вторник, 28 януари 2014 г.

Спомен за цигарата



Първата цигара “заковах” някъде в четвърти или пети клас. Естествено, по предложение на Венци. Венци беше с една година по-малък от мен, но ролята на тартор му прилягаше. Къде? Естествено в мазето. Огромно, общо, мухлясало и влажно мазе, предназначено за парна инсталация на кооперацията. Мазе, пълно с изгнили боклуци, разпаднали се каци, камъни и тухли, пльоснати във вмирисани локви вода. Много високо мазе. Толкова високо, че първите ми спомени за геройство бяха катеренето по едни тръби за парно – нагоре, чак до отворите за прозорци, които в същност бяха на нивото на земята. Имаше и още едно “по-нагоре” – от един ъгъл на мазето започваше шахта – комин – чак до последния етаж. За това “нагоре” обаче герой не се намери – само провирахме глави и мечтаехме кога ще пораснем, за да можем да го надвием.

Това мазе, като всяко истинско мазе, беше нашето царство. Възрастните рядко слизаха, в него те нямаха работа, нали беше общо, а когато нечии стъпки досадно и заканително го приближаваха, ние имахме стратегическо отстъпление – от залата на общото мазе започваха два тунела, по-тъмни от сажди, страшни и опасни с безбройните си клопки от локви, тухли и изпражнения. Там, вече, възрастен не стъпваше.
        
Обяснението, че децата опитват цигара чисто и просто, за да изглеждат големи, е страшно елементарно. Толкова елементарно, че направо е глупаво. В най-добрия случай такова обяснение е твърде частно. Първите цигари преди всичко са ритуал.

Животът ми вече бе пълен с неща, които по-късно разбрах, че могат да се нарекат ритуал. Миенето на ръцете и зъбите, подреждането на тетрадките и дрехите преди сън, сутрешното стъкмяване за училище, сутрешната гимнастика в училищния двор, бяха все неща, чийто смисъл не разбирах особено, но знаех, че трябва да се правят в точно определено време и по точно определен начин. Така трябваше. Ритуалът е някакъв дълбоко кодиран смисъл, толкова дълбоко, че сигурно някой го знае, но не и ти. Баща ми, например, след вечеря обличаше шубата, излизаше на балкона и палеше цигара. Преди да си легне – също. От време на време излизах да му правя компания. Беше по-различен. Някак си вглъбен, обграден с нещо невидимо, с поглед, фиксиран някъде, където нямаше нищо особено. Отговаряше на въпросите ми, но някак по-иначе – като че ли беше на разстояние, а не до мен. Това беше ритуал. За разлика от ритуала “миене на зъби”, той казваше, че пушенето е вредно. Обясняваше, че този ритуал не трябва да се изпълнява. Разбира се, баща ми използваше съвсем други думи, но аз преразказвам така, както мога да преведа усещането или знанието, получено от отговора. Полезно и вредно бяха абстракции, които не можах да схвана. Защо подреждането на дрехи преди сън да е полезно? А миенето на зъби? Те не ме боляха. И дрехите си намирах, независимо къде са сложени. А гимнастиката сутрин в училище? Някакво смешно клатене на ръце, безсмислено навеждане напред  и назад /друго е ако се наведеш да вземеш топче или нещо друго ценно!/, вяли подскоци и то под отвратителното пищене на свирка, която естествено пищеше, за да има ритъм, определен брой, начало и край на безсмислието, знак за започване на друго безсмислие и пр. С една дума, за да има ритуал.

Когато капвахме от взаимни юмруци в междучасията, когато ни изтръпваха краката от клечане при игра на топчета или капачки, когато ми причерняваше пред очите, за да избягам от Коста или Добри – Прасето, нямаше ритуал. Това бяха истински и смислени неща. Истинско и полезно нещо е да набиеш Радо – Маймуната, след като цял час те е цапал зад ушите с мастило. Истинско и полезно е да си напълниш джоба с топчета, с труд спечелени, да се фукаш с тях, а другите да гледат като настъпени котета. Истинско и полезно е да избягаш от някой, който знаеш, че така ще ти наблъска главата с шамари, че цял час след това ще приличаш на светофар на червено.

Та първата цигара беше ритуал. По-скоро посвещаването в ритуал. Началото на нещо, което не е нито полезно, нито вредно, нито смислено. Началото на нещо непознато. Нещо приобщаващо. Тайна, която сигурно някой знае, но не намира за необходимо да обясни. От първата цигара помня три неща – отвратителния вкус, замайването и самовглъбяването. За пръв път осезателно почувствах какво означава да се откъснеш от света, да се втренчиш в себе си, в част от себе си, пък било то и в някаква непозната част. И преди и след това бях предимно в себе си, в своите мисли, в моя реален и измислен свят, но това беше друго. Тук началото го усещаш, началото нарочно го предизвикваш. Не потъваш просто ей-така, от само себе си, а се подготвяш. Взимаш цигарата, палиш кибритената клечка, всмукваш. Разбира се, тази разлика с обичайното я схващаш след няколко цигари. При първата посягаш към един ритуал, който си виждал. При третата – вече сам си организираш Своя ритуал. Впрочем, това беше първият ми собствено избран ритуал. Не е като зъбите, дрехите и гимнастиката, за които някой ти виси на главата, гледа те строго и ти нарежда да ритуалничиш...

С цигарите са свързани едни от най-ярките ми детски спомени. Ето два.

Владо – Китайчето намери пет лева. Баща му беше безработен, майка му взимаше някаква мизерна заплата и първата му реакция беше да изтича веднага и да предаде парите. Като каза как ще даде петте лева на майка си, така се ухили от щастие, че и до днес не мога да си спомня точно как изглеждаше лицето му. Като си помисля за Владо – Китайчето, в главата ми изплуват разпъната уста, много зъби, две очи и щръкнала мазна коса. Венци, Пенчо, Петко и аз такива пламенни речи държахме пред слисания Владо, така добре му обяснихме как ще се изложи като кифладжия ако върне парите, че той седна объркан на земята и попита жално какво все пак трябва да се случи на тези пет лева. Накарахме го да купи пакет “Луна”. “Добре”, каза Владо, “но рестото до стотинка ще го дам на майка”. “Рестото може”, каза Петко. Той беше най-голям, на цели 13 години, и знаеше вече как се водят преговори и как се правят компромиси. Владо купи цигарите, наброиха му ресто на дребно и той започна да дава на майка си всеки ден, я по петдесет, я по двадесет стотинки. Обяснявал й, че ги намира на земята. На петата монета тя се усъмни, че Китайчето всеки ден намира пари, би го и той си призна.

Тук пушенето вече беше станал колективен ритуал, който изискваше усилия, най-малко финансови, за да бъде организиран. Всеки сам си правеше финансов план. Моята лепта например, бяха 6 стотинки, рестото от 20-те стотинки, които татко ми даваше за кифла с боза. За три дни акумулирах 18 стотинки, които стигаха за малък пакет “Стюардеса” с десет цигари. Укриването на рестото имаше своята драматична психологическа страна, защото за пръв път започнах да живея двойствен, за да не кажа лицемерен живот. В същото време това укриване беше страшна житейска школа. За пръв се научих как да обличам “еретичните” намерения в благородна форма. В случая формата беше лъжата, че си купувам 6 лукчета или 2 лукчета плюс малка боза. Баща ми искаше сметка за всяка стотинка. Малката “Стюардеса” ме научи как да изстисквам аргументи и лъжи, които след това дълго предъвквах, за да примиря чистотата на детската душа с усещането за вътрешна омърсеност.

