Гранички манастир

 Манастирът се намира на 8 км. южно от гр. Кюстендил и на 4 км югозападно от с. Граница, в местността „Пустия манастир“. 

- Минахме село Граница, наближаваме… Пътят е черен, да знаеш! – предупреди ме Дора.

- Не е черен. В справките щеше да пише!

- Разчитам на Гугъл!

Пътят беше асфалтов, но вероятно от времето на откриването на асфалта. На много места горният слой беше изрязан и проблемът с малка кола изскочи. Цяла редица от пътни машини бяха строени в страни извън пътя, явно ремонтът беше в разгара си. Или пък беше замръзнал в очакване на пари, както често се случваше.

          - С тази „Fabia“ изборът ми на манастир става все по-труден – измърморих.

          - За посещенията на тези манастири просто ще си купиш един стар джип – включи се Емо.

Влязохме в класически манастирски двор – пътеки, павирани с големи каменни плочи; шпалири от чимширени туфи; черква в средата и жилищна сграда с дълга дървена веранда във възрожденски стил.

… Манастирът „Свети Лука“ е основан през 10 в. Тази легенда се подкрепя от названието на местността, в която е построен; от разкритите ранни основи и разположената в близост средновековна крепост. В градината са разкрити две находки: няколкостотин сребърни венециански монети от 14 век и билонни монети на византийски императори от 11 и 12 век.

Манастирът многократно е разрушаван от турците. Възстановен е през 1948 г..

Манастирът е обявен за паметник на културата…

……Патронът на манастира свети Лука е апостол от Седемдесетте апостоли и приятел и спътник на апостол Павел. По произход не е евреин. Предполага се, че преди обръщането си към Христа, е приел иудейската вяра. Бил е лекар и живописец. Предание твърди, че за първи път е нарисувал иконите на Иисус Христос, Света Богородица и на апостолите Петър и Павел. Тези икони стават пример и модел на всички по-късни икони, тъй като апостол Лука се смята за основоположник на християнската иконопис. Умрял мъченически в Египет на 80 годишна възраст.

През 360 г. император Констанций, син на Константин Велики, като чул за чудесата, които ставали при гроба на свети Лука наредил да се пренесат мощите му в цариградската черква „Свети Апостоли“, където почивали мощите и на апостолите Андрей и Тимотей…

Влязохме в черквата – еднокорабна, едноабсидна и безкуполна.

          - Юрка, знаеш ли, че сърбите, когато прекрачват прага на черква, целуват вратата? – малко преди това говорехме с Емо за Фрушка гора, близо до Нови Сад, Сърбия, в която са били струпани над 30 манастира.

          - Майка Фотиния тук ли е? – попитах жената, която продаваше свещи.

          - Не, игуменията е на архиерейска служба в Кюстендил, днес е празник на „Всички български светии“. Ще се върне скоро.

          - Вчера се чух с нея по телефона. Не се познаваме, но й звъннах.  Много ми се искаше да разговарям с нея… Нещо интересно за манастира или за черквата ще ни разкажете ли?

          - С удоволствие. Тук, в манастира, е учил свети Иван Рилски. Тук са служили и тримата монаси, които през 15 век са възстановили ограбения и  запустял Рилския манастир - Йоасаф, Давид и Теофан. Родени са в с. Граница. Като излезете, пред черквата ще видите чешма, наречена на тримата монаси.

          Мощите на свети Иван Рилски сега са в Рилския манастир, нали?

          - Да, те са върнати в Рилския манастир след делото на Йоасаф, Давид и Теофан.

          - Иконостасът от кога е?

          - Не е много стар, от 19 век е. Ако се вгледате в долния десен ъгъл на иконостасните икони, ще забележите надписи с годината – 1885-а, 1886-а…

          - Иконата на патрона на манастира, тази до иконата на   Богородица, е много странна – там има някаква сцена, а не ликът на св. Лука…

          - Решение на иконописеца. Св. Лука е в горния край на иконата, на някакъв балкон. Там той рисува. Елате обаче да видите най-интересното в черквата…

Жената ни заведе до икона „Успение Богородично“. Под нея в сандък със стъклен похлупак беше изобразена св. Дева Мария – с изрисувани лице и ръце и тяло – с извезан плат. Това трябваше да представлява тялото на св. Богородица в ковчег.

          - Интересно, триизмерно изобразяване на „Успение Богородично“…

          - Сигурна съм, че другаде не сте виждали такова „Успение“…

Жената ни остави сами да разглеждаме.

          - Ковчег има, ама гроб има ли? – попита Любо.

