събота, 3 декември 2016 г.

Сезони

Когато си влюбен в течащи неща, в движещи се неща,
 тогава виждаш живота по различен начин...
                                                                                   ОШО

Като малък, през зимата, край печката на дърва, мама ми четеше приказки. Тогава тя потъваше в хамак от блясък, по лицето й подскачаха златни зайчета. Хиляди цветове преливаха по дрехите й, по ръцете й. Понякога се засмиваше и смехът й раждаше градина от цветя. Мама четеше и думите й изплитаха копринени въжета, които ме люлееха, отнасяха... Каляска от коприна. Мама не държеше книга, а някакво вълшебство. Печката ставаше огромно бумтящо сърце, което ни заливаше със  сигурност и радост...

Пролетта на моя живот беше напъпила.

По-късно светът застина. Изчезнаха каляските и вълшебниците. Останаха хората – обикновени, начумерени, забързани, сиви. Някои понякога се смееха, но смехът им беше прост. Гол и бос, нищо не раждаше. През зимата – дърветата сами и безпомощни. Няма бумтящо сърце. Има радиатор – неграмотен, грозен, ръбест, никакъв. Топлината му – проста топлина – не обгръща, не люлее, не ласкае, не приспива...

Десетилетия лято на моя живот.

Докосвам внучката по рамото. Докосвам я с ръка на стар и мъдър цар. Принцесата се обръща, от очите й струи светло вълшебство. Подава ми ръка. Взимам ръката. От докосването  - меко и нежно, стаята се изпълва с ухание на цветни градини, с блясък на водопади. Разказвам приказка. Златна каляска ни поглъща, сребърни коне политат, златисто синьо небе се отваря... Багри, багри...

Започнала е късната есен на моя живот.