понеделник, 30 ноември 2020 г.

За унинието и леността

                                            Лествица. Стъпало 13                                 

„За монаха унинието е всепоразяваща смърт“. Унинието не е просто един от многото пороци, една от многото лукави страсти, една от многото опасности пред монаха. Ако монахът му се поддаде, ако унинието го плени, всички придобити добродетели ще бъдат подложени на разрушение. Няма как да си унил и да останеш за дълго добродетелен. Унинието е всепоразяваща смърт. И обратно, ако монахът победи унинието, то той ще е спасил плодовете на своя духовен труд. „Който истински е спечелил тринадесетата победа, той и в всички добродетели ще бъде опитен.“ – така Отецът завършва своето описание на унинието.

Как унинието побеждава монашеския дух?

Унинието  изсмуква силите на душата, изпепелява нейната енергия, обезсилва я. Душата, сграбчена от унинието, е слаба душа. Слабата душа не може да се бори с пороците. Слабата душа не може да удържи своите благородни стремления. Затова Отецът казва, че унинието е всепоразяваща смърт.

Унинието, когато проникне в ума, е бацилът, червеят, болестта, която го кара да изнемогва. Когато умът изнемогва, той не може да преодолява препятствия, не може да постига цели. И тъй като животът на монаха е призван за подвиг, унинието нанасяйки съкрушителен удар на всички предпоставки за този подвиг, на практика обезсмисля този живот. Нещо повече, унинието може да се превърне в ненавист към обета. А един монах, който възненавиди своя обет, той вече е престанал да бъде монах, той се е превърнал в нещо друго.

По отношение на Бога, унинието е клеветник. Когато си обхванат от униние, няма как да чувстваш Бога като човеколюбив и милосърден. Няма как Бог да те обича, да ти помага, да те извисява и едновременно с това светът да е потънал в мрак. Унинието е мрак и скръб.

Кои са родителите на унинието? „Родителите ми са  много,  казва унинието, понякога безчувствието на душата, понякога забравянето на небесните блага.“ Какво ражда унинието, кои са „неговите изчадия“? Унинието може да скъса благотворната връзка на монаха с духовния му наставник. То може да накара монахът да забрави за последния съд и най-накрая може да доведе до скъсване с монашеския обет. Унинието може да унищожи монаха. Затова Отецът казва, че „унинието е всепоразяваща смърт.“

От какво се страхува унинието? Кои са неговите смъртни врагове? „Умъртвява ме, казва унинието, молитвата с твърдата надежда за удостояване с вечните блага“. Самото помнене на смъртта е безпощаден враг на унинието, защото за монаха физическата смърт е начало на нов живот. Не е възможно да си изпълнен с мисъл и чувство за божествените селения и да си поробен от унинието.

Всеки човек носи в себе си богатство. Всеунищожителят обаче, унинието, „разпръсква всичкото богатство“.

Унинието е много силен и много коварен враг. Той винаги е близо до монаха. Когато си тръгнал да извършваш подвиг, а монашеството  е път към подвига, унинието винаги е близко. „Когато унинието види килията на отшелника, то се усмихва и като се приближи, настанява се при него“. Това монахът трябва да знае. Ако не го знае, ако го подценява, лесно може да стане плячка на унинието.

Защо отецът на  едно място е сложил унинието и леността? Защото те са свързани като еднояйчни близнаци. Унинието, което изтръгва от душата и ума борбеността, води до леност. Когато монахът е победен от леността, то той вече е станал жертва на унинието.

И как монахът да се бори с тези опасни врагове? Със силна молитва, с много работа и с велико послушание. Това са трите оръжия.

вторник, 10 ноември 2020 г.

Горноезеровски манастир

 Горноезеровският манастир се намира между бургаските квартали Меден рудник и Горно Езерово, близо до с. Черни Връх.

Манастирът с 40-те параклиса…Сигурно в Европа, пък и в света, няма манастир с толкова параклиси. 

Всеки манастир си има своето чудо. 

…Тук, при рязането на  клон на едно  вековно дърво в двора, на земята пада икона на св. Богородица. Избеляла, напукана, дървена икона на Божията майка. Преди повече от сто години в местността се случва небивало наводнение. Водната стихия разкрива земни пластове и изравя древен параклис. „Пороят е завлякъл икона от параклиса и я заклещил в короната на тогава малкото дърво“- изричат легендата селяните от близките села. Дървото пораснало. Иконата преживяла цял век в неговите клони без да падне. Местните хора друго обяснение не намират… 

Още от входната врата на манастира параклисите грабват погледа. Предимно свързани една с друга малки кубични сгради, построени стъпаловидно. Има и такива, които са самостоятелни. Железни заключени врати. През прозорчета любопитният поглед вижда помещения от около два квадратни метра; стени, обсипани с икони и ниши, които приличат на миниатюрни килии. На някои стени са налепени стотици камъчета – за такава украса е необходимо страхотно търпение. Явно хората, които са декорирали вътрешните пространства на параклисите не са бързали за никъде. 

Броя параклисите, повече от 30 не мога да преброя. Малко по-късно разбираме, че има и други  – вън от двора на манастира. 

Всички параклиси – заключени зад дебели метални врати. Изпитвам усещането, че иконите вътре са като арестувани. А може би така трябва да бъде. Вероятно се отварят в определени дни, на празници на съответните светии. 

          – Елате, елате! Тука елате! – властен женски глас ни канеше. 

Тръгнахме към гласа. Монахиня, застанала  пред  дълга – предълга сграда на два етажа, ни се усмихва любезно. Четири човека сме. Двама сядаме до нея, други двама – остават прави. Майка Серафима. На 82 години. Тук е от 1982 година – от началото на строежа на манастира. 

          – Сама ли си? 

          – Не съм сама! – отговаря монахинята и посочва с ръка многобройните икони в помещението зад нея. 

…Майката – така са я наричали още преди 40 години. Упорита и властна жена. Била е на държавна работа в производството когато решава, че тук трябва да се построи манастир. Започва да търси съмишленици и пари. С валянка и кални ботуши започнала да чака пред десетки началнически врати. Енергична и настойчива до неразбираемост. Много ръководители на устояли на нейната преса. Започнали да пращат материали и работници. Главната работа обаче била свършена от нейни приятели и познати от Бургас и околните села – работели в свободното си време, често се случвало тук да остават да спят. 10 години е строен манастира… 

          – Майко, идвам да те видя на живо! – за пръв път така започвах разговор. 

          – Ми нà, виж ме! – старицата се засмя – Че какво знаеш за мен? 

          – Ти си единствената в България послушница, а сетне и монахиня, която получава благословия и живее в тези си качества, вън от манастир. Послушница – 8 години, която ходи на работа, в социалистическо предприятие, облечена в синя рокля и забрадка. 

          – От къде знаеш тази неща, момче? 

          – Чета книги. 

          – А-а, да! „Аязмото“… 

          – Защо точно тук реши, че трябва да построиш манастир? – знаех доста неща, но исках да чуя още. 

          – Тук винаги е било свещено място. Още от времето на траките. Има лековити извори. До святата вода през 19 век селяни са направили четири параклиса. В края на юли и август всяка година идвали тук – кой с каруца, на кон, на магаре или пеш…Цели събори ставали – с много гайди и кавали, с много песни и игри. Хората оставали тук да спят. Много от тях са били излекувани… 

          – А вярно ли е, че когато сте възстановявали параклисите и сте изграждали нови, сте попадали в земята на керамични тръби? 

          – Вярно е. Ще ме попиташ от къде са, кой ги е полагал. Не знам… 

          – Черквата къде е? 

          – Ей там, горе, по стълбите! Само, че е заключена! Правим ремонт. Ако ще палите свещи – ей в тази черква – и  посочва помещението, до чиято врата сме застанали.  Имате ли запалка, кибрит? Не палете свещи от кандилата, светлината в тях си е за светиите… 

Палим свещи в помещението, което прилича на по-голям параклис. Не черква обаче не прилича. 

…Когато строежът на параклиси, магерница и метох (сградата с килиите) напредва, властите решават да съборят всичко. Налагат огромни глоби на Станка Димитрова, гражданското име на майка Серафима, веднъж 200, после 500 лева, огромни пари за онова време. Издават заповед всичко да се събори. Майката отказва. „Булдозерът най-напред през моето тяло ще мине!“ - това е отговорът на тайната послушница. Зад нея застават всички, които са с нея по строежите. При връчването на заповедта тъкмо са сложили покрив за първия етаж на метоха. Решават да превърнат една от стаите в черква – дано с това да получат божия закрила. Годината е 1988. Общинските власти се виждат в чудо. Кметът на „Меден рудник“ Иван Сотиров тръгва за София, за да получи благословия за разрушаването от министъра на правосъдието Светла Даскалова. В същото време майка Серафима праща човек в София в черквата „Свети Мина“ в квартал „Бенковски“. Още в притвора на черквата човекът е посрещнат от монахиня, която направо му казва: „Не се притеснявайте, манастирът ще го бъде!“ Пратеникът на Майката и кметът се връщат в Бургас. Изведнъж властите омекват. Престават да говорят за каквото и да е било събаряне. Вместо това съдействат с пълна сила за електрификация на сградите и за прекарване на парно… 

Като излязох от стаята – черква реших да провокирам Майката: 

          – Майко Серафима, това не може да бъде никаква черква! Олтарът е на север. Всички християнски черкви са с олтар на изток – това е закон! 

          – За „всички“ може да е така, но тук олтарът е на север. А черквата е осветена през 1991 г. от сливенския владика Йоаникий и тук той лично отслужи архиерейска света Литургия. След като е осветена като черква, значи е черква! 

          – Има ли други уникални неща в този манастир? 

          – В смисъл? 

          – Ами уникален брой параклиси; уникална игуменка, която е била 8 години тайна послушница; официална заповед за събаряне, която не влиза в действие; черква, която е с невиждан олтар на север… 

          – Момче, ти да не си от „Гинес“? 

          – Не, от Бяла вὀда Пернишко съм… 

          – Има и други уникални неща. Например черквата, ей там на високото, е кръгла. Ротондата й викаме. Друга кръгла черква у нас няма… 

Тръгваме по каменните стълби, за да доближим истинската черква. Огромна, правена със замах. Толкова внушителни колони във външния притвор на друго място не бях виждал. Заключена, както ни предупреди майка Серафима. Камбаната – в страни от черковната сграда, поставена на високо метално скеле. 

Върнахме се обратно при домакинята. Докато другите разговаряха с нея, аз се качих на втория етаж на сградата. Влязох в стая, която със сигурност е килията на майка Серафима. На столче до леглото – купичка с парчета хляб, до тях – две ябълки. До вратата хладилник – изключен, с отворена врата. Жената не ползва хладилник през лятото? Явно живее в постоянен строг пост. Включен телевизор, стационарен телефонен апарат, десетина кибрити на масата и много икони, икони – всякакви размери. Влязох в още няколко стаи – вратите им бяха отворени. Не бих си позволил да нахълтам в стая със затворена врата.  Спретнати, чисти, подредени. Маси, столове, миндери – това явно са гостните. И тази жена поддържа всичко това сама? 

На излизане минахме покрай три етажна сграда. Била хотел, още недовършен. И за това ли е помислила майка Серафима? Да дойдат хора, да отседнат, да помълчат на светото място, да пият от лековитата вода…

20 август