Такива, иронични! Моля те, Митак!” Стоя така около десетина минути. После отнесе иконата на Христос в един от кашоните с книги.

Върна се пред новата икона. Погледна я с вяра и упование. Задържа поглед върху очите й. Леко присвити, те блестяха с десетки чувства. Най-силните – победа и ирония!

Митко Митев почувства небесна закрила.


вторник, 19 юли 2016 г.

Гъсеницата


Нещо ме погъделичка по врата. Машинално прокарах ръката си. Бях седнал удобно в полупразен тролей, опрял лакът и брадичка на седалката пред мен.

Погледът ми мина през опъкото на ръката. Там неподвижна стоеше гъсеница. Малка, светлозелена. С показалеца и палеца на другата ръка направих напрегнат кръг, изстрелях показалеца и й “бих шута”. Гъсеницата полетя и тупна на пода на тролея.

Свивайки мускули, които правеха вълни от пръстенчета отзад напред, животинчето тръгна. Доста енергично. Като че ли имаше определена пространствена цел и бързаше да я достигне.

Стана ми смешно. Бях чел някъде, че гъсениците имат 4000 мускула, а огромният човек – само около 600. Природата се беше постарала яко, за да осигури едно съвършено пълзене. И 12 очи! Какво разточителство! Може би, за да бъде по-нащрек, по-защитена?

Гъсеница. Сложна информационна система. Като всяко живо същество. “Взима решение”, мобилизира двигателния си апарат и тръгва да го изпълнява.

Накъде се е разбързала? Ще стане някой от пътниците, ще стовари крак върху нея и нещата приключват. Тя не знае къде е. Тя не знае, че до нея има крака, за които не съществува и които с леко мръдване ще я унищожат.

Наблюдавах я. Тя продължаваше да свива и разпуска енергично мускулните си пръстенчета, сякаш се състезаваше.  

Каква можеше да бъде нейната съдба? Можех да стана и да я смачкам. Можех да я взема от пода, да сляза на следващата спирка и да я оставя на някое листо. При нейната храна. На естественото й място. Там, където щеше да продължи живота си, да се обвие в пашкул и да се превърне в пеперуда. А можех и да я оставя да си бърза, напрягайки своите 4000 мускула и своите 12 очи, докато някой не стъпи отгоре й и приключи с целеустременото й бързане.

Наблюдавах я. Чувствах се като неин бог. Тя не знаеше, че аз съм нейният бог. Че държа съдбата й в ръцете си. Можех да я убия, да я спася или да оставя убийството на друг пътник.
Гъсеницата продължаваше да гони някаква цел. Пред нея нямаше препятствия. Всички пътници бяха седнали. До следващата спирка.

Притворих очи. Обзе ме неясно чувство за отговорност...

След малко беше моята спирка. Тролеят спря и отвори врати. Слязох през първата врата. На двайсет метра напред беше светофарът, който трябваше да пресека. После две преки и щях да взема второ превозно средство.

Светофарът светеше “зелено”. Реших да го хвана. Затичах се. Спънах се в някакъв камък. Политнах леко, но се изправих. Светна “жълто”. Спрях се и без да знам защо затворих очи. Някаква топлина плъзна... Потънах в тялото си...


Някой ме наблюдаваше...

събота, 9 юли 2016 г.

Чертата

                                              
Качеството на  живота ни зависи от това, как използваме Чертата. Ама нямате идея колко  важна е  Чертата! Къде я срещаш, колко често я срещаш, после колко пъти, кога и как самият ти посягаш към нея.

Като малък майка ме беше засипала с Черти. Връщам се в къщи, тръгвам по коридора към кухнята, но виждам сложена Черта. Ясно! Връщам се назад, събличам външните си дрехи, обличам домашните и тогава влизам в кухнята. В кухнята, хола и спалнята беше пълно с Черти – те ми показваха къде мога да стоя и къде – не. На дивана в хола например, не можех да пребивавам – той беше предназначен за гости. После като юноша ми разЧертаваха бъдещето. Най-добре беше да стана лекар, в краен случай – адвокат. Тук обаче не прекаляваха – Чертите бяха меки, ефирни, така да се каже факултативни.

Едно от най-важните умения в живота се оказа умението да заЧертаваш. Постоянно те връхлитат съмнения, мушкат те притеснения, стягат те лоши предчувствия. Майсторите на живота умеят да удрят по една Черта на много от тези духовни плевели. Ей, не се научих да удрям по една Черта на десетки и стотици досадни, излишни, натрапчиви, изсмукващи силите и затъпяващи неща. Виж, с Точките бях по-голям майстор. Разбера, че някой ме е предал и слагам Точка. После обаче ме връхлитат угризения, съжаления, съмнения и тук трябва да се слагат Черти – кръстосани, а това не успях да го науча добре.

И с многоточията не бях зле. Оставям недовършени неща, ей така, да си висят. Поставям някакво Начало, след това хвърлям нещата и поставям многоточие. Или пък някой иска нещо от теб, ти сумтиш, белиш очи, понякога мучиш, но ясен отговор не даваш. Това също е част от майсторлъка на Многоточието. С Чертата е друго. Започваш нещо и удряш след време Чертата. Или си го завършил или си го прекратил – обаче окончателно и завинаги. Давам пример. В библиотеката ми има една книга, която от 40 години се каня да прочета. Нито я чета, нито се отказвам да я чета. Не мога да сложа Черта. Виси си някакво Многоточие, вече 40 години...

Важно е човек да се научи и правилно да подЧертава. Избираш нещо, подчертаваш го и то става важно в деня ти, в годината, в живота ти. Аз обикновено като наплюмча Молива на Живота и толкова Черти изпрасквам, че като се отдръпна малко в страни и погледна – то почти всичко е подЧертано. Когато почти всичко е подчертано, в същност нищо не си подчертал. Тоест злоупотребил си с Чертата. Използвал си я не по предназначение. И изведнъж разбираш, че и да си я използвал или не, все тая. Примери, колкото искате. Във всяка област. Да кажем в чуждоезиковото обучение. Учил съм руски, френски, немски, английски, испански, турски, та дори и тамилски. И нито един език не говоря, с изключение на френския. И  то защото още като юноша животът ми го  подчерта така дебело, че нямаше как да не го науча. Другите езици, дето по своя инициатива съм ги подчертавал, то едни тънки линийки, то едни прекъснати, на пунктири приличат и нищо не се получи. И с музикалните инструменти същото. В къщи – китара, дори две, ксилофон, хармоника, йоника, дайрета, кастанети, гайда, малко акордеонче, флейта... И какво? Нищо. На нищо не умея да свиря. Да, обаче всяко в един момент от живота си съм подчертал. Майка ми, като дете, да ми беше дръпнала една дебела черта под китарата, например, ама не! Тя черти под музикални инструменти не слагаше. Само веднъж ме събуди през нощта, за да ме пита какво имам за утре и дали съм си научил по всичко. Казах, че само по пеене не съм си научил. Заповяда ми да стана, беше 00 часа, да взема нотната тетрадка и да започвам.  Час и половина! Такава дебела черта удари на това упражнение, че и до днес – след 50 години мога да запея с ноти този Моцарт: „сол – ла –си – сол -до-о – сол, сол – ла – сол – фа – ми-и - ми“... Малко се отклоних.  

Виж, ако в нещо съм успял с Чертата, то е правилно да слагам „под Черта“. Някои толкова бележки слагат под Черта, като в романа „Одисей“ например, че направо не се чете. И в живота е така. Обмисляш нещо, композираш главния текст и като започнеш едни пояснения, съмнения, доуточнения, презастрахования и в един момент се хващаш, че стоиш, а главният текст бездейства, все едно го няма. Ти си се забил под Чертата и продължаваш да усложняваш нещата. Ей това, не го правя. Или поне не го правя често. Замислям главната линия и джаста – праста, пък каквото стане. Под Черта – почти нищо или много малко.

Най-голямото умение в живота е да си устойчив, когато теб те заЧертават. Това мисля, че горе долу го усвоих. Тук е важно умението да изработиш искрено и истински следния въпрос: „Кви са тия бе, че да ме зачертават?“

И тъй като натрупах сериозен житейски опит, възнамерявам да открия едно Училище, което ще се казва „Чертата“. Основните уроци си ги представям горе долу така: 1. Изкуството на пестеливото подчертаване 2. Силата на зачертаването 3. Умението на правите линии 4. Изкуството на зигзагите 5. Баланси при поставяне „под черта“ 6. Борба с натрапените Черти 6. Устойчивост при „Зачертаха ме!“ 

За отличниците ще предвидя занимания, свързани с различни препинателните знаци. Например „Силата и слабостите на Точката, Многоточието и Питанката.“

неделя, 26 юни 2016 г.

Спомен за един поглед

                                    
Бях уморен. През деня всички налични дяволи бяха скачали в душата ми. Има и такива дни, в които животът те проверява и ти се присмива.

Бях се отпуснал във фотьойла с някаква лека, ненатрапчива музика, салата и патронче водка. Огънят на водката топеше буците от напрежение, а музиката налагаше билки. Светът и неговата враждебност се свиваше някъде по ъглите на стаята и постепенно ме оставяше на мира. Сякаш мрачен и сприхав старшина ми разписваше, на мен войника, няколко часа градски отпуск.

Телефонът звънна. Беше някъде към десет часа.

-         Тате, ела да ме посрещнеш!

-         Къде си?

-     Вървя от училището към вкъщи. Репетицията много се проточи. Тъмно е!

-         Добре!

“А, не! Не и сега! Просто да побеснееш!”

Станах, преоблякох се и излязох. Всичко в мен отново взе да клокочи. Тръгнах по улицата, която свързва дома ни с училището. След няколко минути видях на петдесетина метра силуета на десетгодишната си дъщеря. Заковах на място. “Глезотии! Като я е страх, да не закъснява! Все ще се намери някой, дори в десет вечерта, да те разбие!” Направих кръгом и тръгнах обратно към къщи. Само веднъж се обърнах. Детето беше ускорило крачки, явно искаше да ме настигне. Аз също забързах. Не исках да е до мен. Кой знае как щях да се разкрещя.

Влязох в хола и отново се тръшнах на фотьойла до салатата и остатъка от водката.

След няколко минути детето също влезе и ме погледна.

 “Не!” Не беше възможно в две секунди поглед да има толкова много неща едновременно!

Попито чуждо раздразнение. Извинение. Стъписване пред грубостта. Молба за прошка. Неразбиране: “Какво стана?” Обида. Силна болка, сякаш я бях зашлевил през лицето с опъкото на ръката си. Съжаление, че се е обадила. Детски упрек, който напира, но няма как да бъде изречен. Присмех на възрастен човек. Пак – извинение и обвинение в едно. Докосната несправедливост. Таралежче, свило се на кълбо. Не, бисерна мида, здраво захлопнала черупките си. Невидими сълзи. И отново – болка, искаща прошка.


Две секунди, които се разтвориха във вечността и попиха в себе си цялата вечност. Две секунди, които сами се превърнаха във вечност.  

сряда, 22 юни 2016 г.

Кълбо на живота


Вечерницата. Сама на небето. Нито една друга звезда. (Звезда ли?)  Небето – гъста сиво-черна пелена. Няма я синята дълбочина, в която потъваш с поглед и търсиш вълшебното небесно дъно. Ярка Вечерница. Защо другите не могат да пробият? Слаби ли са, спят ли?

Пред мен на балкона една стара, много стара, елха в огромна саксия. Смрачило се е, но новите бледозелени иглички светлеят. Колко пъти съм посягал да я изтръгна или отсека, да я изхвърля, но забелязвам новородените иглички, бебета, свежи, нежни и я оставям. Тази елха е много отдавна. От пет или шест години. По принцип елхите, купени в саксия,  издържат малко, само за един Коледен празник. Веселят те на празника, след това увяхват за няколко месеца и умират. На другата година – друга. Тази елха обаче оцелява. И всяка година, нищо че отдавна е неин ред, изпраща в отвъдното някоя своя нова млада сестра.

Да, колко пъти съм посягал... И виждам новия живот в нея. Жегва ме  нейното усилие, молба и тиха борба, някакъв природен инат – и я оставям. “Като позавехнат новите иглички, казвам си, ще я отсека. Не може толкова много години в някаква саксия.” Минава време, гледам – нови бебета, нови иглички на гроздчета, смеят се, ликуват, поздравяват балкона, небето и мен. Отлагам изпълнението на смъртната присъда.

С всички сетива усещам как единствената звезда и старицата – елха, общуват. Звездата я гали и старицата като че ли се смалява, навежда стотици главички и се държи като дете. Тя сигурно в някакъв приказен смисъл е дете на тази звезда. На всички звезди. Навярно Вечерницата си е играла с нея, когато е била едва покълнала, само едно връхче. После всяка нощ я е люляла в своята люлка от светлина и я приспивала. Сега прави същото.

Затварям очи и чувам музика, родена от докосването на лъчите до игличките - бебета. Звездата й обещава нещо и я закриля. Елхата тихо, монотонно, но много нежно благодари.

Спектакъл. И аз – единственият зрител. Една звезда обича и прегръща една елха – старица. Една елха – старица попива обичта и благодари на звездата.

Не, не съм сам. Камбанарията на църквата, осветена от собствени малки прожекторчета, недалеч от нас, ни гледа. Гледа звездата, елхата и мен. Спокойна и достолепна. Пазител на вярата. Сякаш се протяга и иска да се слее със звездата. Като че ли иска да превърне вярата в светлина и светлината във вяра. Към мен изпраща послание за спокойствие и вечност. А на елхата се радва. Като покровител на крехко създание.

И аз потъвам в някакъв триъгълник, създаден от вярата, волята за живот и раздаването на сила и светлина. Унасям се. Защитен съм. Обичан съм. И чувствам, че друго не ми трябва. Всичко друго е преходно и измислено. Разтварям се. После се превръщам в кълбо. В кълбо от воля, енергия и вяра. Вечното кълбо на живота във всеки от нас. Всеки го улавя по различен начин.

 При мен е лесно. Трябват ми тези неща. Вечер, балкон, звезда, камбанария и стара елха.  

събота, 18 юни 2016 г.

Черешова задушница


Мили мои мъртви... Някои сте наблизо – ще изтръгна плевелите от пръста ви, ще погаля камъка на плочите ви, ще погледам очите на снимките ви... На мама ще сложа два стръка маргаритки, а на тате – патронче гроздова... Ще поседна на пейчиците ви. И ще се заслушам в тишината. Обичам тази тишина – дълбока, космическа,  тайнствена...

Други сте далеч. Знам обаче вечните ви места. Ще стисна очи и ще дойда. Искам и вас да погаля. Ще погаля буците пръст и камъка... Ще постоя прав или ще приседна. И ще бъдем заедно. Вие ще ме обгръщате, сияйни и чисти, ще прониквате през порите ми, ще се сливате с мен. Малка е разликата между нас, аз съм плътен, вие сте безплътни. Просто различна концентрация.

Други, мили мои, не знам къде са ви местата. Така се случи, научих, че сте отлетели, но не дойдох да ви спусна в Майката. Малко ми е мъчно, но вие не ми се сърдите. Сигурен съм. Нали сте навсякъде? Елате в сърцето ми, елате в душата ми и постойте! Хубаво ми е с вас. Пълно ми е.

Сега, приятелю мой, две думи специално за теб. Връстнико мой! Най-добрият ми приятел. Последно помня смеха ти по телефона и иронията ти. Годината току що беше започнала и ти ми говореше за нашите планове. За твоите и за моите. Съжалявам, останаха само моите. Твоите, ти си ги отнесе някъде.

Малко ти се сърдя. Защо пожела да те изгорят и да разпръснат праха ти в планината? Много необмислено желание. Дори егоистично. А толкова често ми се иска да дойда до вечното ти място, да изтръгна плевелите от пръстта ти, да погаля буците и камъка и да приседна на пейчицата ти. Да разлея две чаши уиски. Да изпия моята, после да изпия твоята, все едно ти я пиеш. Лиши ме от това удоволствие. Нищо. Утре, след Задушница, ще отида високо, високо в планината, на самия връх ще отида, ще затворя очи, ще разгърдя ризата и ще повикам вятъра. И той ще те донесе. Ще вдишам дълбоко въздуха и ще те усетя с ноздрите си. И пак ще бъдем заедно. Нищо, че нямаш нито гроб, нито урна. Няма къде да се скриеш.


Мили мои... Викате ли ме? Още малко търпение. Окосете тревата, полейте цветята, разсейте облаците, та слънцето ослепително да блесне, поканете пойните птички, застелете масите и наточете червеното вино. И чакайте!

неделя, 29 май 2016 г.

Танцът на стареца


Гледах към дансинга и им се радвах. Млади, кипящи, опиянени, щастливи. Отпивах от червеното вино, подръпвах от лулата си и леко притворил очи се опитвах да уловя техния чар, да го смеся с тръпката на музиката, да превърна образите и звуците в пелена от настроение.  И да потъна в нея.

В самия край на дансинга забелязах някакъв старец, може би на 70, може би 80 години, който също танцуваше. Много плавно, доста пестеливо, сякаш искаше да остане невидим. Мелодиите се сменяха, някои от младите напускаха, други се включваха, а той оставаше. Нямаше ли компания? Нямаше ли маса? В движенията му, пълни със сдържана енергия, имаше неналучкана красота. Импровизираше, но някаква изтънченост подсказваше, че в живота му танцуването не беше просто случаен фон.

Старецът се придвижи леко към центъра. Няколко млади го изгледаха с учудване, после с усмивка и отстъпиха малко назад. Движенията му станаха по-енергични, без да губят от плавността си.

И видях как може да танцува старостта. Спокойно и жизнено едновременно. С нетърсена магия. С естествена аура. Танц, който не иска да впечатлява. Който не се състезава. За него състезанията са минало. Старост и танц, които съществуват един за друг и нямат нужда от никого. Старост, която не иска внимание, нито се опитва да доказва каквото и да е било. Някаква благословена самота. Друго няма. Други няма.

Танцът на стареца. Вглъбеност. Дори отричане на света. Скрит  екстаз - за този, който има душа да усети.

Затворих очи.

Можеше ли с танц да се благодари на Живота? Можеше ли с танц да се поклониш на Мига, без който животът е абстракция?

Оркестърът ускори темпото. Отворих очи. Старецът влезе в новия ритъм. Бърз, хармоничен, дори предизвикателен. Някакво тържество? Старостта разговаряше със Съдбата. Разговаряше като с равен. През живота си тази старост беше натрупала всичко, което може да се натрупа. И беше запазила своята свежест.

И видях как Съдбата се отдръпва с тиха стъпка, усмихва се, наблюдава го и му се радва. Защото разбираше, че не може да бъде нещо повече от този, в чийто танц  има всичко.

А Младостта? До преди малко иронична, сега разтърка очи.

петък, 27 май 2016 г.

Нашата Витоша


Погледнах Витоша през балкона – потопена в гъста пара, сериозна и малко навъсена. И такава я обичам! Облякох се спортно, метнах раница и тръгнах. Отидох до Симеоновския лифт – не работеше.

Добре де, ще потърся някоя пътека. Важно е да стъпя на зеленото й. Тя е щедра – и на върха и в най-ниското. Опитах се да пробия в дясно от лифта. Огради, огради, огради... Тръгнах по пътя надолу и влязох в кв. Симеоново. Катеря малки улички. Тъкмо си мисля, че ще вляза в планината и бам! – ограда! Сляпа улица. Втора, трета...

Разглеждам някаква къща. Куче с благородна осанка чак се задавя да ме лае. Пази стопанството. От мен го пази. Тръгвам нагоре. Друго куче, легнало по средата на улицата ме гледа втренчено. Май не е вързано. Още две-три крачки и то се изправя леко и настръхва. Започвам с кожата си да усещам колко е свещена частната собственост. Едно е да четеш книги и да го усещаш с ума си, друго е да го разбираш чрез кожата си. И от тук няма да стане.

 Намирам друга малка уличка, стръмна, започвам и нея да катеря. На едно място отново спирам, за да си почина. Гледам, на дувара до мен, табела – “Не спирай, пречиш на гаража!” Тръгнах веднага. “Кой съм аз, че да преча на гараж, бе?”

Поемам обратно. Опирам се на оградата на някакъв дворец. Ей така, малко да отдъхна и да разгледам. Поредно куче, този път вързано, съобщава за моето нахалство. Дере се. Махам му с ръка, усмихвам му се, правя физиономии. От някаква будка излиза старец и се вторачва в мен. Усмихвам се глупаво и на него и с жестове се опитвам да покажа, че се радвам на кучето – много е сладко. По погледа на стареца разбирам, че не трябва така – кучето също е свещена частна собственост, няма какво да го зяпам. Тръгвам. Кв. “Симеоново” ме изплюва на Околовръстното. Вървя по него. Гледам от ляво Витоша – мрачна и недостъпна. Днес май няма как да се докосна до нея.

Магарешки бодил, голям, леко изсъхнал - снимам го на фона на Витоша. Все е нещо. Гледам в краката си охлюв. Милият... Не знам защо, но изпитвам желание да седна до него, да се смаля, много да се смаля и някой да ни снима... Аз и той – на Околовръстното, в полите на Витоша...


сряда, 25 май 2016 г.

Възрасти


Борис отвори очи. Понеделник, Великден... Слънчево и безделно... Усмихна се - днес щеше да посети скъпи хора, за да сборят яйца и да си поприказват.

Стана, направи десетина лицеви опори, няколко клека, развъртя ставите на ръцете си.  Изми си лицето и сложи кафе. Най-напред щеше да отиде у дъщеря си. После – при баща си.

Облече се, хапна остатъка от някакъв вчерашен сандвич и мушна в чантата си четири боядисани яйца. Пред вратата, по навик, се огледа в огледалото. Рядка, посивяла коса и бяла брада... “Леле, на 60!”

След 40 минути беше пред вратата на апартамента на дъщеря си. Позвъни.

-         Кой е?

-         Страшният вълк търси козлета!

-         Дядо, ти ли си?

-         Аз съм, моето момиче!

Вратата се отвори.

-         Влизай, дядо! – лицето на деветгодишната му внучка грейна.

-         Сама ли си?

-         Да, мама отиде до магазина, няма да се бави!

Борис остави якето на закачалката, събу си обувките и влезе в голямата стая, условно разделена на хол и трапезария. Седна на стол до кухненската маса и хвана момичето за ръце. Последваха обичайните въпроси – какво е закусвала, чете ли нещо в момента, случило ли се е нещо интересно през последните дни. Светлето даде също така обичайни и кратки отговори. Борис извади едно от яйцата, внучка му взе едно свое от великденската купичка на масата и се сбориха. Яйцето на дядото хлътна и от двете страни. Борис направи възможно най-тъжната физиономия и леко се разхлипа.

-         Дядо, ти си толкова стар, защо винаги се лигавиш?

