„Начинът, по който диша човек,
може да се превърне в мощен преобразуващ фактор на цялата му психика; на
отношението му към всичко, в което е потопен; на целия му живот. Не случайно
йогите твърдят, че Пранаяма е ключ към тотална трансформация на духа. Когато не
решаваш някакви неотложни и специални задачи с ума си; в моменти, в които той
не ти трябва практически; когато свободно се рееш в лавината от случайни мисли
и чувства, дай му отпуск. Започни да следиш дишането си. Нека вниманието изцяло
е погълнато от него. Нека дишането и ти бъдете едно неразличимо цяло, вън от
което нищо не съществува. Разбира се, тази прегръдка неизбежно ще бъде
прекъсвана от изскочила мисъл, образ или чувство, но остави ги да минат, да
изчезнат и се върни в прегръдката.
Дишането има четири компонента.
Мигът, в който издишването се превръща във вдишване; вторият – самото вдишване;
третият – мигът, в който вдишването се превръща в издишване и четвъртият –
самото издишване. Това се елементите, когато няма задържане на въздуха. Това са
естествените елементи. В началото отделяй време за наблюдение или сливане и с
четирите елемента. Когато свикнеш да го правиш, първото нещо, което ще разбереш
е колко свободно време в същност имаш. Човек прекарва голяма част от деня си в
предъвкване на всякакви психически парчета.
Няма как в началото да отделяш
много време за това. Все ще се появява нещо, което прекъсва наблюдението – случайна
мисъл, конкретна задача или конкретен разговор. Почувствай тези моменти като
блокове, като острови, които се настаняват от време на време в ежедневието.
Това е първото действие.
Второто е трудно. Постави си за
задача винаги да осъзнаваш, да бъдеш слят, с
първия и с третия елемент. Това са двата мига, в които издишването се
превръща във вдишване и обратно. Това действително са мигове, част от
секундата. Не следи самото вдишване и издишване. Тогава, когато те се случват,
бъди в света, т.е. да живей така, както си свикнал. След време на постоянство,
с изненада ще установиш, че можеш да пребиваваш през цялото будно време в
такова раздвояване. Вършиш си работата, разговаряш с някои или се мяташ
безцелно от мисъл на мисъл, но точно в тези мигове, ти си с дишането, или
по-скоро с „обръщалата“. Когато усвоиш разпределението на вниманието, това
връщане в себе си не пречи на нищо. Времето за връщането е толкова нищожно, че
нищо не можеш да изпуснеш от случващото се с теб или около теб. В тези части от
секундата нищо не може да се случи, което да не забележиш или което да не можеш
автоматично да реконструираш.
Третото действие е по-трудно от
първото, но е по-лесно от второто. В мига, условно посочен като първи; този, в
който издишването се превръща във вдишване; представи си, че се раждаш.
Истинското раждане, тънката граница между небитието и битието, е първото
вдишване на новороденото. С него то идва на този свят. Заявява, че е част от
света. Без това вдишване, има тяло, има органи, има нервна система, има всички
предпоставки за живот, но живот няма. Затова казваме, че дете, което не
проплаче, което не направи първото си вдишване, всъщност е мъртво родено. Условна
граница, но абсолютно ясна. Първото вдишване е стартът на живота.
Във втория миг, когато започне
издишването, представи си, че умираш. Човек умира с последното си издишване.
Наистина, и след това има тяло, има мозък, който функционира още известно
време, но живот няма. Човек е мъртъв с последното си издишване. Условна граница,
но ясна. Някои ги връщат към живот и след като спрат да дишат, но обърни
внимание на израза – „връщат ги“! Това означава, че те са напуснали живота.
Връщането винаги е действие, което показва, че за някакво време не си бил там,
където те връщат.
Раждане, умиране. Раждане,
умиране. И тази представа не е разсъждение, а усещане. Тя не е плод на разума,
а на душата. Това усещане като времетраене е нищожно; точно толкова нищожно,
колкото е и мигът, в който то пребивава. Умът, разбира се, ще се бунтува.
„Глупави фантазии! Няма толкова кратък живот!“ Разбира се, че „кратко“ е плод
на съпоставка. Еднодневката, ако можеше да мисли и да споделя и ако е родена в
дъждовен ден, би казала, че животът е един безкраен дъжд. Естествено, че е
безкраен, след като се случва през целия й живот. Ако има същества, които
живеят по 30 хиляди години, биха казали, че човекът е еднодневка.
Раждане, умиране. Раждане,
умиране. Ако се научиш на това, очаквай чудото! Всичко, което вършиш, а ти ще
го вършиш пълноценно, ще се превърне във фон, в пълнеж, в сцена. Нещо се случва
между безкрайните ти раждания и смърти, но това нещо няма как да е важно и
фундаментално. Няма по-фундаментално от раждането и смъртта. Ако успееш да
почувстваш това, животът ти ще стане съвършено друг. Светът се затваря между
мига, в който все още нищо няма значение и мига, в който вече нищо няма
значение. Освен благодарността, че идваш на този свят и благодарността, че Бог
ти е дал възможността да бъдеш на този свят. Затвориш ли света, ежедневието,
живота си между две благодарности, този живот се превръща в спокоен екстаз.
Повечето хора си мислят, че „спокойствие“ и „екстаз“ са несъвместими. И бъркат.
В тяхното съчетаване е чудото, за което говоря.
Опитай!“
Този текст всъщност не е мой.
През 1986 г., след като дядо ми поп почина, аз и още един наследник се втурнахме да прибираме от книгите му това,
което ни харесва. На тавана, любимото ми място, в голям сандък, от който често
си взимах прастари списания и книги, между два броя на един вестник, не помня
името му, открих дебел сноп от листове, изписани на ръка с химикал. Част от
снопа е и „Приказка за Буда“, първа публикация в този блог, която, вече ще си
призная, защото съвестта яко ме гризе, публикувах като своя книга през 1999 г.
в издателство „Захарий Стоянов“. От мен добавих само заглавието и пояснението,
че есето е по „Книга на тайните“ том 1 –
5 на Ошо. Идеята ми хрумна, след като забелязах много допирни точки между
интерпретацията на Просветления в този ръкопис и споменатите книги на Бхагван
Шри Раджниш. А може и да няма допирни точки. Може и да са плод на моята
фантазия. Няма как анонимният автор на есето да е взаимствал от Ошо. Индиецът е
роден през 1931 г. и естествено сборниците с беседи са с много по-късна дата.
Освен това, спомням си, че единият от вестниците, между които се намираше
ръкописът, беше посветен на сватбата на Борис Трети, цар български, с Джована
Савойска през 1930 г. Предполагам, че ръкописът е придобит от дядо ми по това
време, не вярвам по-късно да му е търсил специално място между двата вестника.
Тогава дядо поп е бил на 24 години, с две годишна дъщеря – Анка, майка ми. От
къде го е взел, естествено нямам никаква представа. Първоначално си помислих,
че той го е писал. Сравних почерка от ръкописа с дядовия, не открих особени
прилики. Разбира се, аз познавах почерка на един шейсет – седемдесет годишен
човек. Има вероятност силно да се е променил
след тази 1930 г.
Имам и съдържателни аргументи да
отхвърля хипотезата, че ръкописът е на дядо. Той беше фанатично привързан към
източното православие и няма как да е писал текст с основен герой Буда. Дядо
мразеше Петър Дънов, негов личен познат, и се отнасяше с насмешка към източните
религиозни системи. От къде го е взел тогава? Имам бегъл спомен от негов
разказ, за негов приятел, който се увличал по Изтока. Разделили се още като
млади. Възможно е този негов приятел да му е дал ръкописа за мнение, а след
това по някакви причини да не си го е прибрал. Както и да е. Тази тайна е в
гроба на дядо.
Ще призная още нещо. Част от
импресиите в този блог също са от ръкописа. Не, не са всичките. Някои са мои.
Нагло плагиатство! А как се постъпва с ръкопис, който е анонимен, може би без
художествена стойност, но на мен много ми харесва? Освен това, признанието
сваля греха от душата ми. А и няма кой да има претенции. Със сигурност авторът
отдавна е под земята. И е добре неговите текстове да имат читатели. Какво, да
ги публикувам с бележка „анонимни есета, намерени в един тавански сандък“?
Това, с което се забавлявам, е да
пиша текстове, които по дух, тематика, подход, маниер и изразни средства, много
приличат на текстовете от ръкописа. Или поне аз си мисля, че много приличат.
Защо да има талантливи имитатори на картини, а да няма талантливи имитатори на
текстове? Разбира се, има мои текстове, които лесно ще бъдат разконспирирани.
Не съм се предпазвал от това. В тях е ясно, че са вдъхновени от модерни случки
и интериори. Да, ама май има и вечни неща. Та, ще продължа да ги смесвам,
докато изчерпя количеството на намерения ръкопис.
Сега, за пръв и последен път,
признавам, че текста, с който почва публикацията, е на непознатия автор. Дано
Бог е милостив към душата му. И към моята – крадливата. А, ако душата на автора
ме гледа отгоре, нека ми прости. Така или иначе, текстовете бяха в едни сандък,
част от чието съдържание бе спасено от мен, част – изхвърлено (със сигурност)
от хората, на които майка, леля и вуйчо, продадоха къщата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар