Шубата

Когато водопадът рукна от небето, бяхме на петнайсетина минути от къщи. Мрак обля остатъците от слънце, които се топяха някъде зад хълма.

Татко свали кожената си шуба, метна ме на гърба си, след това метна шубата върху ми. Целият ме покри. Петгодишното ми хилаво тяло бе прилепнало на огромния гръб на двуметров исполин, който с бавни и тежки стъпи зашльопа в изплувалите локви.

Завит през глава не виждах нищо. С темето и гърба си чувствах как водопадът се излива върху шубата, отривисто, накъсан на хиляди парчета, сякаш неизброим арсенал от палки се стоварваха върху опънатата кожа на огромен барабан. Едното ми ухо, плътно прилепнало към гърба на татко, слушаше спокойните и мощни удари на сърцето му. Глухият шум от равномерното и дълбоко дишане беше третият елемент от един вълшебен концерт.

Бях скрит от света. От един мокър, мрачен и враждебен свят. Бях в солидна хралупа на вековно дърво, защитен от всичко. Бях в майчина утроба. Бях част от гърба на татко. Част от нещо силно, пращящо от самочувствие, символ на сигурност и безметежност.

Барабанът на водопада ме притискаше все по-силно към гърба. Носът ми, забит в плътта, беше замаян от мириса на прясна мъжка пот.

В душата ми извираше признателност и любов. Унесох се. Мислите ме напуснаха. По тялото ми се разливаше екстаз, който по-късно нарекох „върховно щастие“.

Тези десет – петнайсет минути щастие никога не се повториха. Търсех ги упорито. Търсех ги в книгите, в очите на добри приятели, в миговете на съвършена семейна хармония, в интензивното чувство на професионална удовлетвореност. Никога не ги намерих. А щастливи минути съм имал. Минути на екстаз обаче – никога. Гърбът на татко, исполина, барабанящият дъжд, износената шуба от естествена кожа, ритъмът на сърцето, дъхът на мъжка пот, си останаха Еверест, който никога повече не ми се отдаде да изкача. 

А, боже мой, той, върхът, как дойде, какво направих, за да го имам, с какво го заслужих, как го постигнах?

Стотици пъти съм го преживявал отново в душата си. Парчета от слънце, които се топят, връхлетени от мрак; порой; татковият гръб и стара шуба, която ме скрива без остатък. Безвремие, сигурност и равномерни тежки крачки.

След много години, когато татко почина, изрових от мазето шубата. Тя беше там, в един скрин, който пазеше за вечността дрехи, никому ненужни. Сгънах я внимателно и я поставих на малко дървено столче до леглото си.

Веднъж дъщеря ми ме попита:

-      Татко, защо държиш тук тази шуба на дядо?

-      Знаеш ли, моето момиче, какво е щастие?

-      Ами…

-      Под тази шуба е щастието. Сънуваното, недостижимото, нереалното, невъзможното. Под тази шуба, тате, е Еверест.

-      Под тази шуба е дървеното столче…

-      Между шубата и гърба на дядо ти е Еверест. Върхът, който никога, нито аз, нито ти, няма да изкачим…  Почакай, защо пък не… Аз веднъж го изкачих. Пожелавам го и на теб.

-      Не те разбирам…

-      Сядай и чуй разказ за едни петнайсет минути…