-         Не се лигавя. И миналата година ме победи! Не ти ли е жал за стареца?

Разбъбриха се. Светлето донесе да покаже какво чете. Детска енциклопедия – континенти, океани, чудесата на света, знаменити открития... Показваше с пръст разни картинки, задъхваше се да изговори неща, които беше научила. Дядото дообясняваше там, където знаеше и слушаше други, които или бяха нови за него или бяха потънали някъде в паметта му.

Всяко докосване до това дете беше за него празник. Борис все едно галеше пъпка от роза, която след време ще се разпука, ще изпълни стаята и света с аромата си. Ще обича с цветовете си, ще се пази с бодлите, ще бъде красива, силна и зряла. И друго чувство имаше. Гледаше ръката си, с която докосва пъпката на розата – с появилите се вече тук там кафяви петънца.

Светкавично се връщаше в своето детство, при своите девет години и при своя дядо. Разликата в годините беше същата. Като дете Борис никога не можеше да си представи дядо си малък. Опитваше се, но не можеше. На помощ викаше една голяма снимка, закачена в спалнята, на която дядо му е бил на 22 години. А дори и тази възраст от 22 нямаше как да я свърже с дядо си. Това бяха съвършено различни хора.

Светлето беше оставила енциклопедията в страни и разказваше нещо за училище. Борис следеше разказа, задаваше въпроси и от време на време коментираше предпазливо ситуациите. Беше се изправил и внучка му, може би малко ниска за възрастта си, беше вдигнала глава и чипото си носле, за да гледа в очите и за да следи устните му.

В общуването на Борис с това дете имаше нещо необичайно. От една страна участваше, и то пълноценно, в разговора, а от друга си мислеше за магията на годините. Едновременно. Като че ли главата му беше телевизор с преполовен екран, който излъчваше две програми. Очите и мисълта се мятаха ту в едната, ту в другата. 60 години... Страшно много. А бяха минали все едно при едно щракване с пръсти. При всички хора беше така, явно. Слушал го беше, чел го беше. Десетилетия събрани в едно кристално топче, което се търкаля към огъня на края. Към огъня на изпепеляването и изчезването. В такива моменти често през главата му минаваше последното стихотворение на Херман Хесе. Написано няколко часа преди смъртта. Страхотно стихотворение. Когато го прочете за пръв път в Немската гимназия в Бургас, не беше страхотно. Сега обаче беше.

Splittrig geknickter Ast,
Hangend schon Jahr um Jahr…

Като съчка пречупен клон,
висящ така от години,
сухо проскърцва на вятъра своята песен,
без листа, без кора,
оголен, безжизнен от дългото живеене,
от дългото умиране уморен...

В същност стихотворението не изплуваше като думи, а като чувство. Думите са протяжни, изискват време, а чувството е мигновено. Явно върволицата на думите беше създала монолитен смисъл, който се беше запазил като преживяване. Можеш от мигновеното парене да тръгнеш назад и да възстановиш редичката от думи, но това не ти е необходимо...

Борис чу как се превърта ключ във външната врата и след секунди се появи дъщеря му. Слаба, стройна, с къса черна коса, бяло лице и маслинени очи. Усмихна се.

-         О, тате! Забавлявате ли се? Светла успя ли да ти разкаже всичко? Надявам се да не се е оплакала много от майка си...

-         Здрасти! Давай да си сборим яйцата!

Дъщеря му взе яйце от същата шарена купа, Борис извади второ яйце от чантата си и ги удариха. Острото му се спука, на задницата оцеля.

-         Наравно! Внучката обаче ме би!

Мария разтовари покупките, сложи ги в хладилника и седна до масата. Светлето си взе енциклопедията, пусна телевизора и се разположи на диванчето пред него.

-         Стой, де! Къде тръгна! Нямаме тайни с майка ти! – Борис се опита да я задържи.

-         Нямате, ама ми почва филм... 11 часа е!

Борис се обърна към дъщеря си, погали я по главата и чак сега я целуна.

Темите сами наизскачаха. Фалшивите храни по магазините; времето, което най-после се стопли; егоизмът на политиците; последните книги, които бяха чели; плановете за лятото и всякакви други джунджурии.

-         Другата седмица е рожденият ми ден. В къщи ще го празнувам. В тесен кръг. Заповядай!

Борис примижа и за секунди пресметна:

-         38 години!

-         Мале, мале, не ги споменавай!

-         Ха, че много ли са?

-         Малко са! – Мария се засмя. – Чакам с нетърпение да стана на 60! Крак върху крак, цигарата, кафето и лаф с някоя друга млада пенсионерка.

-         Сега не става ли?

-         Да бе, става... Работа до шия, всичко в къщи на глава ти... детето си иска своето...

-         Петьо не помага ли?

-         Помага, ама мъжът си е мъж...


Борис я изгледа скришом. Първи сериозни бръчки пропълзяваха по челото. В косата – няколко бели нишки. Ако Борис беше на 9, на колкото е Светла, сигурно щеше да му се струва стара. Много стара... Спомни си как на морето, 17 годишен, беше си хванал гадже на 25. Двамата му приятели, с които беше заедно, се спукаха да му се подиграват: “Как е баба ти?”, “Ще поканиш ли бабето на дискотека?” През ума му мина и образа на тъща му. Когато се ожени, тя беше на 40. Още две години и дъщеря му щеше да бъде на толкова, на колкото беше тъща му тогава. А тя беше солидна, възрастна жена, с която разговаряха само за сериозни работи. А сега пред него, на седмица разстояние от рождения си 38-и ден, седеше детето му Мария – млада, полусериозна. Идваше му да я гушне, както преди много години. Да я хване през кръста и да я върти, върти, докато и на двамата им се завие свят. Както правеше отдавна.

-         Тате, продължаваш ли с фитнеса?

-         Естествено, почти всеки ден. По два часа.

-         И какво, нещо ново?

-         Ами, стойката на лакти и пръсти на краката – вече издържам пет минути.

-         Пет минути? Много са... Не раздуваш ли малко?

Борис скочи пъргаво, сложи мобилния си на “таймер” и го връчи на дъщеря си. Застана на предмишници – на юмруци и лакти, после на пръсти с изпънато тяло.

-         Пускай!

-         Две... три... четири... пет!

На Борис вече леко му трепереха бедрата, но издържа.

-         Ей, браво бе!

На Борис му стана хубаво. 60 години не бяха чак толкова много. Нямаше я тази бързина, тази издържливост, но... Преди 30 години плуваше по цял час без прекъсване и то в темпо... Сега – половин час. Преди се набираше на лоста десетина пъти... Сега – туловището позволяваше два – три пъти. На нейните години – по цели нощи с близки приятели... Сега гледаше часовника вечер – режим, сутрешно ранно ставане. Но енергията все още я имаше – особено при събуждане. Отвореше ли очи, се чувстваше като батерия, е не “Дюрасел”! Разреждаше далеч по-бързо, но я имаше. И въпреки това... дистанцията до края се скъсяваше. Пред него беше “тъща му”, стара, сериозна и в същото време детето му – младо, пълно със сили, планове и бъдеще. Две в едно.

Борис седна и продължиха да си говорят още час.

-         Ще ставам! Трябва да бъда при дядо ти преди 14 ч. Знаеш го, ляга си за обедна почивка точно в два и спи до четири. Като по часовник. Откакто е пенсионер, любимият му лаф е: “Всеки уважаващ себе си мъж на години трябва на обяд да спи по два часа. Другото е късен авантюризъм”.

Целуна Светла.

-         Моето момиче, и теб!

Целуна дъщеря си и излезе.

Борис позвъни. Чу провлачените чехли на баща си. Вратата се отвори и в рамките на касата застана един исполин. Баща му на Борис, 88 годишен старец, беше висок два метра, сигурно 100 кг, с гъста, чисто бяла коса, обърната назад. Малките му очички святкаха от задоволство.

-         Борка, влизай! Не си ме забравил! Ама час по-късно да беше дошъл, имаше да си звъниш...

-         Знам, знам! Два часа “всеки уважаващ себе си...”

-         Точно така! Всичко знаеш! Влизай!

Баща му от две години, след смъртта на майка му, живееше в една гарсониера, която купиха специално за него. Продадоха апартамента в Бургас и купиха тук. Все пак, трябваше да има някой близо до стареца. Той се държеше, сам се обслужваше. Борис и брат му само му зареждаха хладилника. Все пак торби до четвъртия етаж без асансьор щяха да затруднят исполина. В началото той се съпротивляваше, щял да се оправи и сам, но отстъпи.

Влязоха в стаята, седнаха на столове около масата и Борис извади от чантата останалите две яйца.

-         Ей, не си забравил яйцата! – баща му ги огледа. – Само че аз имам свои.

Старецът стана и извади от хладилника малка купичка с няколко боядисани яйца.

-         Да не си започнал да боядисваш? Ще падна!

-         Ами... Една съседка ми ги донесе... И козунак имам.

-         Съседка ли? Ти нещо, а?

Баща му се усмихна, но като че ли леко почервеня.

-         Не се стои сам. Тя идва от време на време... На втория етаж живее. Вдовица... А и аз прескачам понякога при нея. Приказваме си.

-         На колко години е?

-         А, млада е... На 70... Хайде, стига толкова! Къде ти яйцето?

