Просякинята

Веско Петров подмина жената. Когато чу обаче „Моля, дайте стотинки за хляб“, се спря. Извади от портмонето си лев, обърна се и го пусна в шепата й. „Господ да Ви поживи, господине!“  Петров я погледна в очите. Каза „Няма защо“ и продължи пътя си.

След няколко крачки застина на място. „Чакай, чакай…очите!“ Светло зелени очи с кафяви пръчици , които като спици се спускаха от зеницата към периферията. Прималя му. Пак се обърна, жената завиваше в пресечна уличка. Петров се облегна на едно дърво и  захлупи лицето си с длани.

Само една жена имаше такива очи… Светло зелени с кафяви пръчици… И не само това. Погледът беше втренчен, сякаш имаше работа, съвършено различна от тази на устата. Втренчен и закачлив. Наблюдаваше го, радваше му се. Играеше. Имаше ирония или самоирония.

Това бяха очите на една жена, която обичаше лудо. Жена, при мисълта за която спираше да прави каквото и да е. Ако се хранеше, оставяше приборите и отнасяше поглед някъде в безкрая. Ако гледаше филм, стискаше очи, за да задържи образа й. Три – четири години крадяха време от семействата си и правеха любов в една квартира, наета специално за това. Ненаситна любов… Или се разхождаха по Витоша, хванати за ръце. Бяха минали тридесет години. Тогава Петров беше на 30, а тя – с пет години по – голяма от него.

Жената изведнъж изчезна от живота му. Мъжът й, с когото бегло се познаваха, каза че са се развели и че е заминала някъде. Завинаги. Не го е интересувало къде.

Петя изчезна. Без предупреждение, без прощално писмо, без раздяла. Просто изчезна. Шокът за Петров беше унищожителен. Светът се срути върху него.

Общи познати му казаха, че е заминала за Македония и че там се е оженила за някакъв богат старец.

Полазиха го тръпки. Това бяха нейните очи. Не само зеленото, не само кафявите пръчици, а и погледът… Взе да смята. Сега Петя е на 65. Тази жена изглеждаше доста по – възрастна. Суха кожа, жестоко нарязана от бръчки. Петров  потърси пейка и седна. Извика образа й със силата на цялата си памет. Имаше изключителна зрителна памет. Просякинята беше със забрадка и коса почти не се виждаше. Пълна жена, но не дебела. Семпла, лятна, синя рокля на цветчета. Леко накуцваше. Бръчките на едната й буза бяха подпечатани с някакъв дълбок белег.

Преди доста години беше чул, че Петя е починала. Каза му го негов приятел, който имал познати в Македония. Името, годините, фактите около женитбата с богат старец… и почти окултните способности. От време на време Петя изпадаше в някакъв транс. След него говореше за неща, които се бяха случили някъде. Май била починала при катастрофа. Вярно ли е, не е ли, Петров не знаеше. Винаги се блъскаше в някаква стена при мисълта, че трябва да провери, да издири, да разбере истината. Стената не му позволи да предприеме каквото и да е било.

 Изведнъж в главата на Петров нахлуха десетки разкази за умрели, които се явяват на определени хора с някаква цел. „Това беше тя!“  „А може би цялата история, траяла 10 – 20 секунди, беше халюцинация! Духовете имат силата да предизвикват халюцинации!“

Взе да го втриса. Петров се прибра в къщи, обади се в службата, че са му дошли майстори и легна на дивана. Отново извика образа. „Да… погледът нямаше нищо общо с каквото и да е излъчване на просяк.“

 В центъра постоянно някой просеше. Петров дори знаеше например, че около 10 часа всяка сутрин на „Скобелев“, пред пицария „Италия“, минаваше една жена, българка и питаше „Имате ли един лев?“ Точно този въпрос. Не - „Бихте ли ми дали един лев?“, а „Имате ли един лев?“ Петров обикновено там си пиеше сутрешното кафе. Често й даваше. Друг път и отговаряше „Имам“. Трети път не й обръщаше внимание. Жената гледаше тъжно, но престорено тъжно. А погледът минаваше през него и се забиваше в стената зад гърба му.

Когато сутрин излизаше в 9.30, често срещаше една стара циганка, която пробутваше здравец и комплименти за стотинки, кой колкото даде. Погледът й – фалшиво любезен, служебно ентусиазиран, но студен.

При тази жена, която срещна днес, нещата бяха съвършено различни.  Сякаш питаше „Ще ме познаеш ли?“ Казваше „Дойдох при теб!“ В този момент Петров се ядоса: „Ега ти развинтената фантазия! Това са пълни дивотии! Нещо да не откачам?“ И все пак, очите го наблюдаваха по особен начин. Ето, в това Петров беше абсолютно сигурен. Това вече не беше фантазия. Заболя го главата. „Да бе, не беше!“

Петров реши утре, по същото време, да отиде на същия ъгъл. Просяците си имат маршрути и разписание. Ако я видеше, щеше да я спре, да поговори с нея. А може би все пак беше Петя. След 30 години. Може да се е върнала. Да е обедняла. Трябваше да я намери. „Непременно!“

Петров изпи една водка. „Нещастник! Като че ли само една жена може да има такива очи!“ Светлозелени с кафяви пръчици. Явно болката по загубата на Петя се беше вкопала в душата му. Явно беше готов да фантазира до полудяване. След 30 години. Има болки, които времето не лекува.

Хвана го бяс. „Имаше толкова изгубени приятелства! Ако започнеше да се припознава за всяко от тях, трябваше да влезе в лудница!“

Щеше да потърси жената, за да си избие… Само това оставаше – да живее  години с това подозрение! С тази нелепост! Да си мисли, че е срещнал една своя мъртва любов! Или дух! „Все пак, може би е тя! След 35 години! Глупости! Шизофреник!“

Вечерта Петров изпи още две водки, но не намери спокоен сън. През цялата нощ две големи зелени очи си играеха с него, любуваха му се, бягаха на далеч, връщаха се, питаха го разни неща.

На сутринта още в 9.30 ч.  Петров се монтира до същото дърво. И зачака. След половин час жената се зададе. Вървеше бавно, накуцвайки. Обръщаше се към някои минувачи. По жестовете Петров разбираше, че го прави плахо, деликатно.

„Голям съм глупак!“ – помисли си Петров -  „Тази жена да е Петя? Тази куцукаща старица? Тази просякиня?“ Дори му стана смешно. Затвори отново очи и си представи, жената, която беше обичал лудо. „Грациозна, жива, огън!“ „Какви ли шеги не си правят с мен годините и нервите!“

Когато приближи, Петров отлепи гърба си от дървото. Жената се спря, подаде ръка и каза: „Моля Ви, дайте за хляб, господине!“ Петров се втренчи в очите. Те го гледаха, както преди, с някакво странно любопитство, закачливо, този път тъжно.

-      Петя, здравей! – Петров изобщо не разбра как тези думи се изръсиха от устата му.

-      Бог да те благослови, Веско!

На Веско Петров му се зави свят. Причерня му. Приклекна. Просякинята се наведе и го прихвана под мишница. С другата ръка го погали по главата.