вторник, 29 юли 2014 г.

Думите



Изстрелвам насъщните думи:

-      Защо се прибираш толкова късно? Непоносима си…

Добавям излишните думи:

-      Защо се прибираш толкова късно? Непоносима си… Извинявай… давам си сметка, че вече си голяма. Дано си предпазлива и разумна…

Оставям само излишните думи:

-      Голямото ми момиче! Притесни ме… Дано си предпазлива и разумна!

                                 *   *   *  
Изстрелвам насъщните думи:

-      Престани да ме вбесяваш с твоите идиотски политически преценки!

Добавям излишните думи:

-      Престани да ме вбесяваш… Извинявай… Различни са ни преценките, но това не е чак толкова лошо. Иначе щяхме да умрем от скука…

Оставям само излишните думи:

-      Толкова сме различни, господи мой! Не е ли забавно?

                                 *   *   *

Моля се,  дай ми сили да постигна силата на излишните думи! И да хвърля насъщните в нищото още преди да се родят!

И  когато душата зачене с гневно говорене, дай ми мъдрост да обикна тишината! Кротката, кратката, мигновената! Тишината… майката на излишните думи!

събота, 26 юли 2014 г.

Последност

Боже, Исусе Христе, вярно ли е, че един престъпник, разпнат до теб, поиска прошка в последните минути на живота си, и ти го прати в Рая?

И аз, престъпникът, те моля:

Когато се прибера от работа, разочарован, изнервен, скапан и без сили, да си пусна прекрасна музика и да си сипя чаша прекрасно вино. И да потъна в тях. Да се разтворя. 

Защото това може да е последният ми работен ден. 

И това разтваряне ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ме пратиш в Рая!

Когато тръгвам на път, когато се качвам на кола или самолет, да се усмихна, да се прекръстя, да се огледам, да се зарадвам на света, пълен със светлина и песен на птици. 

Защото това може да бъде моето последно пътуване.

 И тази радост ще е моята молба към теб за прошка. И ти ще ми подариш Рай!

Когато си лягам, да погаля детето, да го целуна, след това да благодаря, че съм дарен с това слънчево дете. Да благодаря, че ме дари с толкова много дни.

 Защото това може да е моята последна нощ. 

И тази ласка, тази благодарност, ще е моята молба към теб за прошка. И аз, Боже, ще бъда с теб в Рая!


петък, 25 юли 2014 г.

Подготовка за късмет



Драго Пешев отпи от кафето и погледна жена си.

-      Ще дойдеш ли с мен?
-      Къде?
-      Да пусна тотото.
-      Че откога играеш тото?
-      От две седмици.
-      Ми, като имаш излишни пари…
-     Джакпотът е два милиона. Представяш ли си да го ударим?

Драго замижа и си представи как удря джакпота. Щеше да отиде в службата, щеше да се изправи в средата на стаята и щеше да каже: „Ей, глупаци! Аз съм Чао! Блъскайте за мижавите си заплати! Драго е свободен човек!“ После щеше да почерпи. Представи си как го гледа оня пуяк Мишо. „Ха, да му видя сега надменния поглед! Все акъл дава! Лигите му ще потекат!“ После щеше да влезе при шефа на отдела. Ама, без да чука. Даже щеше да тресне вратата след себе си. Оня ще се оцъкли и ченето му ще висне. „Представяш ли си да му тресна вратата?“ Ама това не е всичко. Щеше да седне на бюрото му и да му каже: „Нещастник! Ей тук ще си умреш, канцеларски плъх такъв!“ Голям купон!

Драго отвори очи и отпи глътка. Мария го гледаше вторачено.

-      Много си щастлив, бе!
-      Че защо да не съм щастлив?

