сряда, 21 август 2019 г.

Зелински манастир


Манастирът се намира в курортната местност Зелин, на няколко километра от Ботевград и на 60 км североизточно от София.

Висок варосан зид, покрит с керемиди, на който на равни разстояния са разположени големи кръстове от цимент, боядисани в кафяво. Няма как да се объркаш – това е манастирът. Ако кръстовете бяха в червено, външната ограда на светата обител щеше да прилича на поредица от съединени тамплиерски плащове. Внушително и средновековно.

Пред типичната огромна манастирска  порта на синджири виси дървена талпа с изписано име "Рождество на пресвета Богородица". В дясно от вратата на табло са  сложени изрезки от вестници, защитени от пластмаса – "Неми проговарят в Кабиленския манастир", "Притча за писателя и разбойника", "Притча за Бог и бръснаря".

Прекрачваме прага и първото нещо, което виждаме са детска площадка с катерушки, люлки и пързалка.

Огромна поляна, оградена със  сгради ‒ повечето отдавна изоставени на произвола на сезоните ‒загубили предназначение и стойност, с ръждясали решетки, с изпочупени прозорци, разбити дървени веранди и пропукани зидове. Една сграда прави изключение – измазана е наскоро, на нея са монтирани две антени, на простор висят няколко кърпи, което говори за живот.  

…Казват, че манастирът е основан през XIV век. Сегашните постройки  са от 1926 г…

Обширното тревно пространство е окосено, значи все пак тук някой полага грижи. Недалеч от черквата има овъглена трева – тук е горял сериозен огън. Може би на това място са готвели традиционен курбан. На десетина метра от мястото започва предълъг навес, приютил под себе си три маси, дълги повече от двайсет метра всяка – две каменни и една дървена. До масите – съответно безкрайни дървени пейки.

Този път не се шмугнахме най-напред в черквата – продължихме да разглеждаме сградите.

 Една от тях беше твърде причудлива. Зидана четвъртита кула на три етажа, увенчана с  дървено продължение с метален покрив – четвърти етаж, притисната от двете страни с големи веранди, от които назад от кулата започваха две сгради. Размерите на кулата указват на нормални стаи, разположени една над друга. На една от вратите беше закована табела "Библиотека". Нямаше как сам да се сетя  каква е тази сграда. Може би килийно училище, може би работни помещения за монаси. Във всеки случай не беше стопанска.

Още една сграда ме хвърли в недоумение. Не беше черква, не беше параклис, а на нея стоеше надпис "Орханийска света обител КОМКАТА 1853 – 1926 г."  Не разбирах в какъв смисъл беше "света обител". На прозорците й имаше железни решетки, на единия стъклата бяха изпочупени, а зад другия – висеше перде…

Уморен от архитектурните загадки най-накрая се запътих към черквата.

Ако не е абсидата, тази сграда, изпълняваща ролята на черква, може да бъде възприета като една обикновена постройка  – малка, покрита с керемиди, без купол. До нея на метално скеле са закачени три камбани, увенчани с кръст.

От дясно на входа на черквата е поставена мраморна плоча, на която е гравирано: "В тази местност е било разположено село Зелин, чиито жители в края на 18 век се преселват на 2 километра северно от тук в новоосноваващото се село Самунджиево, по-късно Орхание, Ботевград".

 Една жена, която излезе от черквата явно помисли, че се колебаем и ни подкани:

         ‒ Може да влезете вътре! Оставяйте парите и си вземайте свещички!

На тезгяха в притвора са поставени няколко бели брошурки с поучения  на св. Паисий Светогорец. Най-отгоре на първа страница е поставен текст  "Гласът на светите отци". Специално тази брошера е посветена на петдесетниците, нестинарките и вярващите в прераждане.

Черквата не е стенописвана. Затова пък са окачени множество икони. На южната и на северната стена, на еднаква височина, точно една срещу друга,  са поставени икона на свети Георги Победоносец и икона на свети Димитър Солунски.

