неделя, 15 май 2022 г.

Калоферски манастир „Св. Въведение Богородично“

             Манастирът се намира в самия гр. Калофер, на 60 км северно от гр. Пловдив.

Когато застанах пред олтара, по навик погледнах как са разположени две иконостасни иконите – едната непосредствено в дясно от Спасителя, а другата - в ляво от Божията майка. Би трябвало по канон първата да е на Йоан Кръстител, а втората – на храмовия патрон. Вместо това в дясно стоеше сюжетна икона, а в ляво беше поставен Архангел.

След кратко учудване си спомних за черквата на Арбанашкия манастир „Св. Николай“, в която имаше също подобно разместване.

Когато в Русия изработват иконостас по време на война вместо храмовия патрон до св. Богородица поставят архангел Михаил, водача на небесното войнство и преместват иконата на патрона в дясно до Христос.

Явно Калоферският девически манастир е получил своя иконостас като подарък от Русия. Това, което нарекох „сюжетна икона“ беше „Въведение Богородично“.

… Манастирът е създаден в началото на 18 в. Точната година не е известна, тъй като всички документи и хроники са унищожени по време на трите опожарявания. Първоначално черквата е била малка и дървена. След второто опожаряване, когато броят  на монахините бил достигнал 90, руският консул в Пловдив Найден Геров изпраща монахини да събират помощи в Русия. Със събраните средства през 1862 г.  е построена голямата каменна манастирска черква. На 26 юли 1877 г., манастирът заедно с целия град е бил опожарен за трети път. Това се случва след отстъплението на армията на генерал Гурко. Десетки монахини и миряни, главно жени и деца, са изклани от турците в самия храм, а костите са положени в костница под самия олтар на храма. След Освобождението монахини отново тръгват към Русия, за да събират дарения. През 1881 г. светата обител е успешно възстановена, а иконите и църковната утвар пристигат като дар от Русия…

̶  Прекрасен иконостас!.. – чух зад гърба си приятен, мелодичен глас.

Обърнах се, зад мен стоеше монахиня.

̶  Забелязах, че продължително разглеждате иконостаса…

̶  Да, тъкмо си обяснявах какво прави архангел Михаил до иконата на св. Богородица.

̶  Иконостасът е подарък от Русия…

̶  И е правен по време на война. Със сигурност – през 1977-78.

̶  Добри познания – монахинята се усмихна и разбрах, че й е станало приятно. После продължи:

̶  Не само иконостасът… В черквата има много руски икони. Няколко от тях са копия на известни руски чудотворни икони – Казанска, Тихвинска, Смоленска…Всички са много ценни. Само да имате време да останете на спокойствие, да се помолите… Това са икони, свързани с много, много чудеса..

̶ Това са копия, нали? – прекъсна я Дора.

̶  Да копия са, но и за тях са известни чудеса… Ето я и Троеручица! А там има една моя любима – нарича се „Пътеводителница“. Прекрасни икони, измолени с толкова любов, с толкова вяра и благодарност. А сестрите, които са събирали помощи не са били какви да е – те са общували с Императорския двор!

̶  Обковът руски ли е?

̶  Обковът също е руски, той е част от иконите. Дърворезбата, чудесната дърворезба на рамките е правена по-късно и е българска. Майсторът й е от Сливен, Тошко Атанасов се казва, той още е жив. И работи още, има негови неща в „Света Неделя“ в София. В „Св. Седмочисленици“ са негови също. Такъв талант! Всичко е съчетано с толкова хармония, с толкова обич!

̶  А кандилата? – попита Дора – Те също са впечатляващи!

̶  Кандилата също са руски, само че сме ги купували!

̶  А храмът е толкова голям! – аз смених темата - Сигурно е строен след Освобождението!

̶  Не, строен е преди Освобождението!

̶  Не може да бъде! Толкова голям храм турците не са разрешавали!

̶  Много изключения е имало. В града също има голям храм и той е правен преди Освобождението. И досега се изумявам колко е огромен! И той е прекрасен като обзавеждане. Калоферци са се надпреварвали да даряват. Тук са имали страхотна вяра! Едни са били занаятчии, другите са били чорбаджии и всеки е искал тяхната черква да е най- най- най-…Какви хора е имало тогава, с каква вяра! И да се построи такъв храм, то не е било от грандомания, храмът се е пълнил!

За секунди монахинята замълча и продължи:

̶  Така, похвалих ви се с иконите. Другото съкровище, което имаме, това са книгите, по които ние служим. И те повечето са донесени от Русия. И сега ми е много мъчно как всичко може да се забравя, и как може да сме неблагодарни… Неблагодарността е много голям грях пред Бога! Ние не бива да искаме благодарност когато правим някакво добро, но когато си неблагодарен е много голям грях! Много! Не може да зачертнем всичко толкова лесно…

̶  То не е много лесно - прекъсна я Дора – Но много се опитват да ни накарат…

̶   Аз вярвам – продължи монахинята – че нашият народ е благодарен за всичко за това, което се е случило…

Не знам защо, но разговорът започна да ми звучи съвсем политически и много актуално.

…В историята на манастира има 13 игумении. Най-голяма следа в благоустрояването и духовния живот на манастира е оставила майка Макрина Пеева (до 1905 г.). За нея се разказва следната прелюбопитна история. Като малка изпада в клинична смърт. Приготвят я за погребение, някой забелязва потрепване на тялото, разтърсват я, след което момиченцето идва на себе си…

…След Освобождението, когато майка Макрина отива в Русия заедно с други монахини да търси средства за възстановяването на светата обител, тя се срещата със самата императрица Мария. Императрицата, трогната от разказа за ужасите на калоферските ̶монахини, й подарява най-скъпата си икона…

… За игумения Макрина се помни и следната история за нейния силен характер. При свое посещение в манастира княз Фердинанд пожелава в двора на светата обител, в специално опъната палатка - параклис, да бъде отслужена католическа служба. Майка Макрина отказва. Нещо повече – тя не позволява княза да пренощува в самия манастир, тъй като има решение на Светия Синод да не се разрешава нощуване на мъже в девически манастири. За Фердинанд не направили изключение. Князът пренощувал в палатка в нивата под манастира…

Монахинята понечи да си тръгне.

̶  Извинете – я попитах – как се казвате?

̶  Нектария!

̶  Вероятно сте кръстена на свети Нектарий Битолски?

Монахинята се засмя тихичко.

̶  И какво знаете за св. Нектарий Битолски?

̶  Много малко. Починал е на Атон през 1500 г. и след 4 години, като разкопали гроба му, намерили тялото нетленно…         

̶  Не, моят патрон е св. Нектарий Егински. Елате да ви покажа…

Монахинята ни заведе до икона, пред която беше поставена дървена кутия.

̶  Тук почиват мощи на св. Нектарий Егински…

… Свети Нектарий Егински е роден през 1846 г. в град Силиврия близо до Константинопол.   През 1893 година му поверяват управлението на Богословската семинария Ризареон в Атина. Пенсиониран от преподавателската практика, през 1908 година свети Нектарий се оттегля на остров Егина, където основава манастир. Известен е с чудесата си още приживе.  Умира през 1920 г.. Канонизиран е на през 1961 година от Вселенската Патриаршия…

̶  Извинете за любопитството… Ще ми разрешите ли да питам за последно? Има ли трети манастир в Калоферско, който се казва „Покров Богородичен“? За него ми спомена монахиня от „мъжкия манастир“, но нищо повече не ми каза. В списъка на Пловдивската епархия такъв манастир няма…

Сестра Нектария се замисли, а след това лицето й светна. Сякаш й бях задал много приятен въпрос.

̶  Това не е манастир. Това е скит към манастира „Рождество Богородично“. Отшелническо място…

̶ Там нали има храм и жилищна сграда? Там нали живее монахиня?

̶  Не е самостоятелен манастир. Казах ви, скит е! – изведнъж гласът й стана много тих, а очите й заблестяха.

 ̶  Това е най-прекрасното място, на което съм била в живота си. Имаш чувството, че си извън света…Ако има Рай, тук е Раят. Отидете някой път, помълчете, заслушайте се,  влезте в себе си…В душата си влезте…Не се опитвайте обаче да отидете сами. Трябва ви водач. Толкова пъти съм ходила и всеки път имам чувството, че ще се загубя. Пътечки, пътечки, няма табели… Ще тръгвам… Наистина, ако търсете нещо уникално в Калоферско, отидете в „Покров Богородичен“…

  Скитът „Покров Богородичен“ е известен още като „Малкото манастирче“. Според легендата единственият монах, оцелял от унищожения  Голямоселски манастир, е съхранил иконата „Рождество Богородично“ като я скрил в скалите на местността „Белите брегове“. По-късно, когато негови последователи съградили „мъжкия манастир в долината на Бяла река, на мястото на колибите си на хълма построили скита „Покров Богородичен“. Сегашният храм е от 1897 г…

 Монахинята беше излязла от храма. Последното, което чухме от нея, разпали любопитството ни. Трябваше да се върнем в Калофер, и то скоро. Раят на сестра Нектария си струваше да бъде видян.

 

четвъртък, 5 май 2022 г.

Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“

 Манастирът е разположен на брега на Бяла река в подножието на Стара планина, на около 7 км северно от гр. Калофер и на 64 км от Пловдив.

Калоферският мъжки манастир е единственият в България, а предполагам и в света, който в името си носи „мъжки“, но в същност е девически. „Такава е традицията“, обясняват местните. „А от кога е „девически“?“ „От средата на 20 век“.

Посрещат ни класически високи зидове с дялани камъни, каменни пътеки и градина. Черквата е заобиколена със стопански и жилищни сгради. Една от тях е внушителна – дълга не по-малко от 30 м., възрожденски стил,  на два ката, дървени стълби, чардаци и много врати, строени като за шпалир.

Като влязохме в градината ме лъхна мирис на прясно окосена трева. Лалета, лалета, много лалета. В дъното на двора – стопанска сграда с наредени огромно количество нацепени дърва.

В притвора, до щанда със свещи ни посрещна монахиня на около 60, дребна, миловидна, със спокоен, съзерцателен поглед.

Реших да попитам без уводни любезности:

          ̶  Извинете, ще ни разкажете ли нещо интересно за манастира?

          ̶  А какво ви интересува?

          ̶  Всичко!

Монахинята се засмя. После повдигна вежди, сякаш се чудеше точно откъде да започне.

          ̶   В черквата има чудотворна икона! „Рождество Богородично“, ето я там! Иконата, над която има кандило! Тя е много стара. Тя е  единствената икона в черквата от стария манастир. Наричат я „Летящата икона“!

…Няма писмени сведения за създаването на манастира. Останали са обаче устни предания. Светата обител е построена в началото на 17 век. Турци унищожили Голямоселския мъжки манастир край село Тъжа, Казанлъшко, а монасите – избили. Само един от тях успял да се спаси, той избягал и се скрил в Калоферския балкан. Взел със себе си една единствена икона – „Рождество Богородично“. Монахът се приютил завинаги на трудно достъпно място  в скалистата местност „Бели брегове“. След смъртта му друг отшелник отнесъл иконата. Веднъж тя изчезнала. Намерили я на мястото, където живял и починал монахът от Казанлъшко. Изчезнала за втори път и се появила там, където се намира днешният манастир. Местните хора разчели това като божи знак, че тук трябва да се строи...

…Най-напред построили няколко килии – бедни приземни стаи. После си издигнали малка вкопана черква, която по външен вид не се отличавала от тях. По време на строежа на черквата предвидливо изградили подземен тунел, за да могат монасите да избягат, ако се появи опасност. Тунелът започвал от олтара и излизал над урвата на изток.

 Кърджалиите опустошават манастира, и то на два пъти – през 1799 и 1804.

Втората черква е построена през 1819 г. под грижите на йеромонах Памво, който през следващите тридесет години е  игумен на манастира. Отец Памво спечелил подкрепата на калоферския управител Юнузооглу Байрактар, който поръчал на зидарите да казват, че строят джамия, за да си няма разправии с местните турци. По заповед строели само през нощта. Новата черква била голяма – дълга 21 м., широка 12 м. и висока 5 м.. Зидовете имали дебелина от 1 м. Поръчали камбана от Одеса…

          ̶  И тази „Летяща Богородица“ е оцеляла? – искаше ми се да науча нещо повече за иконата.

          ̶  Единствената оцеляла. Когато турците опожарили манастира през 1877 г. по време на Освободителната война, един селянин се върнал в черквата веднага след безчинствата, за да види дали може да запази нещо. Намерил само „Летящата“ икона.

За секунди замълчахме и двамата. Монахинята забеляза обаче, че  стоя в очакване да продължи разказа си.

          ̶  Ще Ви разкажа нещо много интересно за втората черква и то не е свързано със сградата, а с манастирската порта. Монасите винаги са се притеснявали, когато в късна доба някой чукал на вратата. Никога не знаели дали отвън е пътник, който очаква подкрепа или пък разбойници. Затова намерили начин да предлагат храна без да отварят. Изрязали отвор в портата, поставили от вътрешната страна колело с поставка, което се подавало вън от отвора и когато преценели, подавали храна чрез завъртане на колелото. Разказвам това и подчертавам, че такова нещо в западноевропейските манастири със сигурност няма да видите.

Този път разбрах, че разказът е приключил.

…Третата черква е построена отново из основи през 1880 г.. Само че сега я направили на дължина и ширина двойно по-малка. Само височината от 5 м. запазили. Новата камбана била взета от Москва. Всъщност това е черквата в сегашния й вид…         

Излязохме от черквата, за да се полюбуваме на Стара планина. Манастирът сякаш беше изграден на дъното на зелен океан. На самия връх на една огромна триъгълна скала се мержелееше някакво бяло петно, за което въображението ми подсказваше, че е сграда. Беше толкова далеч, че повече нищо не можеше да се каже за петното. То сякаш беше кацнало на върха на този гигантски каменен триъгълник. Реших да се върна в черквата и да попитам. В притвора намерих друга монахиня. За разлика от първата тази беше едра, висока, с властно изражение на лицето. Описах видяното и попитах.

          ̶  Това, което сте видели, е манастир.

          ̶  Как манастир? В официална справка за Пловдивска епархия се говори за два калоферски манастира – девическият „Въведение Богородично“ и „мъжкият“, вашият - „Рождество Богородично“, който също се оказва девически.

          ̶   Има още един – „Покров Богородичен“, този, който вие сте видели на скалата. Той е почти недостъпен и е много малък. В него има само една сестра.

Не можах да получа повече информация. Монахинята взе да подрежда някакви книжки и сякаш тотално загуби интерес от разговора с мен. Реших да не прекалявам с въпросите. Застанах срещу входа на наоса, прекръстих се три пъти и понечих да изляза.

          ̶  Извинете - неочаквано монахинята се обърна към мен – вие православен ли сте, вярващ ли сте? Или сте тук от любопитство? От уважение към християнството?

Въпросът ме учуди.

          ̶  Православен съм, кръстен съм…

Избегнах думата „вярващ“, защото тази квалификация винаги ме е тласкала към дълъг разговор с обсъждане на дефиниции.

          ̶  Вие се кръстите неправилно!

          ̶  Как така „неправилно“? Та аз се кръстя от малък… ̶  Спестих си хвалбата, че през летата съм расъл при дядо си поп.

          ̶   Третото и четвъртото движение, които очертават хоризонталното рамо на кръста… Трите  събрани пръста, които символизират светата троица, вие поставяте на гърдите. Така рамената на кръста - вертикалното и хоризонталното, се пресичат по средата. Това е сатанинският кръст – с този кръст вие служите на Сатаната.

Монашеската констатация и забележка изискваха да запазя самообладание.

          ̶  Винаги съм се кръстил така…

          ̶  Следователно трябва да промените навиците си. Със „Светата Троица“ се докосват не гърдите, а раменете - първо дясното, после лявото. С кръстенето, освен всичко друго, Вие посочвате ръцете си. Ръцете създават блага. Кръстенето, освен клетва за вярност към Христа, е и клетва за труд, за съзидание. А при православният кръст хоризонталното рамо се намира в горната част на вертикалното…

Прекръстих се според указанията и реших рязко да сменя темата.

          ̶  Сестра, за пръв път идвам тук. Какво ще ми препоръчате да посетя около манастира?

          ̶  Как какво, Екопътеката „Бялата река“. Фантастично е!

Действително беше фантастично. Просторни поляни, на които не им се вижда краят. Широка река, спокойна, ромоляща и бистра до съвършенство. Красиви дълги дървени мостчета. Причудливи високи и тънки дървета с многобройни разклонения, за чийто ансамбъл Творецът явно е имал специален художествен план. От време на време – паднали трупи, плътно обрасли със зелен мъх, сякаш приспани за векове. Тази разлятост, тази безкрайна равнинност – съчетана с почти отвесни сипеи, по чиито специално изработени стъпала се катерят стари и млади. И светлина, много светлина! Банално звучи, но имах чувството, че съм попаднал в илюстрация за приказка на гениален художник.

…Екопътеката „Бялата река“ е част от Национален парк „Централен Балкан“. „От парка извират четири от най-големите български реки – Тунджа, Вит, Осъм и Стряма. Столетни гори, сред които най-обширният защитен буков масив в Европа. Непристъпни скални масиви, каньони и ждрела, шеметни водопади и страховити бездни. Удивително многообразие на живи форми. Тук се срещат над половината от растителните видове на България, близо две трети от лековитите билки и 11 вида растения, където не могат да бъдат видени никъде другаде по света. Паркът дава последно убежище на най-величествените символи на родната природа – вълк, кафява мечка, дива коза, благороден елен, царски орел…“

Струваше си човек да се върне. Не за един или за два часа – поне за няколко дни. Манастирът предвидливо имаше хотелска част.