В тапицираната стая

       За мен тази книга е много особена. Като сборник с подбрани политически статии и коментари от последните петнадесет години тя не предполага нищо повече от систематизиране на един публицистичен труд. Ако не бъдат събрани, те нямат шанс да оцелеят. Времето ги претопява и все едно не са били.

А защо да бъдат?

Защото човек обича да си спомня камъчетата на своя професионален път. Връща се понякога към пожълтелите страници, за да изтегли от паметта си забравени факти, преценки, емоции, образи и мечти. Такъв сборник обслужва егото и носталгията на една по принцип напреднала възраст, която търси, понякога трескаво, понякога с меланхолия, покрит с пепел смисъл. Стойността на такава книга е в първо лице единствено число. За другите тя може да има само сантимент за близък човек, и толкова.

Да, но тази книга е особена. Когато направих подборката, някакви обръчи ме стегнаха. Защото основните теми, които съм поставял, и изводите, които съм правил, не са се превърнали в обществени дискусии. Няма ги. Все едно не са писани. А толкова анализи съм построил! Толкова плам съм вложил! Толкова ирония съм стоварил върху своите опоненти! Какво се случи? Та това беше най-зрелият период от живота ми, най-творческият!

Докато подготвях книгата за печат, един кошмарен образ заседна в съзнанието ми. Затварям очи и се виждам в центъра на стая, в която говоря силно, търся опоненти и съмишленици. Стаята обаче е тапицирана, изолирана, непроницаема. Всичко, което казвам – не, това, което викам, – не стига всъщност до никого. И в този образ няма и намек, че не съм разбран, че съм нещо повече от своята аудитория. Не, като че ли вибрациите са различни, просто не съвпадат, не се докосват, не взаимодействат.

И осъзнавам, че начинът, по който съм поставял през всичките тези 15 години проблема за българската бедност, не среща интерес. България е не просто най-бедната страна в Европейския съюз, тя е най-изоставащата – без война, без

природни катаклизми. И въпреки това не желае икономически дискусии. Не разбирам защото обществото живее ден за ден, защо нито една важна – според мен – икономическа или финансова тема не се задържа във влиятелните медии. Българският народ сякаш не се интересува от парите си, а аз, философът, съм се заел да пиша основно по икономически и финансови въпроси. С каква квалификация? Естествено като самоук. Но защо икономистите – учени, публицисти и политици, не поставят остро и настойчиво тези въпроси? Какво е това безразличие, особено на политиците, които най-много би трябвало да се вълнуват от парите на народа? Загадка!

В партиен план ситуацията за мен беше общо взето същата. Въпреки че дълго време ръководех партийния вестник „Дума“, нито един ръководител на БСП през тези години не споделяше моето разбиране за БСП, за нейните нужди, за необходимия път на нейното развитие и бъдеще.

Стая – тапицирана, обезшумена, непроницаема!

Образът на тапицираната стая остави в мен горчивото чувство, че няма никакво значение какви статии съм писал. Все едно ги няма. С тях сякаш се е изпарила и основна част от моя професионален живот.

И все пак, все пак… човек винаги търси смисъл в преживяното безсмислие. Може би един ден някой мой наследник, любопитен за терзанията на своя дядо, ще поиска да познае България такава, какъвто аз съм я видял. Може би. А в моите представи, ако почувства в мен и един мечтаещ човек, ще бъда щастлив. И напълно реабилитиран. Защото едно от благословенията на мечтите е да ти дават сили дори когато си в тапицирана стая.