Колата гонеше по Околовръстното разрешените 90 км.
- Минахме разклона за Богров! Трябва да е някъде наблизо!
- Този път ще питаме! Отбий на бензиностанцията!
Колата намали и влезнахме на площадката на "Еко".
Решил бях подробно да питаме и внимателно да слушаме. Второ мотане като за
Обрадовския мананастир не исках.
- Няма какво да питаме! Току що минахме покрай вратата на
манастира!
- Хайде бе! Как така сме минали покрай манастира ?!
Паркирахме така, че да не пречим на никого. Площадката на
бензиностанцията свършваше в измазан двуметров зид с керемиди. След Дървенишкия
манастир си мислех, че не е възможно друга света обител толкова директно да е
потопена в цивилизацията. Да, това беше Чепинския манастир! Да, извън града, но
на три крачки от входната му порта - Околовръстният път с фучащите по него
коли. И наистина фучащи, а не както в Младост – 2, където се съобразяваха все
пак с правилата за градска скорост. И зид – от едната му страна манастирски
двор, от другата – бензиностанция "Еко"!
Дворът – сравнително малък, пътеки от оранжеви каменни
плочи, трева, затрупана от сняг. Искрящ въздух и студ… Истински студ, от който
лицето замръзва за секунди. В двора – разхвърляни няколко варосани в бяло
постройки – вероятно два параклиса, черква, магазин, мàгерница и жилищна
сграда. Всички постройки са нови, личи им. Жалко…Къде ли е Шатовското църкве,
построено в началото на миналия век?
Параклисът на света Петка… По-малък параклис не бях
виждал. Като застанеш в средата можеш да докоснеш стенописите в ляво, в дясно и
отпред. Или почти…Другият параклис – "Свети Илия" малко по-голям.
Вратата на черквата – отворена – студът вътре май по-силен от външния. Прихлупено,
полутъмно и иконописи от този век. Табела, която съобщават, че свещи могат да
се купят в магазина. Магерницата – затворена с желязна решетка.
Монахинята в магазина се изправи и попита:
- Минавахте от тук и се отбихте?
- Не, специално идваме.
Стана й приятно и може би това отключи охота в общуването.
Някъде шейсетгодишна. Расо, килимавка, було (епанокилимавка), вързано под брадичката и спуснато по гърба.
Зимно яке. Естествено, всичко в черно.Спокойно лице, сдържана усмивка, поглед,
пълен с благост. Такава ведрина, такива флуиди, съм срещал само при
свещенослужители и продавачки в книжарница. Чудя се, защо ли не намирам време
да общувам по-често с такива хора. Те дават, зареждат и нищо не взимат. Като че
ли дори и да искаш, не можеш да им дадеш нищо. Имат всичко – целия живот, целия
свят.
- Няма ли запазена стара сграда?
- Имаше една – Шатовското църкве – между двата параклиса
беше, събориха го когато строяха. А друго запазено не е имало.
- Изгарян и разрушаван по време на турското робство,
нали?
- Да, както много от манастирите. Последният път е
унищожен до основи през 1872 година след залавянето на Димитър Общи и Левски.
- И Левски ли се е крил тук?
- За него не знам, но че хайдути са били приютявани,
знам. То и затова турците са го изравнили със земята.
- Хайдути тук, в равното поле? И кога е възстановен?
- След унищожаването му местните хора побиват голям
дървен кръст, да се помни. Монасите – разпилени по Диарбекир и в манастири в Стара
планина. След освобождението няколко идват тук и построяват чешма. После, в началото на 20 век възстановяват
манастира.
- Странно име – "Свети Три Светители"…
- Не е странно. Те не са обикновени светци – Василий
Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст.
- То и един стига за име…
Монахинята се засмя.
- Да стига… Легендата разказва, че жена от Чепинци нощ
след нощ упорито е сънувала трима ангели, които са й казвали да построят на
това място манастир. Та затова името е на трима.
- Извинете, дано не съм нахален… Как се казвате?
- Гликерия. От "гликос", "сладко" на гръцки.
- Разкажете нещо за себе си. Има ли тук други монахини?
- Сама съм. И монахиня и игуменка. Отскоро съм, получих
благословия през октомври.
- А преди?
- От четирийсет годишна съм калугерка. След като овдовях.
Бях в Самоковския манастир. Сега там все още можете да говорите със сестра
Херувима. На 98 години е. Когато е постъпила в манастира е била шестгодишна.
Трудно се движи, но е с напълно запазен ум.
- 93 години прекарани в един манастир???
- Да. С духа си човек може да е навсякъде…
- Досетих се, че сте сама.
- Как се досетихте?
- Ами, манастирите в България са два пъти повече от монасите.
- Така е, ако не броим монасите от Атон и Светия синод,
малко повече от стотина сме.
- Това е страшно несъответствие.
- Да, църквата изживява днес голямо изпитание. Така както
и обществото го изживява.
- Изпитание?
- Да, изпитание. Църквата обаче ще се справи. Ще оцелее.
Винаги е оцелявала. И винаги е спасявало обществото.
Помислих си, какво ли е да си сам – година, две, десет… И
да се молиш. По лицето й – изписано чувство на устременост и отдаденост.
Потопена в своя пълноценност и осмисленост.
Купих малка иконка на трите Светители и се сбогувахме.
След няколко минути бяхме извън манастира. Кола изсвистя
и ме изпръска с кал и киша. В "Еко"-то си поръчахме сандвичи и чай.
Жалко, че магерницата беше заключена. Сетих се за уюта и чудесния боб на
Кремиковския манастир.