…В народни вярвания двамата светци са близнаци. И двамата са силни, красиви и безстрашни мъже.С бързите си коне те можели да прескачат планини и да побеждават митични чудовища. Така ги изобразяват и християнските икони. Свети Георги препуска на бял кон, а Димитър – на червен. И двамата държат копия.

Свети Георги и свети Димитър притежават и силата да заповядват на природата. Те отварят и затварят небето, пускат дъжд и сняг,  осигуряват плодородие. Не случайно техните дни са от особено значение и на особена почит в народния календар. На Гергьовден (6 май) идва пролетта и всичко в природата се събужда за нов живот. Димитровден (26 октомври) бележи края на активния селскостопански сезон – началото на зимата, на седенките, на годежите. И двата дни са начало на нови надежди. И на двата дни са гадаели за плодородие, за здраве и за любов.

В българските народни приказки св. Димитър притежавал и неземни духовни сили. Той бил сроден с прабългарските жреци, легендарни лечители и предсказатели Той можел да предсказва времето – народът ни вярва, че ако на Димитровден времето е хубаво, то ще бъде хубаво и на Гергьовден…

…Така е в народните легенди. Според Църквата обаче т( св. Георги и св. Димитър не са братя. Те са родени на различни места, в различни семейства, макар и в едни и същи години. Екзекутирани са по заповед на различни императори – Диоклетиан и Галерий…

Иконата на свети Димитър винаги е будела в мен сложни чувства. Светецът е изобразяван като войн на кон, който пробожда с копието си паднал на земята мъж. Според гърците пронизаният е българският цар Калоян, който загива през 1207 г. при обсада на Солун. Според гърците свети Димитър, който е родом от Солун и е негов закрилник, е убил българския цар и е спасил града от меча на неговите войни. В нашата българска интерпретация жертва на светеца е император Василий II Българоубиец. Дори сърбите и ние смятаме св. Димитър за закрилник на славянството. Има икони на светеца, на които падналият мъж е с турски дрехи. В руски икони жертвата може да бъде интерпретирана и като татарин…

Точно на тази икона в Зелинския манастир името на св. Димитър беше изписано на гръцки…

На тръгване се огледахме за информация, която да обясни наличието на детска площадка. Даде ни я табела на малка сграда, от дясно на входа на манастира ‒ "Детски църковен лагер "ЗАЕДНО"". На същата табела бяха изписани фирмата и собственика й, оказали "дарителска подкрепа". Това беше втората ремонтирана и приятно изглеждаща сграда в целия манастир.

На излизане срещнахме двама мъже, които сега влизаха в манастира. Единият предположи:

         ‒ Вие сте……

         ‒ Не сме, - побързах да обясня…




понеделник, 19 август 2019 г.

Врачешки манастир


Манастирът е разположен на брега на река Чешковица в планина Мургаш от Западна Стара планина. Намира се на около 4 км от с. Врачеш, на 7 км западно от Ботевград и на 60 км източно от София.

Човек, още като застане пред големите дървени порти на манастира, усеща, че тук властват естетическо съвършенство, строгост и безкомпромисен ред.

В ляво от входа е закована голямо бяло табло, на което с черни букви е изписано какво е забранено на територията на Светата Обител – снимане, неблагоприлично облекло, пушене, пиене, влизане в нетрезво състояние, всякакъв вид игри, слушане на музика, пеене на светски песни. "Смехът, виковете и сквернословието са неуместни". А това е така, защото "манастирът не е място за летуване и увеселение, а място за молитва, поклонение и освещаването на религиозните чувства"  Забранено е също така посещението на килиите на монахините, работилниците и магерницата.

Част от тези правила не са общовалидни за манастирите. Има Свети обители, в които са изградени специални детски площадки за игри, а магерниците по принцип са достъпни, като някои от тях предлагат и храна срещу символично заплащане.

Тези и други допълнителни правила са изписани още веднъж, веднага след като влезеш в манастира – на кафяво табло с бели букви, като се цитират членове от правилник. Има и панер с прилежно сгънати платове, като табела указва тяхното предназначение – те са тези посетители, които са в "неблагоприлично облекло" – с голи рамена или в къси панталони.
На външната стена на една от сградите, близо до входа, е поставена голяма картина с размери поне два на два метра, на която е изобразено множество хора, до колене влезли във вода. Грамотният в християнската мартирология веднага се сеща, че това са светите 40 мъченици, които са патрон на манастира.

…Врачешкият манастир е построен по времето на Второто Българско Царство, след битката при Клокотница (09.03-1230 г.), когато цар Иван – Асен II побеждава епирския деспот Теодор Комнин. Битката става в деня, в който се празнува паметта на св. Четиридесет мъченици и благодарният цар ‒ победител в тяхна чест построява множество черкви и манастири.

При създаването си  манастирът е мъжки, а братята монаси преписват и разпространяват богослужебни книги. В Националната библиотека "Св. Кирил и Методий" се пазят преписани във Врачешкия манастир: Псалтир от 1559 г., препис на Граматиката на Милетий Смотрицки от 1666 г. и Служебник от 1673 г.. През XVII век в манастира има действащо килийно училище.

При първото турско нашествие манастирът е частично опожарен, а през XVIII в.  кърджалиите сриват Светата обител до основи и я изпепеляват, а народната памет пази спомени за монаси мъченици, изклани при погрома…

 Вървяхме бавно и бяхме притихнали, защото всичко в огромния двор издаваше любов, грижа и   педантичност. Сградите сякаш бяха току що варосани и декоративните тухли, които рамкираха прозорците – допълнително боядисани с кафяво. Растителността беше толкова разнообразна, че изпитах инстинктивно желание да броя колко вида дървета и цветя имаше на двора. Тук нищо не съществуваше от само себе си, всичко се подчиняваше на явна и силна човешка воля. Безупречно окосени поляни, кашпи  с изобилие от цветове, строго подравнени живи плетове, ниски и високи ослепително бели  бордюри, пътеки без нито едно паднало листо по тях, няколко метрови иглолистни дървета, превърнати в съвършени конуси или иглолистно дърво, превърнато в наниз от концентрични кръгове. Тук градинарите  са се състезавали във виртуозност. И целият този комплекс, сякаш изрисуван, беше положен в основата на отвесния зелен водопад на старопланинските гори.

На няколко от алеите, които водеха до сгради, бяха поставени специално изработени дървени прегради, които показваха, че посетителите са до тук.

Срещнахме две млади монахини, които подкрепяха под мишници възрастна жена и й помагаха да ходи. Поздравиха ни усмихнато. След малко срещнахме още няколко –  манастирът не страдаше от липса на стопанки. В това отношение манастирът явно беше в числото на изключенията – в общо взето тъжната действителност на българските манастири имаше огромно число обители с по една монахиня. Тук не говорим за недействащите манастири.

…След кърджалийските безчинства манастирът потъва в забрава до 1890 г.. Легендата разказва, че през тази година св. Богородица се явява на сън на младото момче Атанас Якимовски, който пасял в района стадото си, посочва му  мястото на изгорения манастир "Св. Четиридесет мъченици" и  му нарежда да възстанови светата обител. Младежът разказва видението си на селския свещеник отец Петър Цанов, който организира разкопки. При тях откриват основите на древната черква, кости на явно убити монаси, части от дървен полюлей, кандилница и икона на св. Богородица.През 1891 г. върху старите основи най-известният майстор в Ботевградския край уста Вуно Марков, построява скромна черквичка.  

Възстановява се монашеския живот. Отначало се подвизават мъже монаси, а от 1937 г. обителта става девическо общежитие. Първата игумения на светата обител е Касияна Пунева (1908 – 1975 г.). Заради голямата й ревност за богоугождение, молитвен подвиг и жертвената й любов към ближния съвременниците й са я наричали  "живата светица"…

Черквата имаше два притвора – в първия се палеха свещи и бяха поставени за продажба буркани с билков мед. Във втория се продаваха освен свещи, книги, иконки, кръсчета, гривни, синджирчета… Разнообразието беше впечатляващо. Попитах за книга, посветена на манастира – нямаше, купих си диплянка.

Опитах се да заговоря на някаква незначителна тема монахинята, която продаваше, но не се получи. Отговаряше едносрично, нищо в изражението на лицето й не се променяше. През ума ми минаха текстове на Лествичник, които обясняваха, че общуването със светски лица не е най-вдъхновяващото занимание за монасите.

Все пак успях да науча две неща от монахинята.

Тя потвърди, че иконата на св. Богородица, датирана от XVII и изкопана невредима в края на XIX, се намира в наоса. Влязох в същинската част на Светата обител и въпреки, че беше полутъмно, нямаше как да объркам иконата. Тя беше поставена почти в средата на кораба, сложена  в богато резбован иконостас, отрупан с цветя. Не попитах, но отношението към нея беше като към чудотворна.

В момента, в който я разглеждах, чух мъж на около шейсетте, застанал на вратата между двата притвора, да казва:

         ‒ Да, специално идваме! Жена ми получи инсулт. Дойдохме да докоснем Иконата и да се помолим.

Явно говореше точно за тази икона на св. Богородица.

На западната стена на черквата, от ляво на входа, беше иконописана сцена, която не можах да разпозная. Двама млади мъже, бяха застанали с лопати да празен гроб, а над тях, подкрепян от ангели, стоеше възрастен мъж. Брадата и лицето не бяха на Христос, явно това не беше сцената на възкресението на Божия Син. Изображението обаче беше на възкресение и възнесение. Попитахме.

Този път монахинята каза повече от една дума:

         ‒ Това е възкресението на Йоан Богослов. Той се възнася, той отива при Бог с тялото си.

         ‒ Тази сцена рядко се стенописва! – сякаш исках да обясня недосетливостта си.

Отговор не получих, монахинята се върна в притвора.

…Свети Йоан Богослов умира в дълбока старост – близо 100 годишен.  Ранните християнски отци (IIIIV в.) разказват, че той е предвидил смъртта си и че е накарал учениците си да му изкопаят гроб под формата на кръст, като сам е влязъл в него. След няколко дни учениците му отишли при гроба, но той бил празен. Св. Йоан се бил възнесъл, точно както се е възнесла и света Богородица. До XV век Възнесение Йоаново се среща и в източната и в западната иконография. След Възраждането на Изток сцената с Йоановото възкресение и възнесение се изписва много рядко…

Нова и богата стенопис – в наоса са изографисани всички основни евангелски сцени.

Вътрешната, източна, стена на втория притвор, в дясно от входа, ни разказва кои главно ще се пържат в Ада – лъжесвидетелите, убийците, пияниците, лакомниците, абортиралите жени…

 В цял ръст на основните фигури ни е показано и слизането на Иисус в Ада. Дясната си ръка Той подава на Адам, а лявата ‒ на Ева. Първоотците излизат от гробове и са вперили очи в лицето на Спасителя. За разлика от други персонажи – царе, пророци и новозаветни светци, Адам и Ева нямат нимби. Така повеляват да бъдат изписвани древните ръководства по християнска иконография. Няма как да бъдат със ореоли, след като не се покоряват на Бог, вкусват от Дървото на познанието,  изпадат в първия грях, който предават на своето потомство – тоест на цялото човечество.

Отмествам поглед в  ляво от входа на същинската черква и виждам нещо друго. Тук, до цяло множество от светци с нимби, в молитвена поза, отделно от тях, но близо до тях, е застанал Адам с ореол на свят човек. Ярко изписан ореол. Художникът го е пощадил – все пак Адам е праотец на всички ни, дължим му уважение.