          - Гроб няма. Христос възнася тялото на Пресвета Богородица след смъртта й.  Така казват легендите. В Евангелията няма изричен текст. В свещените християнски текстове се говори само за двама, които са въздигнати в небесата с телата им. Това са патриархът Енох и старозаветният пророк Илия. Както казват, това са единствените, които „не са вкусили смъртта“. Апокрифното евангелие на Никодим, което описва какво е правил Христос след Разпятието и преди Възкресението, разказва как Енох и Илия посрещат пред вратите на Рая всички праведници. До този момент в Рая няма никой друг – всички са в Хадес…

          - Тоест в Ада! – поправи ме Любо.

          - Казвам „Хадес“, защото в християнските представи „Адът“ е нещо друго. В Ада са тези, които са наказани на вечни мъки. А преди Възкресението всички са в Хадес, включително и светите мъже, всички… В събота след Разпятието Христос отива в Хадес, разбива вратите му и извежда към Рая всички праведници. Този разказ обаче е апокрифен – Евангелието на Никодим. Такъв разказ в четирите канонични евангелия няма.

След кратката лекция, за която се извиних, излязохме от черквата.

Жената, единственият ни събеседник, беше на двора.

          - Може ли пак да питам? - обърнах се към нея.

Жената се усмихна и кимна.

          - От кога майка Фотиния е игуменка на манастира?

          - Много отдавна.

          - В един от най-богатите на информация  сайтове за манастири пише, че миналата година игуменка е била Ксения. Говоря за „bulgariamonasteries.com“. В коментари за вашия манастир за това лице има твърде смущаващи неща. Дори ми е неудобно да ги преразказвам…Дори думата „смущаващи“ е твърде слаба.

          - Не знам какво сте чели. Игумения Фотиния е отдавна тук. И никаква Ксения няма. Лъжи са това.

          - В този сайт пише и друго – че тук могат да нощуват до 16 гости. Тоест, че манастирът има хотелска част.

          - В момента и тази информация не е актуална. Манастирът не предлага нощуване. Няма кой да се занимава с това.

          - Благодаря Ви много за отзивчивостта. Няма да чакаме игуменията. Не знаем кога ще се върне. Предайте й този символичен дар, в знак на уважение.

Подадох на жената в торбичка една пита кашкавал. Оставих и визитка.

Емо изскочи от някъде и подаде на жената книга.

          - Моля Ви, предайте този малък подарък на майка Фотиния – това е книгата ми „Летопис на православните храмове в Софийска епархия“.

Сбогувахме се и потеглихме.

          - Сега остава да срещнем по пътя игуменката!

Казах това и по тесния разбит път се появи кола. За да се разминем трябваше внимателно да отбием и да спрем.

След десетина минути ми звънна непознат номер.

          - Г-н Борисов, много Ви благодаря за подаръците. Книгата е чудесна…Защо не останахте да ме изчакате? Защо не се върнахте? Ще се надявам да се видим отново…

Гласът беше изключително топъл. Хвана ме яд, че не я изчакаме.

          - Да се върнем?

          - Не ми се връща. Жената, с която разговаряхме, ни каза, че тя се връща от службата с гости. Колата беше пълна, поне това видях. Ще дойдем пак, ей го къде е Кюстендил!

          - Юрка, ама игуменката благодари поименно за книгата! – почти с гордост отбеляза Емо.

          - Е, и аз когато напиша книга за манастири и черкви, ще подарявам книги. Засега ще се представям с кашкавал.

 

 

 

         

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Батулийски манастир

 Батулийският манастир е разположен на брега на Батулийска река, в непосредствена близост до село Батулия и на около 30 км северно от София.

 И в село Батулия Левски е създавал революционен комитет. Почти не помня село, през което съм минавал, за да отида в някой манастир, в което Левски да не е бил. Не помня посетен манастир, в който Левски да не е отсядал. И когато за години натрупаш близо стотина такива екскурзийки, започваш да чувстваш Левски по особен начин. Това не е революционерът от стихотворенията, това не е апостолът от портретите и бюстовете, Левски е Великото присъствие. Бил е тук, бил е там, бил е на трето, на четвърто, на пето място… Левски се превръща в Дух, който е обхванал, попил и благословил всичко българско…

Докато си мислех това, минавайки през Искърското дефиле, една от спътничките ми тихо изрече:

          - Швейцария ли? Няма на друго място такова вълшебство! Да кажеш „океан от зеленина“ е слабо и банално! Това е Вселена от зеленина, това е някакъв благословен зелен Безкрай!...

Погледнах през стъклата на колата исполинските, страховити, отвесни скали, облечени в зелено и изпитах чувството на благоговение, което природата на България често внушава, стига да имаш сетива да го усетиш.

          - Едно от любимите места на Вазов - продължи Вили – Тук можеш истински да разбереш Вазов, не от разказите, не от думите… Тук!

          - Вазов и Левски на едно място! – реагирах почти без да искам.

          - Какъв Левски?

          - Нищо. Мислех си за присъствието на големите. Мислех си за Левски… А това за Вазов добре го каза!

Застанахме пред стръмен, лъкатушещ, тесен, павиран с големи камъни, път. Оставихме колата - ако трябваше да се разминем с друга, щеше да има приключение. На километър-два, ни казаха, е Батулийския манастир.

…Не е известно кога е построен манастирът. Знае се, че е имало стара черква, която е разрушена, естествено, по време на турското робство. На нейно място е изградена нова – осветена е през 1911 г. от Софийския митрополит Арсений. Жилищната сграда е построена през 1913 от поп Емануил Златков и е наречена Страноприемницата. През лятото на 1920 г. тук е нощувал Александър Стамболийски, с когото поп Емануил е бил приятел. В чест на това пребиваване свещеникът е нарекъл двете западни стаи „стаите на Стамболийски“…

Нямахме късмет. Черквата беше заключена, заключени бяха и стаите на Страноприемницата. На една от вратите беше оставена визитна картичка на свещ. Стефан Стойчев с телефон. Понечих да му звънна, но се отказах. Обичах да разговарям със служител на манастира, в който съм, но такъв разговор нямаше да ми свърши никаква работа.

Винаги тръгвам за посещение на манастир с определена предварителна нагласа. Нещо съм прочел, нещо са ми разказали, трето съм построил с въображението си. Днес очаквах да видя живот, да присъствам на неделна литургия, да побеседвам с някой монах за историята на манастира, за легендите му. Исках да науча нещо за оброчището – на върха на една скала беше побит железен оброчен кръст, така разказваха туристическите справки.

Манастирът беше пуст, но се чувстваше присъствие. Пепелници на една дълга дървена маса пред Страноприемницата; красиви полски цветя в метално менче, овесено на греда; в една от стаите, в чийто прозорец надникнах – печка и прибори за хранене.

Оброчният кръст за мен беше на странно място – високо, високо, побит на внушителна отвесна скала. По принцип на оброчищата се колят животни и се приготвя курбан. На оброчищата им казват „параклиси на бедните“. В миналото, там където селяните не са можели да си позволят черква, са слагали кръст или голям камък, освещавали са мястото и то е служело за молитви. Защо им е на монасите оброчище, при положение, че имат построена черква? Вероятно с този оброчен кръст са указвали на мястото, определено за готвенето на курбан – широка поляна в подножието на отвесната скала.

Църквата  ̶   еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда, а до западната й фасада  ̶  долепен портик, изпълняващ ролята на открит притвор. До вратата на черквата в притвора – оставени свещи до кутийка, пълна с монети. Пуснахме монети и запалихме по една свещ, в специално приготвената поставка с пясък.

И отново природата – най-впечатляващото от всичко, което беше пред очите ни. Зелен океан и кристален въздух, които те канят да се връщаш тук безброй пъти.

          ̶  Ето, тук искам да дойда, да си взема една стая и да пиша книгата си за манастирите! Дори не ми трябва отключена черква! Тук природата те прави религиозен – без икони, без кръст, без монаси! – опитах се да обобщя основното си впечатление от посещението.  

Когато се спуснахме по стръмния и извит път, който ни върна в края на селото, се качихме по каменни стълби до един невероятно голям монумент. На  гигантска плоча пишеше „Смърт на фашизма!“, а на втора плоча-близнак – естествено, „Свобода на народа!“ Пред плочите бяха поставени пресни венци и цветя.

          - Вили, според теб тук защо никой не е заливал паметника с боя? Виж каква площ има!

          - Не знам, може би ги е домързяло да се качват по толкова много стълби! Освен това, тук не е София! Страстта да се обливат антифашистки паметници расте и крепне по жълти павета! Нормалните хора в провинцията са с по-голям коефициент на присъствие!

Застанахме в минута мълчание пред издълбания надпис „Смърт на фашизма!“ Нещо ме жегна. За пръв път, ама наистина за пръв път, този надпис ми говореше за бъдещето, не за миналото. Бил съм на поклонение пред много антифашистки паметници и винаги съм благодарял на тези, които бяха заключили фашизма с девет катинара. Някой беше започнал да разбива катинарите…