Чукнаха се. Борис спечели и от двете страни. Най-после – борец.

-         Виж какво, моето момче! С яйце ме биеш, ама ако извадя картите, ще те скъсам...

Борис вдигна очи и го изгледа. За да вижда очите му, цял живот трябваше да повдига брадичка и да гледа нагоре. Великан!

Разговорът тръгна повече от традиционно. Борис разказа нещо за работата си. Беше шеф на отдел “Култура” на национален седмичник. После – за няколко нови запознанства, за фитнеса. Баща му – направи своя кратък анализ по вестниците на българските политически клюки и отново напомни, че трябва да му се сменя пейсмейкърът. Машинката, която следеше да не му падне прекомерно пулса, беше навъртяла вече 11 години.

Борис понякога влизаше с баща си в политическа дискусия, но сега не го направи. Трудно издържаше ината на стареца, който отстояваше изводите си “до дупка”. И накрая винаги завършваше: “Ей, младеж! Още зелена глава си! Чети и мисли повече!”

В компанията на баща си Борис се преобразяваше. Очакваше похвала, а защо не и възхищение. Постоянно мислеше как да му извърти номер – я да му скрие очилата или да му премести бутилката с ракия, от която той винаги си сипваше в малка чашка, преди да започнат картите. После се забавляваше как старецът си търси безпомощно очилата или се тюхка къде му е изчезнала ракията.

Когато Борис разказваше нещо за себе си, баща му слушаше внимателно, одобряваше или не одобряваше и накрая задължително завършваше с напътствия. Борис трябваше спокойно да чуе съветите и ако може, да се направи, че е много благодарен за подарената му мъдрост. А в баща му действително живееше мъдрец. И то не от вчера.

Първите спомени на Борс за баща му бяха приказките вечер. Исполинът се връщаше от работа, обличаше домашни дрехи, лягаше на леглото в кухнята и канеш пет-шест годишното момче да донесе книга с приказки. Борис припваше възторжено, взимаше книга и се сгушваше на гърдите на баща си. Старият трийсет и няколко годишен мъж четеше бавно и изразително, преправяше си гласа, за да бъдат достоверни героите и от време на време обясняваше. Как е в приказките и как е в живота. Разлика имало, но и в двата свята побеждавало доброто. Момчето Борис слушаше притихнал и чувстваше как този възрастен човек го обгръща с някакво вълшебно кълбо, в което не може да влезе нищо страшно или опасно. Когато порастна и стана юноша, естествено приказки нямаше, но старецът пак намираше време да говори на момчето си и да му създава същото усещане за сигурност. И днес нещата като усещане по същество не бяха се променили. Природният оптимизъм на бащата, неговата увереност в силата на добото, вярата в справедливата съдба, бяха като мехлем. Дори и днес, мислеше си Борис, ако баща му извади книга и го покани да му чете, щеше абсолютно естествено да притихне, да слуша, а защо не и да сложи глава на гърдите му – ако не реално, то поне мислено.  Стената от годините, твърда като скала, беше готова по вълшебен начин да се превърне на прах. И да оголи едно детско любопитство, почит и обожествяване, което гледа в очите и слуша гласа на една мъдрост. Стената не го правеше, но беше готова на това.

-         Ей, къде избяга? Какво си се замислил? – баща му прекъсна унеса.

-         Бягам към своята пенсия! Искам като теб да си лежа и да си чета вестниците! Ама при тези реформи аз я гоня, а тя все се отдалечава!

-         И това ще дойде! А сега прави друго – радвай се, че още си млад! Що не ме върне дядо Господ на 60 години!

-         Ега ти, младостта – на 60 години!

-         Виж какво, момчето ми! Сега чета последната книга на Джеки Вагенщайн – “Серенада за балканска гайда”. Той е на 94, ако не се лъжа, и продължава да пише. А ти си се размрънкал. Нали го познаваш?

-         Разбира се, че го познавам. Даже преди месец се пошегувах – помолих го да напише от мое име една книга, защото нямам време.

-         Докато стигнеш неговите години имаш време за десет книги! А бе, защо не взема аз да ти напиша някоя?

Баща му беше прав. Енергия имаше, здравето беше горе-долу добре, мисълта – още пъргава. Малко още да подреди режима – щеше да отключи още сили!

Борис се огледа, използва момента, в който баща му стана, за да си налее ракия и чаша вода, взе очилата му от края на масата и ги мушна под възглавницата на диванчето.

-         Тате, давай картите!

-          Почваме! Не знам дали ще съм жив, когато ги научиш!

Баща му донесе карти, чист лист и химикал. Взе да се оглежда.

-         Ей, хлапе! Веднага ми връщай очилата! Ще се ядосам!

Ритуал, който изпълняваха има няма 50 години.