Вторият случай. Бащата на Пенчо го хвана с кибрит в джоба. Пенчо даде толкова нелепо обяснение за мястото, където го е намерил, че при исканата инсценировка, той не можа да закрепи кибрита на мястото. “Къде го намери, бе Пенчо?”. “На първото стъпало за мазето, беше опрян на прага”. Баща му го накара да сложи кибрита на посоченото място. Пенчо опита два – три пъти, но не се получи. Кибритът падаше, защото прагът покриваше цялото стъпало, оставаха един-два милиметра. Съответно Пенчо яде велик бой. Питах го защо е толкова глупав, защо не каза, че просто е намерил кибрита на земята, а той ми отговори, че толкова специална вещ не е редно да се намира на някакво просто място. Мястото подобава да е специално. Поне това му е дошло най-напред в главата.

                                                  Отказването

Първото отказване беше някъде през зимата на десети клас. Стоях пред една витрина на бул. “Георги Димитров” и си мислех за стойността на обещанията пред себе си, за издръжливостта, за целите в живота и за всичко, което човек си мисли, когато се чувства слаб. Не бях пушил 28 дни. Не помня последната цигара преди отказването. Нито първата, след това. Помня обаче началото и края като състояния на духа. Помня началото, победата, върховното удоволствие да си над себе си, примесено със страх от мръсен, подъл номер, удар в гърба от това “себе си”. Помня края, поражението, горчивия дъх на самоизмама и предателство, примесен със сладкото връщане в кожата си, моята, грешна, нечестна, позната, но Моя кожа. Горчилка и сладост, споени от вътрешен поглед към “утре”, което ще бъде непременно по-лесно, по-победно, поглед на решимост, презиращ, но и радващ се на настоящия миг. Радващ се, защото си убеден, че е Миг, в който започва /след няколко дена, разбира се!/ посягането към Истинското, вечното, пропуснатото, но затова пък само отложено.

Та вперен във витрината си мислих, че е глупаво да запаля точно сега, остават два дни, поне месец да направя. Някак си друго звучи “цял месец”. Да говориш за брой дни е глупаво, това означава, че си ги броил, че си един нещастен брояч на нещастни дни, че всичко това си го правил в името на броенето, така както децата подскачат на въже, за да кажат “А ти можеш ли 50 пъти?”. Всеки, който разбере, че си броил, ще се изсмее и то с право, защото ще разбере, че не те е интересувала същността, а някакъв глупав облог със себе си, от който след това си се гърчил от слабост, проклинал си се, но си стискал зъби, за да не изглеждаш съвсем простак в собствените си очи. Нещо като пияният боклук, който пази що годе равновесие, да не би да падне в очите на другите! А бе, с една дума – боклук! Гледам през витрината, а в същото време настръхналите ми сетива са се втренчили в устата и гърлото, полупресъхнали, пълни с вакуум, който ще изчезне, само ако си дръпна веднъж.

А защо изобщо съм ги отказвал? Вероятно /истинските мотиви не си спомням/, защото започнах в началото на 10 клас да играя сутрин йога, ставайки всяка сутрин в 5 часа и вече си изграждах някакъв усет за несъвместимости, с които впрочем по-късно животът ми щеше да бъка.

От второто отказване помня първата цигара. Ваканцията след 10 клас. Бях на село и по цял ден четях дебели истории и религиозно – философски книги. Първите носих със себе си, а вторите измъквах от тавана на дядо – прашасяли, изгризани, разлепени и пожълтели. Летният ден беше голям, започваше с йогата сутрин и завършваше почти в полунощ, на пейките пред къщата, където старците прехвърляха чрез одумките си всичко – от реколтата през “тази, която минава” до пустите му американци.

Разхождах се в Района /така наричаха буренясалото пространство между пътя и ж.п. линиите/ и видях в тревата цяла цигара. Подминах я, после се върнах. Взех я в ръка. Суха и чиста. “Ще я изпуша. От една цигара няма да разваля режима”. Тогава, както и сега, не знаех, че годините не се състоят от месеци, а от мигове. Мигът е Нищо, което изгражда вечността. Да си силен в мига, означава да побеждаваш вечността. Това, което казвам не е знание. То е нещо повече от думи и по-малко от знание. Ако беше знание, нямаше да презирам днес мига така, както го презирах преди двадесет години. Ама точно двадесет години.   

Слят мислено с удоволствието, което щях да изпитам, почти на бегом влязох в къщи и взех кибрит. Върнах се в Района. Запалих. Главата леко се замая, димът изгони въздуха от белите дробове и се разля по вените. Втренчен в себе и, откъснат от света, пропъдил мислите, аз бях едно чувстващо същество. Някаква малка вечност. Спиране на мига. Настъпих фаса. Горчилка плъпна по гърлото и мозъка. Бях пропушил.

Третия път, който си спомням, беше сутринта след абитуриентския бал. Хвърлих Последната цигара. Край на денонощните оргии, край на омърсения, дивашки живот. Притежавах повече от торби със злато. Притежавах знание за йога, за чистотата, за стремежа към съвършенство. Имах всичко.

Отидох в София, за да се подготвям за кандидатстудентски изпити. Настаних се в познати на майка. Ставах сутрин в четири, очистителни процедури и упражнения до пет и половина, после излизах да си търся кисело мляко. В 6.30 започвах да уча, приключваш към пет след обед. Разбира се, с такъв режим хазяите ме изгониха. Не само, че им тропах в банята почти през нощта, но и си лягах в осем часа. И то в хола, където беше телевизора. И то, когато даваха Златния Орфей. Хранех се само с вегетарианска храна. Никакви сладкиши или газирано. Никаква сол, никаква захар, никакъв хляб. Чист живот! Въздух, азани и  мисъл! На двадесетия ден започнах да сънувам пастички и цигари. Една сутрин погледът ми се закова на кутия цигари в сладкарницата. Разбира се, че нямаше да си купя. Разбира се, че нямаше да “ритна канчето” на цялото си светло бъдеще, сплетено от въздух, упражнения, любов и мисъл, бъдеще, на което се бях обрекъл. Само една цигара? Да изключим този миг от Магистралата? Да си починем малко? Нещо като спиране на камък след дълъг път и пред дълъг път? “Кифла, боза и кутия “Стюардеса”, моля!”. Запалих. Животно! Предател! Глупости. Край на оковите. Животът веднъж се живее. Някакъв псевдойога хленчи. Забий се в мига! Забий се в ритуала! Откъсни се от света! Ти си сам с Мига! А историята ще я науча. Ще докажа, че съм най-добър. И с цигара, и без цигара. Утре ще подновя режима. А кутията ще хвърля. А, бе! Никакъв режим! Пастички, кюфтета и по малка “Стюардеса” на ден!

Четвъртият път – ден преди казармата. За три месеца. Втори курс студент – за пет месеца. Имах сладко бебе и то заслужаваше баща за пример – силен, без пороци.

И т.н. и т.н.

Глупаво е да пиша повече. Миналата година – за три месеца. По-миналата – за един месец. Сега ги отказвам почти всеки ден. Или всеки петък на обяд. Или неделя в ранния след обяд. Пълна девалвация.

Днес цигарите са символ. На избора. Между победата и поражението. “Бехтерът” бавно извива гръбнака и го бетонира. Без ежедневни упражнения ще стана на кука и то крива. Тялото престана да слуша. Духът също. Карам с някаква енергия от последни акумулатори. От година симулирам активност. Някакви отломки. Стремеж към Нищото. Много силен стремеж. С цигарите идва и алкохола. С тях сутрин няма упражнения. Няма плуване. Няма самочувствие. Има натъпкани гърди със стъклен памук, почти обездвижени от болестта ребра, компенсиращо коремно дишане, което ще ми докара след година – две  възпаление на белите дробове, не искам да мисля за нещо по-сериозно. Работоспособността е нулева. Мисълта – прикована в мъждукането, в спомените, в Нищото. Чувствам се като седемдесет годишен старец. За нещо плащам. За някакво прахосничество. Съдбата ме блъска в самосъжалението, в отказа от всякаква борба. Впрочем избор има. Не искам да се навивам. Все някога човек побеждава. Ако не тук, Там. Ако не в този живот, в някой друг. Ако няма друг, човек няма да разбере. Ще бъде късно.
Добре, отиди и изпий една – две бири! Втренчи се! Запали една – две цигари и си мисли, че това е само миг, който ще напъхаш в чекмеджето на ненужните неща. В албума със снимки, които носят тъга.

Не е така. В мига се оглежда вечността. В борбата с мига се бориш с всички следващи мигове, защото ги подготвяш. Иначе те са си едни и същи. Както този и Онзи, преди двадесет години. Ама точно двадесет години!

Победи Мига! Той съдържа години!
                                                                                                                                                                                                                        22.06.1994 г.


понеделник, 20 януари 2014 г.

Поздравът



Не беше лесно. Въпреки, че пътеката не беше много стръмна. Ходех равномерно и умерено бързо. Опитвах се да дишам също така равномерно, бавно, с пълно напомпване и изстискване на дробовете. Кристалният въздух направо ми замотаваше главата. Чувствах как пакетът тютюн в малката раница се киска и ми гледа сеира.

От време навреме спирах и поемах още по-дълбоко въздух, за да успокоя сърцето. Разни старчета и бабета ме подминаваха. Бях сигурен, че се усмихват подигравателно. "Леле, леле! Какви кекави хора! Защо не си стоят пред телевизора, ами се правят на планинари?"

Тези старчета направо ме влудяваха. Гледаш ги на сто метра зад теб, няма как да те стигнат, а изведнъж, да спреш за минута и те подминават като пътен знак. Обидно.

Да, ама аз не съм прост. Сетих се, че ако спра с някаква цел, не от умора, ще им отнема всякакви аргументи за присмех. Например, спирам, навеждам се леко и се вторачвам в зеления мъх на някакъв камък. Това вече не е кекавост, а любознателност. Любов към природата. Или спираш, вдигаш глава и започваш да гледаш върховете на боровете. Полет на духа. Стремеж към извисяване, сливане с безкрайността. Това не е като да спреш, да гледаш тъпо пред себе си и да дишаш като шаран на тезгях.  Или спираш, взимаш пръчка от земята и започваш да я оглеждаш внимателно. Старчето и бабето ще си помислят, че търсиш опора, нещо като щека, нещо като бастун. Да търсиш опора не е обидно. Всеки истински планинар в един момент започва да се подпира. Осмисленото спиране не те изпълва със срам, а с някакво съдържание, достойно за уважение. Подминават те, но разбират, че не си броиш  пулса, а общуваш с планината.

В един момент ми хрумна, че вместо да се блещя срещу мъха или да виря нос към боровите върхове, е по-добре да подскачам, все едно искам да откъсна листо или игличка. Някак още по-пълно е, по-смислено. Съвсем ще им отнема шанса да си мислят, че си почивам, като правя несръчни опити да заблудя планинарската общественост. Веднага обаче отхвърлих идеята, защото да подскачаш е по-трудно от това да вървиш. Да заместя ходенето с подскачане? Направо не можах да повярвам, че такава извратена идея ми дойде в главата.

Така се изпедепцах в осмисленото спиране, че направо взех да изпитвам превъзходство. "Минавайте, бе, минавайте! Автомати такива! И като вървите бързо и не се изморявате, какво? Забелязвате ли колко е нежен зеленият мъх, как скромно и мъдро си стои на камъка? Забелязвате ли величествения устрем на боровете, безкрайността на небето, майчинския порив на шишарките? Нищо не забелязвате! Сега аз ще ви гледам отвисоко. Защото да си планинар, не е просто да оразмеряваш пътеката с крачки, а да изследваш природата, да се сливаш с нея, да й се възхищаваш!"

Едно уж банално събитие прекъсна потока от самовъзхита. Някакво старче, което вече слизаше от високото, се разминаваше с друго старче, което преди малко ме бе подминало. Слизащото старче обърна главата си към качващото се, усмихна се и гръмогласно каза: "Добър ден! Бъдете здрави!"

Знаех, че в планината хората се поздравяват и без да се познават. В планината лоши хора не ходят. Да поздравиш непознат, означава, че си изпълнен с любов към човечеството. Че си чист и пропит от доброта. Поздравът към непознат е съвършено различно нещо от поздрава към познат. Тук няма съображения (ами ако не го поздравя, какво ще си помисли?) Няма прост рефлекс на възпитание. Поздравът към непознат е мирогледна категория, социално съвършенство, заявка за възвишеност, за широка кройка на душата.

Ето, слизащото старче се приближава към мен. Светкавично решавам да го поздравя пръв. Категорично и недвусмислено да го изпреваря. Още преди да е дошъл съвсем наблизо. Да му покажа, че съм пó планинар от него, че съм по-широко скроен.

Когато между нас останаха 3-4 метра, поех въздух, ухилих се и бодро, като истински планинар, почти извиках: "Добър ден! Бъдете здрави!"

Ха, сега да го видя!

Старчето не отговори. Дори не ме погледна. Дори ми се стори, че си обръща главата на другата страна. Разминахме се. Направо се вцепених. Обърнах се и го изгледах свирепо и продължително. "Как е възможно? Защо поздрави онова старче, а мен – не? Какво се случи?" Нищо не разбирах. Подпрях се на един бор и се замислих. Не, не беше замисляне. Замислянето е нещо бавно, рутинно, спокойно. В главата ми се блъскаха със страшна сила парчета от мисли и емоции. Сърцето ми лупаше страховито, този път не от физическото усилие, а от негодувание. "Тоя простак защо не ме поздрави?" Не, не може без причина.

Сигурно е разбрал от пръв поглед, че не съм истински планинар. Че съм изскочил  без истинско основание от мръсния свят  на столицата и съм се втурнал без право в техния добронамерен и сърдечен свят! Само така ще е. Тези старчета са опитни планинари, всяка седмица крачат по пътеката, имат набито око и светкавична преценка за всеки срещнат. Няма как да не е почувствал, че аз съм един навлек, който веднъж в годината се преструва, че обича природата. И на всичкото отгоре бърза от пет метра да поздрави, за да докаже нещо на жалката си градска панелна душа. Сигурно от много, много далече е видял, че спирам през десет метра, правя някакви стойки, за да заблудя планинарите, че съм част от тях. Възмутил се е. Презрял ме е. Аз няма ли да се възмутя, ако някой наркоман влезе във фитнеса, който посещавам отвреме-навреме и започне да вдига гирички, все едно здравето е първа ценност за него? Ще се възмутя, разбира се. Ще го презра и ако ме поздрави, ще си обърна главата на другата страна. Абсолютно логично това старче не ме поздрави!

Да, бе, логично! Няма как да разбере, че не съм планинар. Откъде ще разбере? Облечен ли съм в подходящи за излет дрехи? Да! Имам ли раница на гърба? Имам! Държа ли тояжка като един печен любител на природата? Държа! Пък и честото спиране защо непременно да показва предателски, че се чувствам толкова уютно в планината, колкото дебела и грозна жена на модно ревю? Нали се разбрахме, че честото спиране може да има дълбоки философски основания? Няма как да е разбрал. Абсурд! Добре, де, защо тогава не отговори на поздрава?

Може да ме е разпознал. Вярно, от десетина години не се занимавам с политика, но българинът е злопаметен. Той може да не се сеща какво е ял вчера, но омразния политик помни за цял живот. Помни го, защото му трябва логично обяснение за скапания му живот. Едни ме обичаха, други ме мразеха. Този явно е от вторите. Ти най-културно го поздравяваш, а той, тъй като е политически примитив, пълен с предразсъдъци и просташки щампи, не отговаря на поздрава. Демек, аз съм втора категория човек, гнида. Взаимността е за равностойни. Аз, като вляза в зоопарка, поздравявам ли шимпанзетата? Не. Това е обяснението. Аз съм една гнида в неговите очи.

Да, бе, ще ме разпознае! Глупости! Първо, минали са десет години. Второ, нахлупил съм си шапката до очилата. Самите очила са с потъмнели от слънцето стъкла и е абсурд да може да ми види очите. О, да, мустакът! Не, не може само по един мустак да ме разпознае. Няма как! Колко не-политици, колко планинари имат мустаци? Много! Така че, няма как да ме е разпознал. Тогава? Защо не отговори на поздрава ми? Защо така любезно, сърцато поздрави пръв онова, горното старче, което ме подмина, все едно съм смотан дирек?

Сигурно се е подразнил, че го изпреварих, има такива хора. На пръв поглед, широко скроени, а отвътре всъщност злобни, завистливи, комплексирани. Умират, ако не са първи. Това ще да е!

Да си гледа работата!

Нямаше обаче вид на такъв. Строен, с опънато лице и спокойни очи, доколкото успях да ги видя. Може да е йога и да е разбрал, че аз всъщност съм лош човек, който неистово се напъва да бъде любезен и обичлив. Бях чел някъде, че йогите отдалеч улавят вибрациите ти, някои дори виждат аурата ти и по тях разбират що за стока си. А аз, в сравнение с един йога, съм едно нищожество, изтъкан от болестотворни микроби и низки страсти. Това ще да е!

Да, бе, онова горното старче да не би да е било по-голям йога от него, че с такава радост го поздрави? Бях тотално объркан.

Направих рязко кръгом и заслизах с бързи крачки. По нанадолнището беше лесно, нямаше нужда да спирам. Прибрах се. Сипах си една ракия и запалих лулата. В главата ми още бучеше. Защо, защо не отговори на поздрава ми онзи тиквеник?

Жена ми седна срещу мен.

- Аз лош човек ли съм? – погледнах я умолително.

- Понякога...

- Питам сериозно.

- Не си, бе! Какво ти става? Уж на планина беше, трябва да цвърчиш от кеф, да преливаш от радост, а ме гледаш все едно съм ти скрила тютюна.

- Ще си гледам, както си искам! А в планината няма да стъпя повече! Не ми стигат простаците в града, ами ще се занимавам и с горски простаци. Край!

                                                       * * *

Следващата неделя отидох да си налея няколко литра минерална вода. В Княжево, на последната спирка на петицата, точно в подножието на пътеката на която изпитах обидата, разрушителното пренебрежение, непоносимото високомерие. Гледам, до мен същия старец, който ми направи деня черен.

- Извинете, познаваме ли се?, попитах.

Човекът ме погледна втренчено:

- Не мисля!

- А миналата събота разходихте ли се в планината, ей по онази пътека?

- Разбира се, както всяка събота. Общо взето, не пропускам.

- А да помните някой да ви е поздравил, а вие да не сте отговорили?

Старецът се замисли.

- Аз по принцип поздравявам всички, които срещам. Това е нормално в планината. Ние сме като семейство... Чакайте, да, май си спомням. Някакъв човек доста отдалече и доста пресилено, ме поздрави. Ама точно в този момент стъпих на криво и страшно ме заболя...

четвъртък, 16 януари 2014 г.

Сълзата на дете



В телефона гласът му беше като никога вял, монотонен и глух.

-      Мама почина.

-      На колко?

-      На 93.

-      Сигурно си го очаквал.

Тишина.

-      Извинявай, говоря глупости!

-      Дали съм го очаквал… По принцип, да. Конкретно, не. Цяла вечност я помня жива, от плът. И весела. След няколко дни – кутия с прах… На Централни гробища – утре, в 11.

В ритуалната зала бяха десетина души. Венко и брат му, като най-близки на покойната, стояха прави от ляво на ковчега.

Оставих цветя. Приближих се до Венко и го прегърнах.

-      Детството свърши.

-      Кое детство?

-      Моето.

Очите му се насълзиха. Извърна глава. Една сълза капна на ръката ми, която още държах на рамото му. Едра и топла. Сълза на дете, събирана седемдесет години.