Айрянът

Поставих половин литровата бутилка айрян на бар-плота, който разделя кухнята от трапезарията. Как го купих, почти не помня. Бях излязъл от магазина с био продукти, натоварен с мляко и сирене от кашу, безсолни оризови питки, царевично брашно, сусамов тахан, елда и люцерна за покълване. До него – магазин за млечни продукти. Секунди, след като подминах вратата, се спрях, обърнах се машинално, влязох, с отривисто движение бръкнах в хладилния шкаф, сграбчих бутилка с айрян и я сложих пред касата.

-      Това ли е?, попита продавачката, като ме гледаше втренчено.

След като се прибрах в къщи, седнах на фотьойла си, затворих очи и се опитах да се видя през нейните очи. Влиза някой в магазина с енергични, отсечени движения; с поглед на новобранец, хвърлен в първата си военна битка; устремява се към хладилния шкаф, сякаш ще превзема укрепление; отваря, грабва и затваря като робот; треска бутилката на щанда с енергията на щангист; държи два лева, като че ли ще плаща марихуана на кварталния пласьор и гледа с вторачен, искрящ поглед. Клиент, който притеснява, защото по всичко личи, че не можеш да отгатнеш какво му е в главата.

-      Това ли е?

-      Това е!

Отново преживях отговора си. Решимост, категоричност, заричане, клетва, че е искам това и нищо друго.

Също така машинално сложих айряна в торбата с био продукти. Веднага, обаче го извадих. Не биваше да се смесват нещата. Тези неща са от различни светове. Принадлежат на различни цивилизации. Не може в една торба неща, към които отношението ти е абсолютно различно. Едните – природосъобразни, благословени от естествените потребности на организма, забравени или анатемосани от издевателстващия върху своето тяло съвременен човек. Другото – тъпкано със сол, която убива жизнеността  и на всичко отгоре – продукт на друг биологичен вид. Все едно теле да мъкне торба с човешко мляко.

Сложих айряна в джоба на канадката си, нека бъде в изолация. По целия път до вкъщи обаче се хванах, че опипвам джоба си, да не би случайно дяволският продукт да е изпаднал.

Оставаха шест дни до края на постите. Всяка година през ноември – декември постя три седмици – без месо, сирене и мляко. Тази година реших дните да са четиридесет, както е разписано по православния календар. Двадесет дни – класическо постене и двадесет дни, освен класиката, в добавка - без хляб и сол. Оставаха шест дни до приключването на тези четиридесет.

Нарочно оставих айряна на бар-плота между кухнята и трапезарията. Така, от мястото, на което обикновено стоя в хола, не го виждам. Пречи ми една колона на камината, изградена в средата на голямо помещение, което твърде условно е разделено на три части. В трапезарията почти не сядах. Което означаваше, че айрянът нямаше да ми се пречка пред погледа. В кухнята влизах рядко, само за да си взема нещо от хладилника. През тези седмици – обикновено фреш и ядки. А като ровя в хладилника съм с гръб към бар-плота. Идеално място за забранен продукт.

Десет минути след като го бях оставил да стърчи между панички и една саксия с цветя, станах от фотьойла, за да видя дали е там. Не, че някой можеше да го вземе. Ама, за всеки случай. Беше си там. Затворих очи докато минавам покрай него, отвори ги когато застанах с гръб към бар-плота, отворих хладилника, взех си фреш от моркови и цвекло и заобиколих от другата страна, за да си седна на мястото.

През нощта сънувах кошмар. Къпех се в някаква река, под водопад. Изведнъж водата взе да побелява. Пръските, които влизаха в устата ми бяха солени. Вдигнах очи. Върху ми се изсипваше мощен водопад от айрян. Погледнах към брега. Там бях оставил една торба с фрешове от цитросови плодове. Изведнъж видях как бутилките се размекват, стопяват се, фрешът се разлива и попива в земята. От там започнаха да никнат с огромна бързина някакви зелени стръкове. За минута станаха високи метър. От върховете им започнаха да се появяват пъпки, ставаха големи, разпукваха се и от там вместо цветове, взеха да се появяват някакви бели бучки. Боже мой, та това беше сирене! Изведнъж стръковете взеха да се накланят към мен. Бяха станали дълги по два – три метра. Сиренето висеше над главата ми. Трудно си поемах въздух. Отворих уста като шаран на сухо и с ужас установих, че не мога да я затворя. Айрянът падаше направо в гърлото ми. Солта се разливаше по цялото ми тяло. Обхвана ме някакво забранено блаженство. Изведнъж главата ми забуча до пръсване. Сякаш копие бе пронизало черепа. „Предателство! Как можеш?! Остават само пет дни! Боклук, такъв!“  

Събудих се в ужас. Почти парализиран. Плувнал в пот. Да, в пот, не в айрян! Не в айрян! Това беше добра новина. Успокоих се. Беше само сън. Компрометиращ, предателски, излъскал слабостта на духа до бялото на… А, не!

Скочих от леглото. Отидох в кухнята. Айрянът си стоеше на бар-плота. Взех го, сложих го в една найлонова торбичка. Веднага обаче го извадих, защото торбичката беше прозрачна. Сложих го в платнена. Отидох в кабинета, отворих секцията, в която държах книгите на Кастанеда и Ошо, издърпах три книги напред и мушнах торбата с айряна зад тях. Така не се виждаше. Нямаше го. Сега спокойно можех да си се разхождам из трапезарията и кухнята. Още пет дни!

Беше неделя. Никъде нямаше да излизам. До никакви магазини нямаше да ходя. Ще си зобам елдата, ще си мажа млякото от кашу върху оризова питка, ще си пия фрешчето и ще чакам деня да мине.

Жена ми влезе в хола и с някакъв укор в гласа ми каза:

-      Айрянов ти звъня! Три пъти!

-      Моля, ти подиграваш ли ми се? Нещо искаш да ми кажеш ли с тази фамилия?

-      Какво му е на фамилията?

-      Забранявам в следващите пет дни да се споменава „айрян“ и производни думи!

-      Какъв „айрян“?

-      Каза, че ме е търсил Айрянов! Нямам такъв познат!

-      Казах, че те е търсил Байданов! Ти добре ли си?

-      Извинявай, така ми се счу! Добре съм, извинявай!

Излязох да хвърля боклука. На втория етаж, рускинята Люси нещо се суетеше около три торби. Чух я да мърмори:

-      Ай! Ай! Ай!

Погледнах я с най-злобния и враждебен поглед, на който бях способен. Минавайки покрай нея изсъсках:

-      Рян! Рян! Рян!

-      Юра, какво ти става? Нещо Руската академия на науките ли ти е в главата?

-      Не казах „РАН“, а „рян“!

-      И какво е това?

-      Такова!  Второто на първото! Ти защо пелтечиш? Не се прави на три и половина! Защо ме дразниш? Не можеш ли направо да кажеш „айрян“, вместо да повтаряш „Ай“, „Ай“?

-      А, бе, Юра, какъв айрян, аз като се ядосвам на домашните, които пак не са изхвърлили боклука си викам „ай“! Толкова ли е неестествено?

-      Извинявай, Люси, от кошмара е. Още не мога да се събудя.

Изхвърлих боклука. На бегом изкачих стълбите до четвъртия  етаж, нахлух в къщи, после нахлух в кабинета. Отворих секцията с книгите на Кастанеда и Ошо, издърпах стърчащите три книги, извадих айряна от платнената торбичка, отвъртях капачката сякаш издърпвам предпазителя на бомба – лимонка, и отпих от айряна! Солта се разля по тялото. „Ужас! Може ли да е толкова солен?“ Погледнах етикета. Същият, любимият ми айрян. Не беше сън! Истина беше! Божествено!

Главата ми пак забуча. Сякаш копие проби черепа ми. „И какво, издържа 35 дни и не можа да устискаш още пет? Ей, боклук! Чакай, чакай, кога започна? Всъщност не станаха ли 40 дни? Май станаха! Не се ли обърка в броенето?“

Втурнах се в кухнята и погледнах календара, на който бях отбелязал с кръст началото на постите. Жалко, бяха минали 35 дни. 40 дни без пет! „Добре де, ама 35 дни е повече от 21, колкото постя по принцип! Освен това, какво е това число 40? 35 е седем по пет. И седем е свещено число и пет е свещено число! Не е ли достойно за уважение? Или ще се правиш на маниак? Маниак такъв! Луд!“

Монологът ме успокои. Върнах се в кабинета, взех спокойно преполовената бутилка айрян, върнах се в хола, седнах на фотьойла и сложих внимателно и плавно бутилката на малката скована от дъски масичка пред мен. Погледнах бутилката. Гледах я с любов. Тя също ме гледаше с любов. Хармония! Животът се беше върнал. Солта на живота.