четвъртък, 5 май 2022 г.

Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“

 Манастирът е разположен на брега на Бяла река в подножието на Стара планина, на около 7 км северно от гр. Калофер и на 64 км от Пловдив.

Калоферският мъжки манастир е единственият в България, а предполагам и в света, който в името си носи „мъжки“, но в същност е девически. „Такава е традицията“, обясняват местните. „А от кога е „девически“?“ „От средата на 20 век“.

Посрещат ни класически високи зидове с дялани камъни, каменни пътеки и градина. Черквата е заобиколена със стопански и жилищни сгради. Една от тях е внушителна – дълга не по-малко от 30 м., възрожденски стил,  на два ката, дървени стълби, чардаци и много врати, строени като за шпалир.

Като влязохме в градината ме лъхна мирис на прясно окосена трева. Лалета, лалета, много лалета. В дъното на двора – стопанска сграда с наредени огромно количество нацепени дърва.

В притвора, до щанда със свещи ни посрещна монахиня на около 60, дребна, миловидна, със спокоен, съзерцателен поглед.

Реших да попитам без уводни любезности:

          ̶  Извинете, ще ни разкажете ли нещо интересно за манастира?

          ̶  А какво ви интересува?

          ̶  Всичко!

Монахинята се засмя. После повдигна вежди, сякаш се чудеше точно откъде да започне.

          ̶   В черквата има чудотворна икона! „Рождество Богородично“, ето я там! Иконата, над която има кандило! Тя е много стара. Тя е  единствената икона в черквата от стария манастир. Наричат я „Летящата икона“!

…Няма писмени сведения за създаването на манастира. Останали са обаче устни предания. Светата обител е построена в началото на 17 век. Турци унищожили Голямоселския мъжки манастир край село Тъжа, Казанлъшко, а монасите – избили. Само един от тях успял да се спаси, той избягал и се скрил в Калоферския балкан. Взел със себе си една единствена икона – „Рождество Богородично“. Монахът се приютил завинаги на трудно достъпно място  в скалистата местност „Бели брегове“. След смъртта му друг отшелник отнесъл иконата. Веднъж тя изчезнала. Намерили я на мястото, където живял и починал монахът от Казанлъшко. Изчезнала за втори път и се появила там, където се намира днешният манастир. Местните хора разчели това като божи знак, че тук трябва да се строи...

…Най-напред построили няколко килии – бедни приземни стаи. После си издигнали малка вкопана черква, която по външен вид не се отличавала от тях. По време на строежа на черквата предвидливо изградили подземен тунел, за да могат монасите да избягат, ако се появи опасност. Тунелът започвал от олтара и излизал над урвата на изток.

 Кърджалиите опустошават манастира, и то на два пъти – през 1799 и 1804.

Втората черква е построена през 1819 г. под грижите на йеромонах Памво, който през следващите тридесет години е  игумен на манастира. Отец Памво спечелил подкрепата на калоферския управител Юнузооглу Байрактар, който поръчал на зидарите да казват, че строят джамия, за да си няма разправии с местните турци. По заповед строели само през нощта. Новата черква била голяма – дълга 21 м., широка 12 м. и висока 5 м.. Зидовете имали дебелина от 1 м. Поръчали камбана от Одеса…

          ̶  И тази „Летяща Богородица“ е оцеляла? – искаше ми се да науча нещо повече за иконата.

          ̶  Единствената оцеляла. Когато турците опожарили манастира през 1877 г. по време на Освободителната война, един селянин се върнал в черквата веднага след безчинствата, за да види дали може да запази нещо. Намерил само „Летящата“ икона.

За секунди замълчахме и двамата. Монахинята забеляза обаче, че  стоя в очакване да продължи разказа си.

          ̶  Ще Ви разкажа нещо много интересно за втората черква и то не е свързано със сградата, а с манастирската порта. Монасите винаги са се притеснявали, когато в късна доба някой чукал на вратата. Никога не знаели дали отвън е пътник, който очаква подкрепа или пък разбойници. Затова намерили начин да предлагат храна без да отварят. Изрязали отвор в портата, поставили от вътрешната страна колело с поставка, което се подавало вън от отвора и когато преценели, подавали храна чрез завъртане на колелото. Разказвам това и подчертавам, че такова нещо в западноевропейските манастири със сигурност няма да видите.

Този път разбрах, че разказът е приключил.