Драго пак затвори очи. Не, нямаше да постъпи така. Много е банално. Целият кеф щеше да е един час. По – добре беше да си отиде на работа, все едно нищо не е спечелил. Ще се прави, че нищо не е станало. Ще си гледа както си гледа винаги. И ще се забавлява. Когато Мишо го погледне с упрек, ще му се оплези. Даже може да го наплюе. „Не, не, това ще ме издаде! “ Когато шефът го извика, няма да скача като заек след изстрел , а ще се забави. Даже ще отговори: „Имам си работа. Когато я свърша, ще дойда!“ Или нищо няма да казва. Просто няма да отиде. След пет минути шефът му ще влети в стаята и ще се развика. Тогава Драго ще го погледне спокойно и още по – спокойно, с равен глас, ще му каже: „Нещо си много нервен, бе шефе! Искаш ли бонбонче? Какво предпочиташ – лукче или шоколадово?“ Точно така щеше да постъпи. Ама преди това щеше да купи пликче с лукчета и една кутия с шоколадови бонбони. От най – простите. Никакъв „Линдор“! Ако извади скъпи бонбони, може да се усетят. Как така, той, Драго, ще харчи пари за „Линдор“? Ще ги пече на бавен огън. Ще гледа както до сега, ще говори тихо и притеснено както до сега, само от време на време ще им показва, че не му пука. Даже когато шефът се развика, ще се извини. Ще му каже: „Шефе, нещо съм разсеян! Извинявай! Няма да се повтори!“ След половин час обаче ще отвори вратата му без да чука и ще му покаже среден пръст. Не, ще почука! Така ще боли повече. Чукане – среден пръст! И така, поне една седмица. Чак след седмица ще им извика, че са нещастни крокодили, въшки някакви и т.н. Ще си подготви списък с най – гадните обиди и ще го научи наизуст.

-      Маре, хайде да ходим да пуснем тотото!

Мария се усмихна. 

-      И какво ще ги правим толкова пари?
-      Как какво! Слагаме ги в банката и започваме да живеем от лихви…

Драго се замисли. Ако лихвата е 4%... Това са 80 хил. лева. Делено на 12… Включи калкулатора си.

-      Маре, 6666 и 6 в период на месец!

Заплатите им бяха общо 1570. Драго раздели 6666 на 1570.

-      Маре, 4,25 пъти повече отколкото сега! Само от лихви! Представяш ли си?
-   Няма такава лихва. Може и да има, но само ако всичките пари са на годишен депозит.
-      Добре де, взимаме в брой 6 хил. по 12, а останалите ги държим на годишен депозит.
-      Да, бе, ще ги държим! А ако ни се прииска нещо да си купим? Или да отидем на супер екскурзия? Това са 2 милиона лева! Нали не си представяш, че имаме 2 милиона и продължаваме да си стоим в тази панелка? Или си стоим лятото в къщи? Или отиваме за десет дни на море по най – скапаните евтини стаи?
-      Ами тогава, не мога да направя точни изчисления. Само, че ако си мислиш, че ще ти ги дам да ги опукаш за някоя баровска къща и околосветско пътешествие, имаш много здраве!
-      Аз пък да ти кажа, твоята идея да ги държиш на депозит е идиотска! Ако банката фалира, какво правим?
-      Няма да ги държим в една банка. Ще ги държим в десет банки по 200 хил. лева. Държавата гарантира влогове до 200 хил. лева. И всичките десет да фалират, парите ни са сигурни.
-      Ти малоумен ли си? Ти вярваш ли на тези приказки за гарантирани влогове?

Драго стана, включи компютъра си и влезе в сайта на БНБ. 

-      Маре, населението държи в банките около 40 млрд. лева.
-      Я виж, колко пари има в оня фонд за гарантиране?
-      Към два милиарда!
-     Видя ли? С 2 млрд. щели да гарантират 40 млрд.! Глупости!
-      Ама да не мислиш, че цялата банкова система може да фалира?
-      А ти да не смяташ, че не може да случи в нашата скапана държава?

Драго се замисли.

-      Права си, Маре! Никакви пари в банка. Ще ги теглим в брой!
-      И как ще ги изнесем?
-      Според теб това много пари ли са?

Драго стана и погледна в кутията с парите. Вътре имаше две по 50 и три по 20. Сто и шейсет лева. До заплати оставаха десет дена. „По 16 лева на ден! Пак ще се гънем!“ Настроението му клюмна. Извади една петдесетолевка, после взе от стаята на децата линийка и измери.

-      Маре, 13,5 см. на 7,5 см.!
-      И колко ще е една пачка от 100 банкноти?

Драго пак включи калкулатора. 

-   Банкнотата е с повърхност 101,25 кв. см. Ми като не знам колко е дебела една пачка!
-      Драго, тури го 1 см.!

Драго пак взе линийката, погледна колко е 1 см.

-      Може, звучи вероятно. Значи една пачка е 101,25 куб. см.
-      Да, ама ако са по 100 лева?
-    Мисля, че са еднакви. Сега да сметнем колко ще са пачките. В една пачка има 10 хил. лева… Двеста пачки. Моят куфар колко ли събира?
-      Ми, върви да го измериш!
-  Да бе, само аз ще меря! Аз ще пускам тото, аз ще меря банкнотите, аз ще изчислявам пачките, сега пак аз да меря куфара! После естествено, аз ще мъкна куфара! Ти няма ли да се размърдаш малко?

Мария стана с неохота и взе да търси сантиметъра. 

-      Да си виждал сантиметъра?
-      Не съм го пипал!
-      Да бе, нищо не си стои на мястото в тази къща! Ей, в това чекмедже го държа!
-    Подредила си го някъде другаде! Ти, почнеш ли да подреждаш, нищо не може да се намери!
-      Нищо не можело да се намери! Вие всичко разхвърляте! Само след задниците ви вървя! Толкова ли е трудно като вземеш нещо, после да го върнеш на мястото му?

Драго взе да се нервира.

-     Ти с тази песен няма ли да спреш? Не ми пипай нещата и всичко ще си намеря! Знам кое къде оставям! А ти като видиш нещо, взимаш го и го пъхаш където ти падне!
-      Стига де, по - кротко! Намерих го!

Мария отиде в спалнята, извади изпод леглото куфара и го премери.

-      25 на 45 на 65! А ти този куфар няма ли да го сменяш? Едното рамо на подвижната дръжка е счупено! Всяко лято ме излагаш!
-      Излагам те… А с какво да купя нов куфар? Миналия месец ходи ли на фризьор?
-      Ходя три пъти в годината!
-      И три пъти да е! Три по 30 лева, ето ти куфар!
-      Ей, досвидяха ти се 100 лева на година! Ти като кукумявка ли искаш да ходя? А искаш ли да ти сметна ракията и цигарите? Махни ги, всеки месец куфар може да си купуваш!
-      Ами да взе да спра и да ям! Май е най – добре да ти нося заплатата и да дишам дълбоко въздух!
-      Трови се, бе! Трови се! Само, че за моя фризьор дума не искам да обелваш! Ясно ли е?
-      Добре  де, добре. Дай да смятаме. 73 125 куб. см. Делим на 101,25… Нали толкова беше една пачка? 720 пачки! А нашите колко бяха? 200! Ама, Маре, та това е по – малко от една трета от куфара! Нямало как да ги изнесем.  Даже аз ти предлагам тоя скапан куфар да не го мъкнем! Ще купим много по – малък!
-      Ще купуваме… А не може ли в три найлонови торби?
-      Ти луда ли си, ма? Два милиона в найлонови торби? Нали ще се вижда какво носиш?
-      Ще се вижда друг път! Аз имам и непрозрачни!
-      Куфар ще е!
-    Не мога да разбера, Драго, защо си все наопаки!  И какво ти пречи, че този куфар няма да е пълен? Ще ти дрънкат пачките ли, какво ли?
-    Ами, ще ми дрънкат… Освен това, аз няма да се излагам с този боклук! Ще ме гледат хората – милионер, а дошъл да си прибере парите с боклук! Като че ли не може да намери 100 лева да си купи куфар!
-      Ами, върви си купи бе! Ей там са 160 лева. Купи си един куфар и ще видим как ще изкараме до заплата с тези 60 лева!

