Батулийски манастир

 Батулийският манастир е разположен на брега на Батулийска река, в непосредствена близост до село Батулия и на около 30 км северно от София.

 И в село Батулия Левски е създавал революционен комитет. Почти не помня село, през което съм минавал, за да отида в някой манастир, в което Левски да не е бил. Не помня посетен манастир, в който Левски да не е отсядал. И когато за години натрупаш близо стотина такива екскурзийки, започваш да чувстваш Левски по особен начин. Това не е революционерът от стихотворенията, това не е апостолът от портретите и бюстовете, Левски е Великото присъствие. Бил е тук, бил е там, бил е на трето, на четвърто, на пето място… Левски се превръща в Дух, който е обхванал, попил и благословил всичко българско…

Докато си мислех това, минавайки през Искърското дефиле, една от спътничките ми тихо изрече:

          - Швейцария ли? Няма на друго място такова вълшебство! Да кажеш „океан от зеленина“ е слабо и банално! Това е Вселена от зеленина, това е някакъв благословен зелен Безкрай!...

Погледнах през стъклата на колата исполинските, страховити, отвесни скали, облечени в зелено и изпитах чувството на благоговение, което природата на България често внушава, стига да имаш сетива да го усетиш.

          - Едно от любимите места на Вазов - продължи Вили – Тук можеш истински да разбереш Вазов, не от разказите, не от думите… Тук!

          - Вазов и Левски на едно място! – реагирах почти без да искам.

          - Какъв Левски?

          - Нищо. Мислех си за присъствието на големите. Мислех си за Левски… А това за Вазов добре го каза!

Застанахме пред стръмен, лъкатушещ, тесен, павиран с големи камъни, път. Оставихме колата - ако трябваше да се разминем с друга, щеше да има приключение. На километър-два, ни казаха, е Батулийския манастир.

…Не е известно кога е построен манастирът. Знае се, че е имало стара черква, която е разрушена, естествено, по време на турското робство. На нейно място е изградена нова – осветена е през 1911 г. от Софийския митрополит Арсений. Жилищната сграда е построена през 1913 от поп Емануил Златков и е наречена Страноприемницата. През лятото на 1920 г. тук е нощувал Александър Стамболийски, с когото поп Емануил е бил приятел. В чест на това пребиваване свещеникът е нарекъл двете западни стаи „стаите на Стамболийски“…

Нямахме късмет. Черквата беше заключена, заключени бяха и стаите на Страноприемницата. На една от вратите беше оставена визитна картичка на свещ. Стефан Стойчев с телефон. Понечих да му звънна, но се отказах. Обичах да разговарям със служител на манастира, в който съм, но такъв разговор нямаше да ми свърши никаква работа.

Винаги тръгвам за посещение на манастир с определена предварителна нагласа. Нещо съм прочел, нещо са ми разказали, трето съм построил с въображението си. Днес очаквах да видя живот, да присъствам на неделна литургия, да побеседвам с някой монах за историята на манастира, за легендите му. Исках да науча нещо за оброчището – на върха на една скала беше побит железен оброчен кръст, така разказваха туристическите справки.

Манастирът беше пуст, но се чувстваше присъствие. Пепелници на една дълга дървена маса пред Страноприемницата; красиви полски цветя в метално менче, овесено на греда; в една от стаите, в чийто прозорец надникнах – печка и прибори за хранене.

Оброчният кръст за мен беше на странно място – високо, високо, побит на внушителна отвесна скала. По принцип на оброчищата се колят животни и се приготвя курбан. На оброчищата им казват „параклиси на бедните“. В миналото, там където селяните не са можели да си позволят черква, са слагали кръст или голям камък, освещавали са мястото и то е служело за молитви. Защо им е на монасите оброчище, при положение, че имат построена черква? Вероятно с този оброчен кръст са указвали на мястото, определено за готвенето на курбан – широка поляна в подножието на отвесната скала.

Църквата  ̶   еднокорабна, едноапсидна и безкуполна сграда, а до западната й фасада  ̶  долепен портик, изпълняващ ролята на открит притвор. До вратата на черквата в притвора – оставени свещи до кутийка, пълна с монети. Пуснахме монети и запалихме по една свещ, в специално приготвената поставка с пясък.

И отново природата – най-впечатляващото от всичко, което беше пред очите ни. Зелен океан и кристален въздух, които те канят да се връщаш тук безброй пъти.

          ̶  Ето, тук искам да дойда, да си взема една стая и да пиша книгата си за манастирите! Дори не ми трябва отключена черква! Тук природата те прави религиозен – без икони, без кръст, без монаси! – опитах се да обобщя основното си впечатление от посещението.  

Когато се спуснахме по стръмния и извит път, който ни върна в края на селото, се качихме по каменни стълби до един невероятно голям монумент. На  гигантска плоча пишеше „Смърт на фашизма!“, а на втора плоча-близнак – естествено, „Свобода на народа!“ Пред плочите бяха поставени пресни венци и цветя.

          - Вили, според теб тук защо никой не е заливал паметника с боя? Виж каква площ има!

          - Не знам, може би ги е домързяло да се качват по толкова много стълби! Освен това, тук не е София! Страстта да се обливат антифашистки паметници расте и крепне по жълти павета! Нормалните хора в провинцията са с по-голям коефициент на присъствие!

Застанахме в минута мълчание пред издълбания надпис „Смърт на фашизма!“ Нещо ме жегна. За пръв път, ама наистина за пръв път, този надпис ми говореше за бъдещето, не за миналото. Бил съм на поклонение пред много антифашистки паметници и винаги съм благодарял на тези, които бяха заключили фашизма с девет катинара. Някой беше започнал да разбива катинарите…