четвъртък, 16 януари 2014 г.

Сълзата на дете



В телефона гласът му беше като никога вял, монотонен и глух.

-      Мама почина.

-      На колко?

-      На 93.

-      Сигурно си го очаквал.

Тишина.

-      Извинявай, говоря глупости!

-      Дали съм го очаквал… По принцип, да. Конкретно, не. Цяла вечност я помня жива, от плът. И весела. След няколко дни – кутия с прах… На Централни гробища – утре, в 11.

В ритуалната зала бяха десетина души. Венко и брат му, като най-близки на покойната, стояха прави от ляво на ковчега.

Оставих цветя. Приближих се до Венко и го прегърнах.

-      Детството свърши.

-      Кое детство?

-      Моето.

Очите му се насълзиха. Извърна глава. Една сълза капна на ръката ми, която още държах на рамото му. Едра и топла. Сълза на дете, събирана седемдесет години.

Няма коментари: