Уискито

Рядко минавах от там. Покрай магазин "Битоля" в кв. Бъкстон. Странен магазин, от който можеш да пазаруваш и да консумираш на място. Пред вратата бяха сложени четири маси. Магазин - кръчма.

Беше към 11 часа. На една от масите се бяха разположили трима, явно клошари. Така наричам несретниците, които се препитават от изхвърления къшей  на другите. Небръснати, изсулени, със стари, без съмнение, чужди връхни дрехи. На масата, какво да има, три чаши. Три обикновени водни чаши.

Забавих крачка. Обичах да се взирам в лицата на клошари.

                                             *   *   *

Това нездраво, неприлично, а защо не и цинично, любопитство, ме връхлетя преди години, когато разбрах, че брадатият старец, с разчорлена коса и скъсани обувки, който всеки ден преравяше кофите за смет всяка сутрин около девет часа на улицата ми "Симеон Радев", е физик с две специалности - атомна физика и астрономия. Последно бил работил в някаква обсерватория.  Никога не срещнах очите му - леко прегърбен, той винаги забиваше поглед или в кофата или в земята. Когато разбрах колко сериозно и уважавано образование има, исках да прочета по лицето му нещо за душата. Никога не успях. Оставах си само с фантазиите за неговия бивш авторитет, смели мечти и младежка дързост да прониква в безкрайността на вселената. Винаги, когато го засичах на улицата, се спирах, втренчвах се в него и чаках погледа му. Исках погледа му. Той ми беше страшно необходим за фантазията, за мислите, чувствата и преценките за живота, в който живеем.  Не чаках погледа, за да се нахвърля върху обществото, което беше запокитило един астроном в смрадливия боклук. Исках да уловя личния преход на една душа, свлякла се от звездите до огризките, обелките и празните мръсни бутилки. По едно време ми хрумна налудничавата мисъл, че той не си дава очите. Може би само в тях бяха останали късчета достойнство и той си ги пазеше. Сигурно не искаше сблъсък с други очи, които никога не са гледали продължително звездите. Негова си просяшка работа.

Един ден изчезна. На следващия също го нямаше. Баща ми, който знаеше много за кварталните клошари, ми съобщи, че е умрял. От този момент, когато срещнех на улицата човек с външни белези на несретник, търсех очите му. Може би несъзнателен опит за компенсация за това, което никога не получих от астронома.

Ето и вторият случай, който затвърди отвратителния ми навик да се вторачвам в хората, когато с кожата си усещах, че са запокитени на дъното. Татко беше извикал двама от квартала да ни помогнат да нацепим и внесем дървата. Няколко години отоплявах хола си с дърва. Единият от тях, здрав млад човек на около трийсет, през минута се втренчваше в мен. Този път той ме изследваше. В погледа му имаше и презрение и гордост. На какво основание, така и не разбрах. В очите му имаше упрек. Жесток упрек. Този път аз свеждах очи и отбягвах погледа, когато се вкопчваше в мен. След като го отместеше, аз го изучавах. Така и не си проговорихме, освен елементарните думи, необходими за работата. След месец татко ми каза, че се е натровил с менте алкохол, изровен от кофите. Умрял в някакъв ненаселен апартамент на полузавършен блок. Там нощували няколко души. Каза ми още, че е син на адвокатско семейство, завършил езикова гимназия. Какво го беше захвърлило на улицата, не стана ясно. Дори татко не знаеше. А той знаеше всичко за квартала.

                                       *   *   *

Нямаше как да ги наблюдавам, ако стърча до тях. Беше прекалено нахално. Седнах на съседната маса. Двама от тях гледаха безразлично и разсеяно. На третия очите му светеха. Гледаше ги някак от високо, господарски.

-    Пийте си шльоковицата. Аз днес съм на уиски!

-    И откъде пари за уиски?, някак служебно измърмори единият от омърлушените.

-    Изкарах го. Намерих го. Почерпиха ме. Има ли значение?

От очите му бликаше гордост. Превъзходство. По лицето се разливаше усмивка на успял човек. Взе си чашата, примижа и отпи глътка. След това изгледа с насмешка чашите на другите двама. Усмихна се, вдигна ръце и се протегна енергично. Не, победоносно.

-    И това уиски от къде е?, попита същият, все едно този въпрос не беше зададен.

Човекът с уискито го потупа по рамото, наведе се към него и закачливо промърмори:

-    Ей, това любопитство и този некачествен алкохол ще ти изядат главата!

Направо бях изумен от погледа, гласа и жестовете.

Влязох в магазина.

-    Извинете, онези там, от вас ли си купиха пиене?

-    Само единият. Поръча си уиски. 12 годишно. Поиска обаче да го сипя в негова чаша. Всякакви чешити. Ама, щом си плаща…

-    Ако обичате, може ли едно уиски от неговото!

Сипаха ми. Платих. Седнах си на мястото и отпих. Нищо особено. Какви ли ми бяха очите? Никога не бях изпитвал толкова силно желание да си видя физиономията. Стана ми странно и смешно. Да, ама исках да я видя! Скочих, доближих се до най-близо паркиралата кола и се погледнах в страничното огледало. Тъп поглед. Поглед на човек, който си няма работа, стои на някаква маса по обяд и си е поръчал уиски. Върнах се на масата. "Тези, нещо ме излъгаха", помислих си. "Явно са ми сипали друго уиски. Мошеници. А платих за 12 годишно."