сряда, 14 февруари 2018 г.

Чепински манастир


Колата гонеше по Околовръстното разрешените 90 км.

- Минахме разклона за Богров! Трябва да е някъде наблизо!

- Този път ще питаме! Отбий на бензиностанцията!

Колата намали и влезнахме на площадката на "Еко". Решил бях подробно да питаме и внимателно да слушаме. Второ мотане като за Обрадовския мананастир не исках.

- Няма какво да питаме! Току що минахме покрай вратата на манастира!

- Хайде бе! Как така сме минали покрай манастира ?!

Паркирахме така, че да не пречим на никого. Площадката на бензиностанцията свършваше в измазан  двуметров зид с керемиди. След Дървенишкия манастир си мислех, че не е възможно друга света обител толкова директно да е потопена в цивилизацията. Да, това беше Чепинския манастир! Да, извън града, но на три крачки от входната му порта - Околовръстният път с фучащите по него коли. И наистина фучащи, а не както в Младост – 2, където се съобразяваха все пак с правилата за градска скорост. И зид – от едната му страна манастирски двор, от другата – бензиностанция "Еко"!

Дворът – сравнително малък, пътеки от оранжеви каменни плочи, трева, затрупана от сняг. Искрящ въздух и студ… Истински студ, от който лицето замръзва за секунди. В двора – разхвърляни няколко варосани в бяло постройки – вероятно два параклиса, черква, магазин, мàгерница и жилищна сграда. Всички постройки са нови, личи им. Жалко…Къде ли е Шатовското църкве, построено в началото на миналия век?

Параклисът на света Петка… По-малък параклис не бях виждал. Като застанеш в средата можеш да докоснеш стенописите в ляво, в дясно и отпред. Или почти…Другият параклис – "Свети Илия" малко по-голям. Вратата на черквата – отворена – студът вътре май по-силен от външния. Прихлупено, полутъмно и иконописи от този век. Табела, която съобщават, че свещи могат да се купят в магазина. Магерницата – затворена с желязна решетка.

Монахинята в магазина се изправи и попита:

- Минавахте от тук и се отбихте?

- Не, специално идваме.

Стана й приятно и може би това отключи охота в общуването.

Някъде шейсетгодишна. Расо, килимавка, було (епанокилимавка), вързано под брадичката и спуснато по гърба. Зимно яке. Естествено, всичко в черно.Спокойно лице, сдържана усмивка, поглед, пълен с благост. Такава ведрина, такива флуиди, съм срещал само при свещенослужители и продавачки в книжарница. Чудя се, защо ли не намирам време да общувам по-често с такива хора. Те дават, зареждат и нищо не взимат. Като че ли дори и да искаш, не можеш да им дадеш нищо. Имат всичко – целия живот, целия свят.

- Няма ли запазена стара сграда?

- Имаше една – Шатовското църкве – между двата параклиса беше, събориха го когато строяха. А друго запазено не е имало.

- Изгарян и разрушаван по време на турското робство, нали?

- Да, както много от манастирите. Последният път е унищожен до основи през 1872 година след залавянето на Димитър Общи и Левски.

- И Левски ли се е крил тук?

- За него не знам, но че хайдути са били приютявани, знам. То и затова турците са го изравнили със земята.

- Хайдути тук, в равното поле? И кога е възстановен?

- След унищожаването му местните хора побиват голям дървен кръст, да се помни. Монасите – разпилени по Диарбекир и в манастири в Стара планина. След освобождението няколко идват тук и построяват чешма.  После, в началото на 20 век възстановяват манастира.

- Странно име – "Свети Три Светители"…

- Не е странно. Те не са обикновени светци – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.

- То и един стига за име…

Монахинята се засмя.

- Да стига… Легендата разказва, че жена от Чепинци нощ след нощ упорито е сънувала трима ангели, които са й казвали да построят на това място манастир. Та затова името е на трима.

- Извинете, дано не съм нахален… Как се казвате?

- Гликерия. От "гликос", "сладко"  на гръцки.

- Разкажете нещо за себе си. Има ли тук други монахини?
- Сама съм. И монахиня и игуменка. Отскоро съм, получих благословия през октомври.

- А преди?

- От четирийсет годишна съм калугерка. След като овдовях. Бях в Самоковския манастир. Сега там все още можете да говорите със сестра Херувима. На 98 години е. Когато е постъпила в манастира е била шестгодишна. Трудно се движи, но е с напълно запазен ум.

- 93 години прекарани в един манастир???

- Да. С духа си човек може да е навсякъде…

- Досетих се, че сте сама.

- Как се досетихте?

- Ами, манастирите в България са два пъти повече от монасите.

- Така е, ако не броим монасите от Атон и Светия синод, малко повече от стотина сме.

- Това е страшно несъответствие.

- Да, църквата изживява днес голямо изпитание. Така както и обществото го изживява.

- Изпитание?

- Да, изпитание. Църквата обаче ще се справи. Ще оцелее. Винаги е оцелявала. И винаги е спасявало обществото.

Помислих си, какво ли е да си сам – година, две, десет… И да се молиш. По лицето й – изписано чувство на устременост и отдаденост. Потопена в своя пълноценност и осмисленост.

Купих малка иконка на трите Светители и се  сбогувахме.

След няколко минути бяхме извън манастира. Кола изсвистя и ме изпръска с кал и киша. В "Еко"-то си поръчахме сандвичи и чай. Жалко, че магерницата беше заключена. Сетих се за уюта и чудесния боб на Кремиковския манастир.


сряда, 7 февруари 2018 г.

Владайски манастир


GPS-ът достави таксито до "Владайското ханче" на пътя "София – Перник". Манастир не се виждаше. Нямаше да е далеч обаче, си помислихме, и освободихме колата. Момче от ресторанта  обясни на съпругата ми, че манастирът действително е близко, но трябва да се върви по ж.п. линията, което било опасно. Препоръча да вземем на половин километър от тук автобус до центъра на село Владая и от там да хванем асфалтов път, който води до светата обител.

След час и половина ходене, чакане, возене и катерене по много стръмен път , застанахме пред дворната врата на манастира. Беше мрачно и пусто. Голям двор, разхвърляни малки постройки, навеси с маси и пейки, беседки и в дъното, на върха на хълмистия двор – малко по-голяма постройка, вероятно черквата. Приличаше на консервиран за зимата и напълно изоставен комплекс. Пълно разминаване с предварителното ми очакване за оживен манастир.

Явно престоят ни щеше да бъде кратък. Много по-кратък от времето, което ни беше необходимо, за да се изкачим от селото до тук.

Параклисът св. Неделя – заключен.

…Неделя - име, преведено от гръцкото Кириакия - млада жена, живяла през 3-ти век при управлението на големия враг на християнството  – император Диоклетиан. По негово време гоненията срещу последователите на Исус  са били безкомпромисни и жестоки. Зверски измъчвана. Починала в молитвата си, преди да бъде посечена. Погребана в Мала Азия. Българските царе Асеновци организирали пренасянето на мощите на светата великомъченица  в старопрестолния град Търново. Защо пък точно нейните мощи?  - запитах се. Каква ли е връзката между Асеновци и св. Неделя?...

Мàгерницата – заключена. Навеси и пейки подсказват, че през лятото има добра посещаемост. Малко по-навътре в двора - едноетажна сграда с пердета на прозорците. Вероятно жилищни стаи, когато има монахини. И тя, заключена. Като натиснах бравата се почувствах много неловко – неканен, нежелан, газещ правилата за добро възпитание… Срещу сградата – беседка с окачена табела "Архондарик. Място за посрещане на поклонници и водене на душеспасителни беседи". Поклонници имаше, беседа – нямаше, помислих си. Обикновено по манастирите Архондарикът е стая за посрещане на поклонници. Чувал съм, че на Атон имало дори Царски Архондарик. А тук – беседка. Явно всичко при Владайския манастир е пригодено за летен живот. Което пък влиза в противоречие с обясненията, написани на друга табела, че службите в параклиса на св. Неделя са от 14 октомври до Великден…

На върха на двора - черквата "Света Петка".

…Петка, българка, родена в селище близо да Цариград. Прекарала години в пустинята на пост и молитви. В края на живота си се върнала в родния си град, но когато умряла, я погребали извън града, защото всички я мислили за чужденка. Има някаква история, която довела до разравянето на гроба й – тялото било непокътнато. Препогребвана в Търново, Видин, Белград, Цариград... Днес мощите й били в гр. Яш, Румъния. Защо там? Българската православна църква защо не си ги измоли? Или замени с други мощи? Не са толкова българските светци, които са почитани и извън България! И какво ли представляват мощите на св. Петка? Ако са кости, нищо особено. А ако има плът? Науката отказва да се занимава с обяснението на мощи със запазена плът, пък била тя и само кожа…

Застанах пред вратата на черквата и ми стана разкошно, че манастирът носи името на българска светица. Колко ли са такива случаите в България?...

Натиснах бравата. Почувствах се като тих и добронамерен кърджалия. Заключено. Опитах се да погледна през прозорчетата. Те бяха толкова тесни, а вътре толкова тъмно, че любопитството ми увисна като свалено бойно знаме.  Добре…Седнах на пейка до стената на черквата. Какво знаех за манастира? Много малко…

…Легендата разказва, че през 1328 година кръстоносци са разрушили тук съществуващ манастир и са избили монасите. Няколко оцелели поставили на мястото голям каменен кръст, а под него заровили Евангелие и две икони – на Св. Петка и Св. вмч. Неделя  - още тогава манастирът бил двупрестолен, тоест посветен и на двете светици. За такъв кръстоносен поход не бях чувал. Последният номериран, деветият, е бил в края на 13 век. След това има походи, наречени "балкански", но те са чак в края на 14 век и по средата на 15-ти.Най-известният от тях е през 1444, предвождан от полският и унгарски крал Владислав III, в училище сме учили за него. Помним го като Варненчик. Походът освобождава цяла северна България. Решаващата битка обаче е край Варна. Венецианците, за да потвърдят славата си на добри търговци,  превозват срещу солидна сума огромна турска войска от Мала Азия. Двайсетгодишният Варненчик влиза лично в бой с тях, убиват го, отрязват му главата и я понасят на кол. Това деморализира християнските войски и те губят битката. А са я били почти спечели…

Вярно, през тази 1328 година, записана в легендата за манастира, много кръв се е леело по сегашните български земи.  Гражданската война във Византия е била в разгара си. Дядото Андроник II е бранил трона си от внука Андроник III. Тогова и сърби са влизали по земите ни, за да помагат на когото решат. Българският цар Михаил Шишман яко воювал – ту се съюзявал с внука, ту с дядото и и си мечтаел как влязъл веднъж като съюзник в Цариград го превзема и става цар на българи и ромеи…

Сепнах се. А какво ми оставаше при тези залостени врати освен да опреснявам знанията си по история?

Второто нещо, което знаех за манастира, беше присъствието тук, така казват, на десет многовековни дъба. Многовековни? Нямаше как да проверя. Станах от пейката и се озърнах. Едно от дърветата прикова погледа ми.

Строен дъб и толкова висок, сякаш с най-горните си голи клони отиваше отвъд свъсеното, сиво февруарско небе. Толкова широко в най-разперената част на клонака си, колкото и високо, хармонично дърво, сякаш създадено от ръката на скулптор. На какви ли епохи е било свидетел? Величествено, недостъпно,  явно здраво вкопано в земята. Пред него се почувствах така, както би се чувствала буболечка в ръката ми,  ако имаше съзнание. Еднодневка, довята тук от любопитството на своя еднодневен разум. И посрещнат от заключени врати и мокри, прашясали пейки. Изпращан обаче от мълчаливо величие с многовековна памет под формата на дъб.

Преди да си тръгнем, погледнах в дълбоката падина, събрала в един букет къщите на квартал Владая. На село Владая. И за секунда изпитах сладкото превъзходство да гледаш на света от високо. Сигурно наблюдавах миниатюрните къщи, играчки за джуджета така, както дъбът наблюдаваше  мен. Ако някой ми беше казал, че в  манастир ще бъда най-силно впечатлен от едно дърво, щях да се засмея.

На излизане, до дворната врата, се разминахме с мъж и жена, които влизаха, вероятно водени от същото поклонническо любопитство, като нашето.



петък, 2 февруари 2018 г.

Дървенишки манастир


Когато реших да го посетя, трудно си представях как насред София, на границата между два огромни бетонни комплекса – Младост‒2 и Дървеница, можеше да има манастир. Мястото изключваше съществуването на света обител. Манастирът е уединение, самота, тишина... Няма как да има общение с Бога в центъра на грохота, лудата житейска скорост и суетата. Не можеше да има манастир в квартал "Младост‒2".

Спряхме  до висок зид, който не подсказваше какво пространство затваря в себе си. Страничната стена беше изградена от тухли, а „лицето“, успоредно на  ул. „Андрей Сахаров“ – от бетон. През улицата, срещу дървената врата на манастира, се издигаха три строежа, на различна степен от своето завършване. Пред единия беше спрял огромен бетоновоз, прострял гигантската  тръба над внушително тяло от желязо, цимент и тухли. Колите и рейсовете си фучаха така, както се полага на един оживен столичен квартал.
Цялата тази картина на банална, грандоманска и невротична цивилизация усили усещането ми, че зад оградата ме чака някаква недомислена бутафория, с претенции за святост.

Отворих вратата, влязох и затворих след себе си. Не!

Шумът на столичната лудница се сви, сякаш фокусник беше превърнал разярен лъв в притихнало коте. Пред мен се ширеше огромно пространство, равно, тихо, светло, пресечено от дълга циментова пътека. Снегът явно скриваше грижливо поддържана къса тревата. Обърнах се, погледнах вратата, след това отново погледнах полето, което се разстилаше пред мен. Този свят и онзи свят. Шум, препускащи коли, циментови чудовища и почти бягащи тела на хора, отделени чрез прост зид от бяло зелен простор, спокоен, приглушен, замрял и замръзнал в тиха зимна поза. Не бях прекрачил просто някакъв праг след някаква дървена врата. Бях минал през Хари Потъровия перон 9 ¾, от който се тръгваше към училището за магьосници. Бях пренесен през границата на два свята, които взаимно се отричаха. Не ‒ взаимно се изключваха.

По пътеката срещнах свещеник, не монах, със спокойно, одухотворено лице, прошарена брада и грижливо прибрана назад на опашка коса. В едната си ръка носеше броеница, а в другата – дебела книга в твърда черна подвързия.

‒ Добър ден!

‒ Дал Бог добро!

Влязох в черквата и застанах пред стъклото, зад което стоеше прав обичайният ми източник на информация – жената, която продава свещи, малки икони и църковни сувенири. Купих свещи и попитах за книжка за манастира. Нямаше.

‒ Извинете, къде е гобленът – икона, подарен на манастира от папа Йоан Павел Втори?

Знаех за тази свръх любопитна случка. Страхотно интригуваща. Защо папата е избрал точно този малък, бих казал неестествен градски манастир, за да му подари икона? И то не просто икона, а гоблен? Сигурно има тайна историческа причина. Ако беше Владайският манастир, за който се твърди, че е бил разрушен от католици – кръстоносци, щях да разбера. Подарък - извинение и благословия. А тук? Светият отец не прави случайни неща…

‒ Това са глупости, господине! Не е вярно!

‒ Как така, глупости? Четох го в сайта „Манастирите в България“! Не е възможно Светият Синод да пише измислици! Още повече по такъв въпрос!

‒ Светият Синод няма нищо общо с този сайт! И от други съм чувала тези небивалици. Сайтът е туристически.

‒ Ясно…

Реклама някаква. Човек да няма вяра вече в нищо! Спомних си за разходка с  мой приятел историк по брега на морето. Говорехме за туризъм. В един момент приятелят ми се спря, изпъчи се леко, посочи с показалец някъде към пясъка и тържествено произнесе следната реч: „Скъпи мой философе, много сме глупави! Такива пари можем да правим от туризъм! Например, ако забием камък ей тук, на брега, и кажем: „На този камък е седял първият нудист!“, цели легиони от туристи ще се довлекат в България! И да знаеш, звучи страшно правдоподобно! Адамитите… само ние имаме такава секта… Ходели са голи, чисто голи…  Е, и в Индия, някои са ходели голи, ама то е било защото им е било горещо. По идейни причини само в България е имало хора, които са ходили чисто голи!  Автентични нудисти… България, майката на нудизма! Страхотно!“

Мисълта ми се върна в черквата.

‒ Добре, щи питам за още нещо. За произхода на манастира. През 1595 г. е имало софийско въстание срещу турците. На това място са били избити всичко въстаници. Местните жители са поставили тук голям кръст, после са построили параклис, после са изградили манастир. И това ли е туристическа измислица?

‒ За въстание, не знам. Знам друго. През 50‒те години, една местна жена, Бона Велинова се казва, споделила за свое видение и посъветвала хората да копаят на това място. Копали и изровили много човешки кости. Кости изровили и войничетата, които в тези години са прекарвали на това място канал – имало идея за плавателен канал, тръгващ от Панчаревското езеро…

‒ Значи е възможно тук да са заровени избити въстаници… За такова въстание обаче от друг източник не знам.  Жалко и тъпо е, ако някой е жертвал живота си за свободата, а популярната история  да не го запише поне с един ред!..Възможно е и друго – тук да са били обикновени гробища.

‒ Възможно е…

Купих си картичка с чудотворната икона на манастира, както ми обясни жената.

‒ Мога ли да видя иконата? 

‒ Света Богородица „Достойно есть“. Не може, съжалявам. Тя е в параклиса, а той е заключен. За посетители е отворен на 11 юни, на храмовия празник.

Странно, помислих си, манастирът се казва „Свети Илия“, а храмовият празник е на 11 юни… Пророкът честваме на 20 юли…

От преддверието влязох в самата черква. Запалих двете свещи – едната за здраве на живите, другата – за упокой на мъртвите. Прекрасни стенописи, явно твърде съвременни. Само една икона ме впечатли. Света Богородица с изрисуван светъл кръг на корема и в кръга – дете. За пръв път виждах икона на бременната Света Майка. Още повече с изображение на плода – бъдещия Христос.

На излизане попитах:

‒ Има ли монахини тук?

‒ Да, две.

‒ И живеят и служат тук?

‒ Естествено.

До самата черква, няколко гроба на монахини. Единият – на сестра Анисия, игуменка, починала през 2009 г. Жената със свещите ми спомена за нея.

Тръгнах по пътеката, за да изляза от манастира. Предупредиха ме за това, за което прочетох и на външната дървена порта. От 12 ч. до 14 ч. манастирът е затворен за посетители. Както и в понеделник.

Януарското слънце ме заслепяваше. Тишината, тази кротост, посети в сърцето градските гиганти, продължаваше да ме изумява.
Излязох от манастира. Някаква кола профуча под носа ми. Отсреща, на строежа, се разнасяше мощно тракане. Погледнах лицата на хората, които минаваха край мен – намусени и напрегнати. Бях се върнал в моя свят.