На Драго му писна. Винаги се получаваше така в събота. Сядат да си пият кафето и все изкача проблем!

Отиде, ритна куфара, излезе и тръшна вратата. „Няма да пускам никакво тото! Нека излязат числата, да я питам аз как ще ми говори!“

Драго звънна на свой приятел от махалата.

-      Петьо, да пием по ракия при Данчето?
-      В 11 часа!?? Може…

Драго се запъти към кварталната кръчма. „На ракията и цигарите ще ми прави сметка! Освен това, като не пускам тото, спестявам за ракия!"

Мисълта му фръкна в съвсем друга посока. „Днес ще се мотам... Ама утре... Трябва да завърша доклада. Искаха го в четвъртък. Сигурно не е фатално, ама ако в понеделник не съм готов, шефът ще побеснее!“

неделя, 13 юли 2014 г.

Просякинята



Веско Петров подмина жената. Когато чу обаче „Моля, дайте стотинки за хляб“, се спря. Извади от портмонето си лев, обърна се и го пусна в шепата й. „Господ да Ви поживи, господине!“  Петров я погледна в очите. Каза „Няма защо“ и продължи пътя си.

След няколко крачки застина на място. „Чакай, чакай…очите!“ Светло зелени очи с кафяви пръчици , които като спици се спускаха от зеницата към периферията. Прималя му. Пак се обърна, жената завиваше в пресечна уличка. Петров се облегна на едно дърво и  захлупи лицето си с длани.

Само една жена имаше такива очи… Светло зелени с кафяви пръчици… И не само това. Погледът беше втренчен, сякаш имаше работа, съвършено различна от тази на устата. Втренчен и закачлив. Наблюдаваше го, радваше му се. Играеше. Имаше ирония или самоирония.

Това бяха очите на една жена, която обичаше лудо. Жена, при мисълта за която спираше да прави каквото и да е. Ако се хранеше, оставяше приборите и отнасяше поглед някъде в безкрая. Ако гледаше филм, стискаше очи, за да задържи образа й. Три – четири години крадяха време от семействата си и правеха любов в една квартира, наета специално за това. Ненаситна любов… Или се разхождаха по Витоша, хванати за ръце. Бяха минали тридесет години. Тогава Петров беше на 30, а тя – с пет години по – голяма от него.

Жената изведнъж изчезна от живота му. Мъжът й, с когото бегло се познаваха, каза че са се развели и че е заминала някъде. Завинаги. Не го е интересувало къде.

Петя изчезна. Без предупреждение, без прощално писмо, без раздяла. Просто изчезна. Шокът за Петров беше унищожителен. Светът се срути върху него.

Общи познати му казаха, че е заминала за Македония и че там се е оженила за някакъв богат старец.

Полазиха го тръпки. Това бяха нейните очи. Не само зеленото, не само кафявите пръчици, а и погледът… Взе да смята. Сега Петя е на 65. Тази жена изглеждаше доста по – възрастна. Суха кожа, жестоко нарязана от бръчки. Петров  потърси пейка и седна. Извика образа й със силата на цялата си памет. Имаше изключителна зрителна памет. Просякинята беше със забрадка и коса почти не се виждаше. Пълна жена, но не дебела. Семпла, лятна, синя рокля на цветчета. Леко накуцваше. Бръчките на едната й буза бяха подпечатани с някакъв дълбок белег.

Преди доста години беше чул, че Петя е починала. Каза му го негов приятел, който имал познати в Македония. Името, годините, фактите около женитбата с богат старец… и почти окултните способности. От време на време Петя изпадаше в някакъв транс. След него говореше за неща, които се бяха случили някъде. Май била починала при катастрофа. Вярно ли е, не е ли, Петров не знаеше. Винаги се блъскаше в някаква стена при мисълта, че трябва да провери, да издири, да разбере истината. Стената не му позволи да предприеме каквото и да е било.

 Изведнъж в главата на Петров нахлуха десетки разкази за умрели, които се явяват на определени хора с някаква цел. „Това беше тя!“  „А може би цялата история, траяла 10 – 20 секунди, беше халюцинация! Духовете имат силата да предизвикват халюцинации!“

Взе да го втриса. Петров се прибра в къщи, обади се в службата, че са му дошли майстори и легна на дивана. Отново извика образа. „Да… погледът нямаше нищо общо с каквото и да е излъчване на просяк.“

 В центъра постоянно някой просеше. Петров дори знаеше например, че около 10 часа всяка сутрин на „Скобелев“, пред пицария „Италия“, минаваше една жена, българка и питаше „Имате ли един лев?“ Точно този въпрос. Не - „Бихте ли ми дали един лев?“, а „Имате ли един лев?“ Петров обикновено там си пиеше сутрешното кафе. Често й даваше. Друг път и отговаряше „Имам“. Трети път не й обръщаше внимание. Жената гледаше тъжно, но престорено тъжно. А погледът минаваше през него и се забиваше в стената зад гърба му.

Когато сутрин излизаше в 9.30, често срещаше една стара циганка, която пробутваше здравец и комплименти за стотинки, кой колкото даде. Погледът й – фалшиво любезен, служебно ентусиазиран, но студен.

При тази жена, която срещна днес, нещата бяха съвършено различни.  Сякаш питаше „Ще ме познаеш ли?“ Казваше „Дойдох при теб!“ В този момент Петров се ядоса: „Ега ти развинтената фантазия! Това са пълни дивотии! Нещо да не откачам?“ И все пак, очите го наблюдаваха по особен начин. Ето, в това Петров беше абсолютно сигурен. Това вече не беше фантазия. Заболя го главата. „Да бе, не беше!“

Петров реши утре, по същото време, да отиде на същия ъгъл. Просяците си имат маршрути и разписание. Ако я видеше, щеше да я спре, да поговори с нея. А може би все пак беше Петя. След 30 години. Може да се е върнала. Да е обедняла. Трябваше да я намери. „Непременно!“

Петров изпи една водка. „Нещастник! Като че ли само една жена може да има такива очи!“ Светлозелени с кафяви пръчици. Явно болката по загубата на Петя се беше вкопала в душата му. Явно беше готов да фантазира до полудяване. След 30 години. Има болки, които времето не лекува.

Хвана го бяс. „Имаше толкова изгубени приятелства! Ако започнеше да се припознава за всяко от тях, трябваше да влезе в лудница!“

Щеше да потърси жената, за да си избие… Само това оставаше – да живее  години с това подозрение! С тази нелепост! Да си мисли, че е срещнал една своя мъртва любов! Или дух! „Все пак, може би е тя! След 35 години! Глупости! Шизофреник!“

Вечерта Петров изпи още две водки, но не намери спокоен сън. През цялата нощ две големи зелени очи си играеха с него, любуваха му се, бягаха на далеч, връщаха се, питаха го разни неща.

На сутринта още в 9.30 ч.  Петров се монтира до същото дърво. И зачака. След половин час жената се зададе. Вървеше бавно, накуцвайки. Обръщаше се към някои минувачи. По жестовете Петров разбираше, че го прави плахо, деликатно.

„Голям съм глупак!“ – помисли си Петров -  „Тази жена да е Петя? Тази куцукаща старица? Тази просякиня?“ Дори му стана смешно. Затвори отново очи и си представи, жената, която беше обичал лудо. „Грациозна, жива, огън!“ „Какви ли шеги не си правят с мен годините и нервите!“

Когато приближи, Петров отлепи гърба си от дървото. Жената се спря, подаде ръка и каза: „Моля Ви, дайте за хляб, господине!“ Петров се втренчи в очите. Те го гледаха, както преди, с някакво странно любопитство, закачливо, този път тъжно.

-      Петя, здравей! – Петров изобщо не разбра как тези думи се изръсиха от устата му.

-      Бог да те благослови, Веско!

На Веско Петров му се зави свят. Причерня му. Приклекна. Просякинята се наведе и го прихвана под мишница. С другата ръка го погали по главата.