…Третата черква е построена отново из основи през 1880 г.. Само че сега я направили на дължина и ширина двойно по-малка. Само височината от 5 м. запазили. Новата камбана била взета от Москва. Всъщност това е черквата в сегашния й вид…         

Излязохме от черквата, за да се полюбуваме на Стара планина. Манастирът сякаш беше изграден на дъното на зелен океан. На самия връх на една огромна триъгълна скала се мержелееше някакво бяло петно, за което въображението ми подсказваше, че е сграда. Беше толкова далеч, че повече нищо не можеше да се каже за петното. То сякаш беше кацнало на върха на този гигантски каменен триъгълник. Реших да се върна в черквата и да попитам. В притвора намерих друга монахиня. За разлика от първата тази беше едра, висока, с властно изражение на лицето. Описах видяното и попитах.

          ̶  Това, което сте видели, е манастир.

          ̶  Как манастир? В официална справка за Пловдивска епархия се говори за два калоферски манастира – девическият „Въведение Богородично“ и „мъжкият“, вашият - „Рождество Богородично“, който също се оказва девически.

          ̶   Има още един – „Покров Богородичен“, този, който вие сте видели на скалата. Той е почти недостъпен и е много малък. В него има само една сестра.

Не можах да получа повече информация. Монахинята взе да подрежда някакви книжки и сякаш тотално загуби интерес от разговора с мен. Реших да не прекалявам с въпросите. Застанах срещу входа на наоса, прекръстих се три пъти и понечих да изляза.

          ̶  Извинете - неочаквано монахинята се обърна към мен – вие православен ли сте, вярващ ли сте? Или сте тук от любопитство? От уважение към християнството?

Въпросът ме учуди.

          ̶  Православен съм, кръстен съм…

Избегнах думата „вярващ“, защото тази квалификация винаги ме е тласкала към дълъг разговор с обсъждане на дефиниции.

          ̶  Вие се кръстите неправилно!

          ̶  Как така „неправилно“? Та аз се кръстя от малък… ̶  Спестих си хвалбата, че през летата съм расъл при дядо си поп.

          ̶   Третото и четвъртото движение, които очертават хоризонталното рамо на кръста… Трите  събрани пръста, които символизират светата троица, вие поставяте на гърдите. Така рамената на кръста - вертикалното и хоризонталното, се пресичат по средата. Това е сатанинският кръст – с този кръст вие служите на Сатаната.

Монашеската констатация и забележка изискваха да запазя самообладание.

          ̶  Винаги съм се кръстил така…

          ̶  Следователно трябва да промените навиците си. Със „Светата Троица“ се докосват не гърдите, а раменете - първо дясното, после лявото. С кръстенето, освен всичко друго, Вие посочвате ръцете си. Ръцете създават блага. Кръстенето, освен клетва за вярност към Христа, е и клетва за труд, за съзидание. А при православният кръст хоризонталното рамо се намира в горната част на вертикалното…

Прекръстих се според указанията и реших рязко да сменя темата.

          ̶  Сестра, за пръв път идвам тук. Какво ще ми препоръчате да посетя около манастира?

          ̶  Как какво, Екопътеката „Бялата река“. Фантастично е!

Действително беше фантастично. Просторни поляни, на които не им се вижда краят. Широка река, спокойна, ромоляща и бистра до съвършенство. Красиви дълги дървени мостчета. Причудливи високи и тънки дървета с многобройни разклонения, за чийто ансамбъл Творецът явно е имал специален художествен план. От време на време – паднали трупи, плътно обрасли със зелен мъх, сякаш приспани за векове. Тази разлятост, тази безкрайна равнинност – съчетана с почти отвесни сипеи, по чиито специално изработени стъпала се катерят стари и млади. И светлина, много светлина! Банално звучи, но имах чувството, че съм попаднал в илюстрация за приказка на гениален художник.

…Екопътеката „Бялата река“ е част от Национален парк „Централен Балкан“. „От парка извират четири от най-големите български реки – Тунджа, Вит, Осъм и Стряма. Столетни гори, сред които най-обширният защитен буков масив в Европа. Непристъпни скални масиви, каньони и ждрела, шеметни водопади и страховити бездни. Удивително многообразие на живи форми. Тук се срещат над половината от растителните видове на България, близо две трети от лековитите билки и 11 вида растения, където не могат да бъдат видени никъде другаде по света. Паркът дава последно убежище на най-величествените символи на родната природа – вълк, кафява мечка, дива коза, благороден елен, царски орел…“

Струваше си човек да се върне. Не за един или за два часа – поне за няколко дни. Манастирът предвидливо имаше хотелска част.

 

 

 

Няма коментари: